Мъртва като теб

1997 19

Събота, 27 декември

На Рейчъл вече не ѝ пукаше за болката. Китките ѝ, вързани зад гърба, бяха сковани от студ, докато ги търкаше отчаяно в острия ръб на гърлото на тенекията с гориво. Задникът ѝ беше изтръпнал, а остра, спазматична болка се стрелкаше по левия ѝ крак през няколко секунди. Но тя не обръщаше внимание на всичко това. Просто търкаше. Търкаше. Търкаше в пълно отчаяние.

Именно отчаянието я караше да продължава. Отчаяно искаше да се освободи, преди той да се върне. Отчаяно искаше вода. Отчаяно искаше храна. Отчаяно искаше да говори с родителите си, да чуе гласовете им, да им каже, че е жива. Плачеше, а сълзите се ронеха, докато тя търкаше, гърчеше се, извиваше се, бореше се.

После внезапно, за нейна огромна радост, пролуката между китките ѝ се увеличи още малко. Вече усещаше как тиксото се разхлабва. Затърка още по-силно и сега то започна да се отпуска с всеки изминал миг.

Накрая ръцете ѝ бяха свободни.

Почти без да може да повярва, тя ги раздалечаваше малко по малко в мрака, сякаш можеха внезапно да се залепят обратно една за друга и всичко да се окаже просто илюзия.

Боляха я чак до раменете, но не ѝ пукаше. В ума ѝ запрепускаха мисли.

Свободна съм.

Той ще се върне.

Телефонът! Къде ми е телефонът?

Трябваше да се обади за помощ. Само че, чак сега го осъзна, не знаеше къде се намира. Дали щяха да я открият по сигнала на телефона? Навярно не. Което означаваше, че докато не излезе навън и не види къде е, може да им каже само, че е в микробус в гараж някъде в Брайтън или Хоув, вероятно.

Той можеше да се върне всеки момент. Тя трябваше да освободи краката си. В мрака опипа около себе си, за да открие телефона и чантата си, каквото и да е. Но напипваше само лепкаво, вонящо гориво. Посегна надолу към глезените си и почувства, че тиксото около тях е усукано така здраво, сякаш бяха циментирани. После посегна към лицето си, за да види дали ще може да отпуши устата си и поне да извика за помощ.

Но дали трябваше да го прави?

Тиксото на устата ѝ беше също толкова здраво залепено.

Не губи време. Освободи краката си и бягай.

Опита се да намери края на тиксото, но пръстите ѝ бяха така хлъзгави от дизеловото гориво, че това беше невъзможно.

Паниката ѝ нарасна.

Трябва да избягам.

Опита да се изправи, но при първия опит падна настрани и удари челото си в нещо твърдо. След малко почувства, че нещо се стича в окото ѝ. Кръв, предположи тя. Преобърна се със сумтене и седна, опряла гръб на стената на микробуса, сложи босите си стъпала на пода и започна да се избутва настрани. Но непрестанно се подхлъзваше в проклетото гориво, което бе превърнало пода в истинска пързалка.

Заопипва около себе си, докато не откри постелката, върху която беше лежала. Прехвърли крака върху нея и опита отново. Изправи се почти изцяло, а главата ѝ се удари в тавана на микробуса. После, напълно дезориентирана в мрака, тя падна настрани със силен трясък. Нещо се удари в окото ѝ със силата на чук.