Мъртва като теб

110

Неделя, 18 януари

Джеси се обърна и се втренчи право в лъча, мислите ѝ препускаха. Той нямаше пистолет, беше сигурна в това. Иначе щеше да я заплаши с него, а не с ножа. Беше ранен. Не беше едър. А тя имаше нож. И можеше да се защитава. Но той все още я плашеше.

Трябваше да има и друг изход.

После фенерчето изгасна.

Тя примигна в мрака, сякаш така щеше да го прогони или пък някак да го освети. Сърцето ѝ бумтеше, чуваше тежкото си дишане. Опита се да се успокои.

Сега бяха равни, но той имаше едно предимство. Познаваше мястото.

Дали сега се промъкваше към нея?

На лъча на фенерчето беше видяла вляво огромно пространство с нещо като силоз в единия край. Тръгна натам, но почти веднага се препъна. Чу се силен метален трясък, сякаш нещо се изтърколи пред краката ѝ и след няколко секунди се чу плисък — беше паднало във вода.

Мамка му!

Остана неподвижна. После си спомни за телефона!

Ако успееше да се върне в микробуса, можеше да се обади за помощ. После, все по-паникьосана, се запита: На кого да се обади? Къде беше? Беше затворена в някаква шибана стара индустриална сграда незнайно къде. Как да обясни това на полицията.

Той вече беше в задната част на микробуса. Лицето му се разкъсваше от агония, не можеше да вижда с дясното око, но не му пукаше, не и в момента. Пукаше му само за едно — да хване кучката. Тя беше видяла лицето му.

Трябваше да я намери. Трябваше да ѝ попречи да избяга.

Трябваше, защото тя можеше да го издаде.

А той знаеше как да я намери.

Не искаше да разкрива позицията си, като светне фенерчето, затова тръгна бавно в мрака, като опипваше интериора на микробуса, докато не откри онова, което търсеше. Очилата за нощно виждане.

Откри я за секунди. Зелена фигурка, която се движеше бавно наляво, като на забавен кадър.

Мислиш се за много умна, нали?

Огледа се за някакво оръжие. Нещо тежко, с което да я повали. Отвори шкафа под мивката, но беше толкова тъмно, че не видя нищо, дори с очилата. Затова светна за миг фенерчето и лъчът ослепи болезнено дясното му око и го стресна така, че той изтърва фенерчето и падна по гръб.

Джеси чу трясъка. Погледна в посоката, от която идваше, и за миг видя светлина в микробуса. Забърза към силоза, който беше видяла, като постоянно се препъваше и удряше главата си в някакви предмети. Потисна стона си. Продължи, протегнала ръце в мрака, докато не напипа някаква метална подпора.

Дали беше една от колоните на силоза?

Продължи бавно напред, като опипваше основата на силоза. Пропълзя под него и се изправи, вдишваше тежко прашния въздух. После докосна нещо, което ѝ заприлича на стълба.

Той продължи търсенето, като отваряше трескаво всички чекмеджета. В последното намери няколко инструмента. Сред тях имаше и голям, тежък гаечен ключ. Взе го, изгарян от засилващата се болка в дясното око. Кръвта се стичаше по лицето му. Нагласи очилата, отида до вратата и се огледа.

Кучката беше изчезнала.

Не му пукаше. Щеше да я намери. Познаваше този хангар като дланта си. Беше надзиравал инсталирането на всички камери тук. В тази сграда имаше огромни пещи, в които смес от варовик, глина, пясък и шлака се загряваше до хиляда и петстотин градуса, после се изливаше в двете огромни турбини за охлаждане, минаваше към мелачките и накрая към серията силози, откъдето се товареше на чакащите вагонетки. Ако кучката искаше да се крие, тук имаше много подходящи места за това.

Но само един изход.

А ключовете за катинарите бяха в джоба му.