Мъртва като теб

23

Понеделник, 29 декември

Рейчъл беше в хеликоптер с Лиъм. Дългата му остра коса и намусено момчешко лице го караха да прилича на Лиъм Галахър от „Оейзъс“, любимата ѝ група. Спускаха се ниско над Гранд Кениън. Алените скали се нижеха от двете им страни, толкова близо, опасно близо. Под тях имаше голяма, голяма пропаст, металносиня вода се виеше през назъбените сиво-кафяви контури.

Тя стисна ръката на Лиъм. Той стисна нейните. Не можеха да разговарят, защото бяха със слушалки и чуваха какво им говори пилота. Тя се обърна към Лиъм и оформи с устни „обичам те“. Той се ухили, изглеждаше толкова смешен с микрофона, който отчасти закриваше устата му, и отвърна също така безмълвно „обичам те“.

Предния ден бяха минали покрай един параклис, в който се провеждаха венчавки. Той на шега я дръпна през вратата, към тесния, опъстрен със злато интериор. Имаше редици пейки от двете страни на пътеката и две високи вази с цветя, които служеха за бутафорен, неканоничен олтар. На стената зад тях беше закачена стъклена витрина с поличка, на която имаше бутилка шампанско и бяла чантичка с украсена с цветя дръжка, а на друга поличка имаше празна бяла кошничка с големи бели свещи.

— Можем да се оженим — каза той. — Сега. Днес!

— Не ставай смешен — отвърна тя.

— Не съм смешен. Сериозно говоря! Да го направим! Ще се върнем в Англия като господин и госпожа Хопкърк!

Тя се зачуди какво ли ще си помислят родителите ѝ. Щяха да се разстроят. Но беше изкушаващо. Чувстваше се толкова щастлива. Това беше мъжът, с когото искаше да прекара живота си.

— Господин Лиъм Хопкърк, предложение ли ми правите?

— Не точно — но си мисля, че, нали разбираш, можем да прескочим всички глупости и шаферки и прочее, които вървят със сватбата. Ще е забавно, нали? Ще изненадаме всички?

Той говореше сериозно и това я шокира. Наистина го мислеше! Родителите ѝ щяха да бъдат съсипани. Тя си спомни как стоеше на коленете на баща си като дете. Той ѝ казваше колко е красива. Колко горд ще бъде да я поведе по пътеката в църквата в сватбения ѝ ден.

— Не мога да причиня такова нещо на родителите си.

— Нима те значат повече за теб от мен?

— Не. Просто…

Лицето му помръкна. Отново стана намусено.

Небето потъмня. Внезапно хеликоптерът започна да пропада. Стените станаха тъмни и се плъзгаха мълниеносно покрай големия издут прозорец. Реката отдолу се втурна към тях.

Тя изпищя.

Пълен мрак.

О, Господи!

Главата ѝ пулсираше. После се появи светлина. Слабо сияние от лампичката на тавана на микробуса. Чу глас. Не беше на Лиъм, а на мъжа, който се взираше в нея.

— Смърдиш — каза той. — Изцапала си ми микробуса.

Реалността я връхлетя. Ужасът се кълбеше във всяка клетка на тялото ѝ. Вода. Моля. Вода. Тя се взираше към него, с пресъхнала уста, слаба и замаяна. Опитваше се да проговори, но от гърлото ѝ излезе само вяло скимтене.

— Не мога да правя секс с теб. Отвращаваш ме. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя почувства слаба надежда. Вероятно щеше да я пусне. Опита отново да възпроизведе някакви членоразделни звуци, но излезе само кухо мърморене.

— Би трябвало да те пусна.

Тя кимна.

Да, моля. Моля. Моля.

— Не мога да те пусна, защото видя лицето ми — каза той.

Тя го умоляваше с поглед.

Няма да кажа на никого. Моля те, пусни ме. Няма да кажа на никого.

— Ще ме вкараш в затвора до живот. Знаеш ли какво правят на хора като мен в затвора? Не е приятно. Не ми се рискува.

Възелът от страх в стомаха ѝ разля отровата си в кръвта ѝ. Тя трепереше, тресеше се, скимтеше.

— Съжалявам — каза той и наистина звучеше, сякаш съжалявам. Наистина се извиняваше. Като човек, който, без да иска, е настъпил някого в претъпкан бар. — Но всички вестници пишат за теб. На първа страница си на „Аргус“. Има и твоя снимка. Рейчъл Райън. Хубаво име имаш.

Вгледа се в нея. Стори ѝ се ядосан. И намръщен. И искрено се извиняваше.

— Съжалявам, че видя лицето ми — каза той. — Не биваше да го правиш. Това не беше много умно от твоя страна, Рейчъл. Всичко можеше да е много по-различно. Разбираш ли какво искам да кажа?