Мъртва като теб

80

Четвъртък, 15 януари

Бързаше да стигне дотук и не прецени колко натоварено ще е движението по крайбрежната. Като че ли имаше повече полиция от обикновено, или просто така му се струваше.

Навлезе в паркинга зад гранд хотела малко след три следобед, притеснен, че тя сигурно вече е тръгнала. С новите си сини сатенени обувки „Маноло Бланик“. После с облекчение забеляза черния ѝ фолксваген „Туарег“.

Беше спряла на идеално за неговите цели място. Не можеше да избере по-добро. Беше едно от малкото места на това ниво, което камерите не улавяха.

И не само това — мястото до нея беше празно.

А в джоба си той държеше ключовете от колата ѝ. Резервните ключове, които беше открил там, където очакваше — в чекмедже на масичката в коридора.

Вкара микробуса на заден, като остави достатъчно място, за да може да отвори задните врати. После бързо излезе от кабината, като си даваше сметка, че няма много време. Огледа се внимателно — паркингът беше пуст.

Дий Бърчмор щеше да дойде скоро от обяда на дамския клуб, защото трябваше да се прибере у дома. Щеше да е домакиня на среща на „Уест Пиър Тръст“ в четири следобед. После трябваше да се върне в центъра за коктейл в кметството на Брайтън в седем вечерта. Там щеше да се проведе мероприятие на „Ловци на престъпници“ за набиране на средства за Музея на полицията. Тя беше примерен гражданин, подкрепяше много каузи в Брайтън. Както и магазините му.

И беше много добро момиче, постваше целия си график във Фейсбук.

Той се надяваше, че не си е променила намерението и ще носи сините сатенени обувки с диамантените катарами. Жените имаха навика да си променят намеренията, което беше едно от многото неща, които не харесваше в тях. Много щеше да се ядоса, ако тя беше с други обувки, и щеше да ѝ даде добър урок как да не разочарова хората.

Разбира се, щеше да я накаже още повече, ако носеше сините обувки.

Натисна бутона на дистанционното за отключване на вратите, фаровете примигнаха и се чу тихо писукане. После лампичката в купето светна.

Той отвори тежката врата на шофьорското място и седна зад волана, като веднага почувства миризмата на кожената тапицерия и нейния парфюм — „Армани Код“.

Погледна през предното стъкло, за да се увери, че наоколо няма никого, после потърси бутона за крушката в купето и я изключи.

Всичко беше готово.

Трябваше да помисли за толкова много неща. В частност за всички камери наоколо. Не беше достатъчно да сложиш фалшив номер на микробуса. Наоколо минаваха много полицейски коли със система за автоматично разпознаване на номерата. Тя можеше да засече номера и да го провери за секунди в регистъра в Суонси. Ако не съответстваше на превозното средство, щяха да разберат моментално. Така че той се беше снабдил с номера, които бяха копия на номера на бял микробус като неговия — беше го видял паркиран на улица в Шорхам.

Само за да се увери, че микробусът в Шорхам няма да мръдне никъде за ден-два и няма да бъде забелязан от същата полицейска кола, той беше изпразнил няколко пакета захар в резервоара му. Обичаше да е спокоен, че се е погрижил за всичко. Ето така се оставаше на свобода. Като винаги покриваш следите си. Винаги имаш обяснение за всичко.

Прехвърли се на задната седалка, сложи черната качулка и нагласи процепите на очите и устата си. После се сви на пода между предните и задната седалка, за да не го видят през прозореца — не че щяха да видят много през тъмните стъкла. Пое си дълбоко дъх и натисна бутона на дистанционното, за да заключи вратите.

Малко оставаше.