Мъртва като теб

64

Вторник, 13 януари

Целият екип по операция „Риба меч“ се събра в залата за сутрешния брифинг в шест и половина. Всички мълчаха, когато Рой Грейс включи касетофона. Касетата му беше изпратена от телефонната централа.

Чуваше се шум от трафика, после един мъж заговори тихо, като че ли едва успяваше да запази спокойствие. Заради шума от движението думите му се различаваха трудно.

— Искам да оставя съобщение за детектив-суперинтендант Грейс — каза мъжът.

После чуха как Ник Никол отговаря:

— Да, сър, може ли да попитам кой се обажда?

Настъпи мълчание, чу се воят на полицейска сирена, после отново гласът на мъжа, сега по-силен:

— Кажете му, че всъщност не ми е малък.

Последва силно изщракване, остро изпукване и линията прекъсна.

Никой не се усмихна.

— Дали е той, или е някакъв номер? — попита Норман Потинг.

След няколко секунди се обади Джулиус Праудфут.

— Бих заложил всичките си пари, че е той, ако съдя по начина, по който говореше.

— Може ли да го чуем отново, шефе? — помоли Майкъл Форман.

Грейс пусна пак касетата. Когато записът свърши, той се обърна към Праудфут.

— Можете ли да ни кажете нещо?

Криминалният психолог кимна.

— Да, в известна степен. Първо, ако предположим, че е той, значи успешно сте разклатили клетката му. Затова си мисля, че не е шега. В гласа се усеща искрен гняв. Усеща се емоция.

— Това беше и моето намерение — да му разклатя клетката.

— Да, това се чува в гласа му, в начина, по който повишава тон — продължи криминалният психолог. — Едва сдържа гнева си. И всъщност се чува как не успява да уцели вилката от първия път — значи ръцете му треперят от ярост. Мога да кажа и че е нервен, че е под напрежение — успял си да докоснеш нерв. А тази информация за него вярна ли е? От жертвите ли я научихте?

— Не така обстоятелствено, но да, личи от свидетелските показания от деветдесет и седма и сега.

— И защо го съобщи на „Аргус“, Рой? — попита Ема-Джейн Бутууд.

— Защото подозирам, че този извратеняк е много умен. Преди му се е разминало и сега си мисли, че пак ще му се размине. Ако доктор Праудфут е прав и той е нападателят във влакчето на ужасите, тогава става все по-нагъл и престъпленията му зачестяват. Исках да уязвя егото му и да го изнервя. Хората допускат грешки, когато са ядосани.

— Или пък стават по-жестоки към жертвите си — каза Бела Мой. — Няма ли такъв риск?

— Ако е убивал, Бела, което ми се струва вероятно — отвърна Грейс, — има голям риск да убие отново, без значение дали сме го вбесили. Когато някой е отнел живот веднъж, той прекосява собствения си Рубикон. Втория път вече е много по-лесно. Особено ако първият път е изпитал удоволствие. Имаме си работа с гаден, извратен престъпник — който никак не е глупав. Трябва да намерим начин да го заловим. Не само че не искам да става по-жесток към жертвите си — искам да не хване друга жертва, да го спра. Трябва да го заловим, преди да е нападнал отново.

— Някой успя ли да разпознае акцента му? — попита Ник Никол.

— На мен ми звучи местен — отвърна Форман, — но е трудно да се каже при този фонов шум. Вероятно можем да изчистим записа?

— Работи се по това — отвърна Грейс. После се обърна към Праудфут. — Можем ли да предположим от записа на каква възраст е?

— Трудно е — между трийсет и петдесет години, предполагам — каза той. — Мисля, че трябва записът да мине през лаборатория като „Дж. П. Френч“, специализирана в гласово профилиране. Могат да извлекат доста информация от това обаждане. Вероятно регионалният и етническият профил на мъжа, като начало.

Грейс кимна. Беше използвал тази специализирана фирма и преди и резултатите му помогнаха. От лабораторията можеше да получи гласов отпечатък, който беше също толкова уникален, колкото ДНК профилът или пък пръстовите отпечатъци. Но дали щяха да успеят да го направят за малкото време, с което той смяташе, че разполага?

— Има множество ДНК бази данни — каза Бела Мой. — Не може ли да се направи нещо такова и за гласовите отпечатъци?

— Бела, тогава ще се наложи да накараме всеки от Брайтън и Хоув да изрече едни и същи думи. В града живеят около сто и четирийсет хиляди мъже. Ще ни отнеме около десет години — отвърна Норман Потинг.

— Ще го пуснеш ли отново, шефе? — каза Глен Брансън, който досега бе мълчал. — В онзи филм „Разговор“, с Джийн Хекман, успяха да извлекат нещо от фоновия шум на касетата, нали?

Грейс пусна отново записа.

— Успяхме ли да проследим обаждането, сър? — попита Елън Зорати.

Номерът беше скрит. Но се работеше по това. А задачата беше трудна, като се имаше предвид броят на обажданията, които постъпваха в телефонната централа на всеки час. Грейс пусна записа отново.

Когато той свърши, Глен Брансън каза:

— Звучи, сякаш е някъде в центъра на Брайтън. Щом не можем да проследим номера, можем да разберем къде е минавала кола с включена сирена по това време на деня — звучи така, сякаш профучава точно покрай него. Трябва да проверим каква кола с включени сирени се е движила точно в два без пет по обяд и да проследим маршрута ѝ. Така ще разберем къде е бил. Камерите може да са заснели някой да говори по мобилния си — и бинго.

— Добра идея — отвърна Грейс. — Но като че ли се е обажда от кабелен телефон, а не от мобилен, ако се съди по изщракването накрая.

— Да — обади се Майкъл Форман. — Онова дрънчене звучи така, сякаш закачва слушалката на някой от старите телефони.

— Може просто да е изпуснал телефона си, ако е бил нервен, както предполага доктор Праудфут — каза Бутууд. — Не мисля, че трябва да изключваме вероятността за мобилен телефон.

— Или пък е бил в будка на уличен телефон — каза Форман. — В този случай може да имаме отпечатъци.

— Ако е бил вбесен — каза Праудфут, — според мен е много вероятно да удари съвсем скоро. И с голяма сигурност мога да кажа, че ще повтори стария модел. Знае, че той работи. Ще се придържа към него. Което означава, че ще удари на някой паркинг — както вече казах.

Грейс отиде до картата на централен Брайтън и се вгледа в нея. Търсеше всички големи паркинги. На гарата, Лондон Роуд, Ню Роуд, Чърчил Скуеър, Норт Роуд. Имаше десетки, големи и малки, някои управлявани от общината, други от „Паркинги и гаражи“, трети пък бяха част от супермаркети или хотели. Обърна се пак към Праудфут.

— Невъзможно е да покрием всеки проклет паркинг в града — още повече тези с по няколко нива. Просто нямаме достатъчно хора. И в никакъв случай не можем да ги затворим.

Внезапно почувства тревога. Може би направи грешка със Спинела вчера. Ами ако беше принудил Мъжа с обувките да убие отново? Това щеше да е по негова вина, заради неговата глупост.

— Най-доброто, което можем да направим, е да вкараме цивилни полицаи в контролните стаи с камерите на тези паркинги, които имат такива, ще пуснем патрули и цивилни коли — каза Грейс.

— Бих искал вашите хора да наблюдават тази нощ за човек, който изглежда не на себе си. Някой, който кара безразсъдно. Смятам, че нашият човек ще е в доста превъзбудено състояние — каза Праудфут.