Мъртва като теб

107

Неделя, 18 януари

Джеси се бореше за въздух. Изпаднала в паника, тя се мяташе насам-натам, опитваше се да извърне глава настрани, за да отпуши поне малко носа си. Бенедикт, Бен, Бен, моля те, ела. Моля те, помогни ми. Моля те, не ме оставяй да умра тук. Моля те.

Адски болеше, сякаш мускулите на врата ѝ щяха всеки момента да се откъснат от раменете. Но поне можа да си поеме дъх. Не достатъчно, но паниката ѝ понамаля. Беше много жадна. Очите ѝ бяха възпалени от плача. Сълзите се стичаха по бузите ѝ и я измъчваха, но тя не можеше да ги вкуси, защото устата ѝ беше запушена.

Отново се замоли.

Моля те, Боже. Тъкмо открих щастието. Бен е прекрасен мъж. Моля те, не ме отделяй от него. Моля те, помогни ми.

Опита да се концентрира, да мисли ясно. По някое време, не знаеше кога, но по някое време, сигурно скоро, нейният похитител щеше да се върне.

Ако ѝ донесеше вода, както беше казал, щеше да се наложи да я развърже — поне колкото да може да седне и да пие. Тогава щеше да е нейният шанс.

Само един шанс.

Въпреки че всеки мускул я болеше, въпреки че беше напълно изтощена, тя все още имаше сили. Опита се да измисли различни сценарии. Колко умен беше той? Как да го изиграе? Да се престори на мъртва? Да се престори на припаднала? Трябваше да измисли нещо, имаше нещо, за което не се беше сетила.

За което и той не би се сетил.

Колко ли беше часът? В този дълъг мрачен хангар тя имаше отчаяна нужда да измерва някак времето. Да разбере колко е часът, откога е тук.

Неделя. Само в това беше сигурна. Той говореше за неделен обяд. Дали беше минал час оттогава? Трийсет минути? Два часа? Четири? Беше видяла слаба сива светлина, но сега тънеше в пълен мрак.

Може би щеше да разбере нещо от звуците, които чуваше. Безкрайните слаби потраквания, проскърцвания и подрънквания на прозорци, врати, ламарини или каквото и да имаше извън сградата. Само в един като че ли се усещаше някакъв ритъм. Едно от почукванията, което отекваше. Чу го отново и започна да брои.

Хиляда и едно, хиляди и две, хиляда и три, хиляда и четири. Чук. Хиляда и едно, хиляда и две, хиляди и три, хиляда и четири. Чук.

Баща ѝ беше любител фотограф. Преди навлизането на дигиталната фотография той имаше тъмна стаичка, в която проявяваше филмите. Тя обичаше да стои в тъмното с него, или в пълнен мрак, или на сиянието на слабата червена крушка. Когато той отваряше филма, започваха да отброяват секундите, както я беше научил. Ако кажеш, хиляда и едно бавно, значи е минала една секунда. Действаше и с числата по-нататък.

Така тя можеше да изчисли, че почукването се чува на всеки четири секунди. Петнайсет пъти в минута.

Преброи една минута. После пет. После двайсет минути. Половин час. След това се вбеси от безсмислието на това, което правеше.

Защо аз, Господи, ако изобщо съществуваш? Защо искаш да разрушиш любовта ни с Бенедикт? Защото не е евреин ли, заради това ли е всичко? Тогава си пълен гадняр! Бенедикт е добър човек. Посветил е живота си на това да помага на хората. И аз това се опитвам да правя, в случай че не си забелязал.

Отново се разплака.

И продължи да брои автоматично, сякаш почукването беше метроном. Четири секунди. Чук. Четири секунди. Чук. Четири секунди. Чук.

После се чу силно тракане.

Шум от мотор.

Стъпки.