Мъртва като теб

106

Неделя, 18 януари

Гробището „Лаун Мемориъл“ в Удингдийн се намираше на хълм в източната част на Брайтън, с хубава гледка към Ламанша. Не че обитателите на гробището можеха да ѝ се насладят, помисли си мрачно Рой Грейс, когато излезе от дългата синя палатка с форма на гъсеница. Вятърът го блъскаше, докато той вървеше към по-малката палатка за преобличане. Синият му гащеризон с качулка беше закопчан догоре.

Съдебната лекарка не беше сбъркала относно бюрокрацията, свързана с една ексхумация. Издаването и подписването на заповедта беше лесната част. По-трудно, особено в неделя сутрин, беше събирането на необходимия екип.

Имаше една частна фирма, която беше специализирана в ексхумации, занимаваше се предимно с преместването на останки, за да се освободят терени за строителни компании. Но те не можеха да се включат до утре сутринта, без да начислят такси за допълнителен труд.

Грейс не беше готов да чака. Обади се на шефа си и Риг се съгласи на по-високата цена.

На брифинга на „Джон Стрийт“ преди час се събра основният екип. Служител от съдебна медицина, двама криминалисти, включително фотограф, петима служители от частната компания, една жена от Отдела за околната среда, която определено не се радваше, че работи в неделя, сегашният служител по здравеопазването и сигурността, и защото земята беше осветена — присъстваше и свещеник. Тук бяха и Джоан Мейджър, криминалният археолог, както и Глен Брансън, който щеше да отговаря за тълпата. Майкъл Форман беше назначен за официален наблюдател.

Клео, Дарън Уолъс — нейният помощник в моргата — и Уолтър Хордърн, който отговаряше за гробищата и караше тъмнозеления микробус на съдебна медицина, с който се прибираха телата, също беше на линия. Грейс имаше нужда само от двама от тях, но тъй като тримата не бяха присъствали на ексхумация, изгаряха от желание да са тук. Ясно е, помисли си Грейс, че не са се наситили на мъртъвци. Какво ли говореше това за любовта на Клео към него?

Но не само служителите от моргата бяха любопитни. От сутринта му звъняха и други членове на главното управление, мълвата се беше разнесла. Питаха дали може да присъстват. За мнозина от тях това беше уникална възможност, но се наложи да им откаже, защото нямаше място и защото беше толкова уморен и нервен, че не искаше да устройва някакъв шибан цирк.

Беше четири следобед и адски студено. Той излезе от палатката с чаша чай. Вече притъмняваше и светлината на прожекторите, която озаряваше автомобилната алея към палатката, покриваща гроба на Моли Глосъп, както и още няколко около него, ставаше все по-силна.

Районът беше ограден от двоен полицейски кордон. Всички входове към гробището бяха затворени от полицейски служители и дотук обществеността реагираше повече с любопитство, отколкото с гняв. Имаше още една полицейска лента точно около двете палатки. Никакви журналисти не се допускаха.

Екипът в главната палатка вече стигаше до дъното на гроба. Грейс знаеше, че това ясно личи от все по-силната воня. Миризмата на смърт беше най-гадната миризма на света. Долавяше я дори тук, на открито. Това беше воня на отдавна запушен отходен канал, на изгнило месо, което е престояло две седмици на лятната жега — тежка, оловна миризма, която като че изсмукваше собствената ти душа.

Никой от събралите се специалисти не можеше да предположи какво е състоянието на тялото в ковчега, имаше твърде много неизвестни. Не знаеха дори чие е или колко дълго е престояло, преди да бъде погребано. Главният фактор беше влагата в почвата. Но тук почвата беше варовита, на възвишение, и вероятно далеч от подпочвени води, затова беше относително суха. Така или иначе всичко щеше да стане ясно съвсем скоро.

Той допи чая си и тъкмо щеше да се връща в палатката, когато телефонът му иззвъня. Беше Кевин Спинела.

— Да не би звездата на „Аргус“ да има нужда от неделно заглавие? — попита Грейс вместо поздрав.

В слушалката се чуваше воят на вятъра и бученето на големия портативен генератор наблизо.

— Съжалявам — изкрещя репортерът. — Не те чувам!

Грейс повтори въпроса си.

— Всъщност обиколих местните гробища, опитвах се да те открия. Има ли шанс да вляза?

— Разбира се, резервирай си парцел, после иди да те блъсне някой автобус.

— Ха-ха! Имам предвид сега.

— Съжалявам, не.

— Добре. Какво имаш за мен?

— Не повече от това, което виждаш и отвън в момента. Обади се след час, може да знам нещо тогава.

— Извинявай, но си мислех, че търсиш младата жена, която изчезна снощи. Джеси Шелдън. Защо си дошъл да копаеш осемдесетгодишна старица?

— Ти си копаеш новините, понякога и аз си върша работата с копане — отвърна Грейс, като отново се зачуди как репортерът е толкова навътре в нещата.

Джоан Мейджър внезапно се появи от главната палатка и му махна.

— Рой!

Той затвори.

— Стигнаха до ковчега! Добри новини. Непокътнат е! И на табелката пише „Моли Уинифред Глосъп“, така че сме уцелили!

Грейс я последва вътре. Миризмата вече беше ужасна и сега, когато палатката беше затворена, той се опита да диша само през устата. Тук беше претъпкано, като на снимачна площадка. Прожектори на стойки бяха подредени около гроба и купчината пръст в другия му край. Няколко видеокамери записваха случващото се.

Повечето хора тук също имаха проблеми с вонята. С изключение на четиримата от специалното звено за претърсване. Те носеха бели защитни костюми с апарати за дишане на устата. Двама от тях бяха коленичили на капака на ковчега и завинтваха куките, в които щяха да закачат кабелите на лебедката, която другите двама тъкмо поставяха на позиция.

Джоан Мейджър пое контрола над работата и през следващия час разкопаваха страните на ковчега и под основата му, за да могат да прекарат въжетата. Междувременно тя събра в пликчета мостри от почвата отгоре, отстрани и под ковчега, за по-късно изследване, в случай че нещо от съдържанието на ковчега се беше просмукало в пръстта.

Когато тя приключи, двама специалисти по ексхумациите закачиха въжета за четирите куки, прекараха други две под ковчега и излязоха от гроба.

— Добре — каза единият. — Готови сме.

Всички отстъпиха назад.

Полицейският свещеник пристъпи към гроба с молитвеник в ръце. Помоли за тишина, после прочете кратка молитва, с която приветстваше отново на този свят онзи, който се намираше в ковчега.

Грейс установи, че молитвата е изненадващо трогателна, сякаш посрещаха отдавна заминал пътник.

Другите членове на екипа по ексхумацията започнаха да дърпат здравите въжета. За един кратък миг нищо не се случи. После се чу странен звук, сякаш въздишка, когато земята неохотно пусна онова, което смяташе за свое. И внезапно ковчегът започна да се издига.

Издигаше се, люлееше се, стържеше в стените на гроба, макарата скърцаше, докато най-сетне дъното му не се издигна на няколко сантиметра от дупката. Всички в палатката гледаха с мълчаливо благоговение. Няколко буци пръст се претърколиха обратно в гроба.

Грейс се взираше в светлото дърво. Беше се запазило удивително добре, сякаш бе престояло в земята само няколко дни, а не дванайсет години. Е, какви тайни криеш? Моля те, Боже, нека е свързано с Мъжа с обувките.

Главният патолог, Надюшка де Санча, щеше да ги чака в моргата веднага щом тялото бъдеше натоварено на микробуса на съдебна медицина.

Внезапно се чу оглушително пращене, като гръмотевица. Всички в палатката подскочиха.

Нещо с формата и размерите на човешко тяло, увито в черен найлон и омотано с тиксо, се стовари от дъното на ковчега право в гроба.