Мъртва като теб

47

Събота, 10 януари

Гари Стърлинг влезе в претъпкания ресторант „Чайна Гардън“ малко след девет вечерта и забърза към масата си, като спря само да поръча бира „Цинтао“ на управителя, който го пресрещна, за да го поздрави.

— Тази вечер закъснявате, мистър Стърлинг! — каза жизнерадостно китаецът. — Мисля, че жена ви не е много щастлива.

— Що не ми кажеш нещо ново! — отвърна Гари и му подаде двайсетачка.

После забърза по стълбите към обичайната маса и забеляза, че лакомниците вече привършват мезетата. В огромната купа беше останало самотно пролетно рулце, а покривката беше опъстрена с парченца от водорасло и петна от сос. И тримата изглеждаха вече добре наквасени.

— Къде беше, мамка му? — попита жена му, Денис, и го дари с обичайната си кисела усмивка.

— Всъщност работих, мамка му, скъпа — отвърна той, залепи една формална целувка на бузата на смахната жена на Морис, стисна му ръката и седна на празното място между тях. Не целуна Денис. Беше спрял да я целува за поздрав преди година.

Обърна се и като се втренчи в жена си, каза:

— Работих. Ясно ли е? Работих. Знам, че тази дума не ти е позната. Знаеш ли какво означава? Означава да изкарвам пари за проклетата ипотека. За проклетите ти сметки.

— И за твоя проклет микробус!

— Микробус ли? — учуди се Морис. — Това не е в твоя стил, Гари.

— Фолксваген. С предно стъкло от две части, оригинален. Инвестиция е, щото е колекционерски. Макар че за нас с Денис ще е полезно да поизлезем сред природата, да прекараме някоя нощ на открито! Трябваше да купя лодка, но хващам морска болест.

— Това е криза на средната възраст — обяви Денис. — Ако си мисли, че може да ме влачи напред-назад с тоя микробус, не е познал! Като миналата година, когато се опита да ме качи на мотор, за да къмпингуваме във Франция, моля ви се!

— Не е проклет микробус! — озъби се Гари, грабна последното пролетно рулце, преди някой друг да го докопал, потопи го по грешка в лютия сос и го натъпка в устата си.

В устата му избухна малка термоядрена експлозия, която го накара да онемее за миг. Денис веднага се възползва от това.

— Изглеждаш ужасно! — обяви тя. — Откъде ти е тази драскотина на челото?

— Пълзях из един проклет таван, за да заменя жицата на алармата, която някоя проклета мишка беше прояла. От една греда стърчеше гвоздей.

Денис внезапно се наведе към него и изсумтя.

— И си пушил!

— Бях в такси, където някой беше пушил — измърмори той неловко, като още дъвчеше.

— О, така ли? — Тя го изгледа с подозрение, после се обърна към Морис и Ула. — Все се преструва, че ги е отказал, но ме мисли за много глупава! Излиза да разходи кучето, да покара колело или мотор, и се връща след часове, смърдящ на цигари. Винаги се надушва, нали? — Тя погледна Ула, после Морис и отпи от бялото вино.

Бирата на Гари дойде и той отпи дълга глътка, като погледна към Ула и си помисли, че тази вечер рошавата ѝ коса е по-рошава от обикновено. И двамата, както и Денис, изглеждаха странно, сякаш ги виждаше през изкривяваща образа леща. Черната тениска на Морис беше опъната на корема му, очите му бяха изпъкнали, а скъпото отвратително карирано сако с лъскавите копчета „Версаче“ му беше твърде тясно. Приличаше на завещано му от по-големия му брат.

Морис поклати глава и защити приятеля си:

— Не надушвам нищо.

Ула се наведе напред и подуши Гари като разгонено куче.

— Хубав парфюм! — рече уклончиво. — Прилича на дамски обаче.

— „Шанел Платинум“ — отвърна той.

Тя подуши отново, смръщи се с подозрение, после вдигна вежди към Денис.

— Та къде казваш, че си бил, мамка му? — настоя Денис.

— Целият си изпомачкан. Не можа ли поне да се срешиш?

— Навън духа ужасно, ако не си забелязала — отвърна Гари. — Трябваше да се разправям с един побеснял клиент — тая вечер не ни достигаха хора — един бил с грип, друг с нещо си друго. А на шибания Греъм Люис от Стейнинг алармата му не работела по неведоми причини. И заплашва, че ще смени фирмата. Трябваше да ида и да се оправя с него. Разбра ли? Оказа се някаква проклета мишка.

Тя наклони чашата към устата си, за да я пресуши, но осъзна, че вече е празна. В този момент се появи сервитьор с нова бутилка. Гари посочи към своята чаша за вино, докато допиваше бирата си. Нервите му бяха опънати до скъсване и имаше нужда от питие. Веднага. От много питиета.

— Наздраве на всички! — каза той.

Морис и Ула вдигнаха чашите си.

— Наздраве!

Денис не бързаше да се включи. Взираше се яростно в Гари. Не му вярваше.

Но, помисли си той, кога ли пък му беше вярвала за нещо? Той изпи половината от сухото бяло вино на една глътка и то веднага облекчи горящото му небце. В интерес на истината, тя му повярва за последно вероятно в деня, когато се ожениха, когато той ѝ каза брачния си обет.

Въпреки че… не беше сигурен дори в това. Все още си спомняше как го погледна пред олтара, когато той сложи пръстена на ръката ѝ и започна да повтаря думите след свещеника. В очите ѝ не видя любов, както бе очаквал, а по-скоро задоволството на ловец, който се връща у дома, понесъл мъртвата си плячка на рамо.

Тогава за малко да се откаже.

Дванайсет години по-късно не минаваше и ден, без да му се прииска да го беше направил.

Но все пак си имаше и преимущества да си женен. Важно беше да не го забравя.

Семейният човек изглежда по-порядъчен.