Мъртва като теб

44

Събота, 10 януари

Въпреки студа и свирепия вятър няколко групички хора, предимно младежи, се мотаеха около входа на пристана. Ярките светлини присветваха по цялата сграда, която се простираше почти на триста метра навътре в катраненочерния Ламанш. Британското знаме плющеше на вятъра. Огромно табло за афиши на входа рекламираше жива музика. Сергията за сладолед не беше особено популярна, но пък пред щандовете за пържено пиле, понички, риба и картофки се виеха опашки от клиенти.

Дарън Спайсър носеше дънково яке, джинси, велурени ръкавици без пръсти и ниско нахлупена бейзболна шапка. Беше надрусан и изобщо не усещаше студа, докато чакаше да си купи пържени картофки. Ароматът на пържено го опияняваше и го караше да огладнее. Пъхна навитите на руло банкноти в устата си, потърка ръце и си погледна часовника. Седем без осем минути. Трябваше да се върне в „Свети Патрик“ преди осем и половина, тогава заключваха. Иначе щеше да изгуби леглото си. Дотам имаше поне двайсет и пет минути бърз ход, освен ако не хване автобус или още по-екстравагантно — такси.

В един от вътрешните му джобове имаше брой на „Аргус“, който беше измъкнал от един контейнер при гранд хотела. Днес се беше регистрирал там, за да започне работа от понеделник, като част от поддръжката на електрическата инсталация. Хотелът тъкмо сменяше инсталацията си, която като че ли не беше подновявана от десетилетия. В понеделник Дарън щеше да работи в мазето, да прокарва нови кабели от резервния генератор към пералното помещение.

Пространството беше голямо, а не им достигаха хора. Това пък означаваше, че няма да има много народ там и никой нямаше да го надзирава. Което пък означаваше, че ще има възможност да поразгледа мястото. И подходящите за задигане неща. Щеше да има достъп и до компютърната система. Нуждаеше се единствено от мобилен телефон с предплатена карта. А това нямаше да е проблем.

Чувстваше се добре! Чувстваше се прекрасно! В този момент той беше най-могъщият човек в целия град! И вероятно най-надървеният!

Хванаха му окото няколко оскъдно облечени момичета, които се изсипаха от едно такси. Едната беше дребна и закръглена, а циците ѝ почти изскачаха от блузата, устата ѝ беше малка и пълна. Тя затропа по плочите към входа с лъскавите си високи обувки, като си оправяше косата, разрошена от вятъра. Изглеждаше добре подпийнала.

Миниполата ѝ се развяваше и той зърна горната част на бедрото ѝ. Това събуди в него тръпка на похот. Тя беше съвсем негов тип. Обичаше закръглени жени. Да, тя определено беше негов тип.

Да.

Харесваше обувките ѝ.

Дръпна дълбоко от цигарата.

Таксито потегли.

Момичетата започнаха да спорят за нещо. После тръгнаха към края на опашката зад него.

Той взе торбичката с картофите и се отдръпна малко от опашката, облегна се на един стълб и загледа момичетата, които все още се караха за нещо. Но гледаше най-вече дебеличката, похотта му нарастваше, не спираше да мисли за плътта на бедрото ѝ, която беше видял.

Изяде картофките и запали друга цигара. Момичетата вече взимаха торбичките с храна и ровеха в портмонетата си, за да платят. После тръгнаха по пристана, а пълничката вървеше най-отзад. Бързаше да ги настигне, но ѝ беше трудно с високите обувки.

— Хей! — извика тя на двете пред нея. — Клеър, Карън, не бързайте толкова. Не мога да ви настигна!

Една от четирите се обърна и се захили, без да изостава от приятелките си.

— Хайде, Манди! Изоставаш, защото си дебелана.

Въпреки че бе замаяна от твърде многото коктейли „Морски бриз“, Манди Торп се затича да настигне приятелките си.

— Я стига си се подигравала! Изобщо не съм дебела! — изкрещя тя гневно.

А после, когато плочките отстъпиха пред дървените дъски по пристана и двете ѝ токчета се забиха в един процеп, краката ѝ излетяха от обувките и тя се просна по лице. Чантата ѝ се разпиля на земята, а картофките се пръснаха навсякъде.

— Мамка му! Мамка му! — изпъшка тя.

Изправи се някак, наведе се и нахлузи обувките. После се наведе още повече, за да ги нагласи, като проклинаше евтините имитации на „Джими Чу“, които си беше купила на ваканцията в Тайланд и които ѝ стискаха на пръстите.

— Хей! Чар, Карън, чакайте!

Тя заряза разсипаните картофки, омазани с кетчуп, и се запрепъва след момичетата, като вече внимателно гледаше процепите между дъските. Мина покрай един локомотив играчка и тръгна към ярко осветената и шумна увеселителна галерия. Вътре свиреше музика, звънтяха игрални автомати и монети, чуваха се викове и гръмки псувни. Тя мина покрай огромен осветен в розово крекер, после покрай стъклена машина, пълна с плюшени мечета, покрай светещ знак „Джакпот 35 лири“ и една будка за пари с формата на викторианска трамвайна спирка.

След това се озоваха отново отвън — на студа. Манди настигна приятелките си точно когато минаваха покрай сергии, от които кънтеше музика.

В далечината вляво, отвъд черната пропаст на морето, се виждаха светлините на елегантните къщи на Кемп Таун. Момичетата продължиха покрай „Долфин Дерби“ и тръгнаха към въртележката, скоростното влакче, блъскащите се колички, влакчето „Лудата мишка“ и „Турбо Скайрайд“, на което Манди веднъж се беше качвала — и след това ѝ се гадеше дни наред.

Вдясно от тях бяха призрачното влакче и хотелът на ужасите.

— Искам да се кача на призрачното влакче! — каза тя.

Карън се обърна, извади пакет цигари от чантата си и каза:

— О, стига. Призрачното влакче е пълен боклук. Нищо работа. Искам още едно питие.

— Да, аз също! — обади се Чар. — Искам питие.

— Ами на „Турбо Скайрайд“ — попита другото момиче, Джоана.

— А, не! — отсече Манди. — Аз искам на призрачното влакче.

Джоана поклати глава.

— Мен ме е страх.

— Ама то наистина не е страшно — успокои я Манди. — Ще ида сама, щом не искате да дойдете.

— Не ти стиска! — подразни я Карън. — Голяма си страхливка.

— Сега ще ти покажа! — заяви Манди. — Ще видите вие!

Тя затопурка към кабинката за билети. Нито едно от момичетата не забеляза мъжа, който стоеше наблизо и внимателно стъпкваше цигарата си.