49

Събота, 10 януари

В друга част на града, само на няколко мили оттам, на една тиха квартална уличка в Хоув, друга двойка също обсъждаше плановете си за сватба.

Джеси Шелдън и Бенедикт Грийни се бяха настанили един срещу друг в ресторанта „При Сам“ в Кемп Таун и си поделяха десерта.

Всеки, който ги погледнеше, щеше да види двама привлекателни млади хора към края на двайсетте, очевидно влюбени. Личеше по езика на тялото им. Явно не забелязваха нищо наоколо, всеки виждаше само другия и челата им почти се докосваха над дълбоките стъклени чаши. Редуваха се да загребват с лъжичките, хранеха се взаимно нежно и чувствено.

И двамата не бяха с подходящо облекло, макар да беше събота вечер. Джеси, която беше дошла направо от курса по кикбокс, беше облечена със сив анцуг с голям надпис „Найки“. Изрусената ѝ, дълга до раменете коса беше хваната на конска опашка, с няколко провиснали кичура. Имаше хубаво лице с почти класическа красота, ако не броим носа.

Джеси имаше комплекс за носа си като дете. Според нея това не беше нос, а същински клюн. Когато стана тийнейджърка, все хвърляше поглед настрани, за да зърне отражението си във витрините. Беше решена един ден да оправи носа си.

Но това беше, преди да срещне Бенедикт. Сега, на двайсет и пет, вече не ѝ пукаше за носа ѝ. Бенедикт ѝ каза, че го обича и не иска и да чува за операции. Дори се надявал и децата им да имат такива носове. Тя не беше особено възторжена от тази мисъл, не ѝ се щеше и те да преживяват толкова години нещастие.

На тях ще им направим операции, обеща си наум.

Иронията беше, че и двамата ѝ родители, както и дядовците и бабите ѝ, нямаха такъв нос. Той ѝ беше наследство от прадядо ѝ, поне според майка ѝ, която пазеше една избеляла фотография в рамка. Явно проклетият ген на кривия нос бе успял да оцелее след две поколения и да се намести точно в нейната ДНК.

Много благодаря, прадядо!

— Знаеш ли какво, всеки ден заобичвам носа ти все повече — каза Бенедикт, като вдигна лъжичката, която тя току-що беше облизала.

— Само носа ми ли обичаш? — подразни го тя.

Той сви рамене и като че ли се поколеба.

— И други твои части, предполагам!

Тя го ритна игриво под масата.

— Кои части?

Бенедикт имаше сериозна, замислена физиономия и къса кестенява коса. Когато го срещна за първи път, той ѝ заприлича на онези късо подстригани, почти невъзможно съвършени актьори, които като че ли участваха във всеки телевизионен сериал. Беше ѝ много хубаво с него. Той я караше да се чувства спокойна. Липсваше ѝ всяка секунда, в която бяха разделени. Тя очакваше с нетърпение огромното щастие на съвместния им живот.

Но не всичко беше розово.

И сянката на този проблем се усещаше дори и сега.

— Е, значи снощи им каза? — попита той.

В петък вечер. Шабат. Ритуалната петъчна вечер с майка ѝ, баща ѝ, брат ѝ, снаха ѝ и баба ѝ, която тя никога не пропускаше. Молитви и храна. Рибата гефилте, която бе приготвена от майка ѝ и имаше вкус на котешка храна. Почти кремираното пиле и съсухрената царевица. Сладките. Неприятното вино, купено от баща ѝ, което имаше вкус на варен асфалт — сякаш да пиеш алкохол в петък вече беше смъртен грях, та затова се беше погрижил и вкусът му да е като изкупление.

Брат ѝ, Маркъс, беше гордостта на семейството. Той беше адвокат, женен за порядъчно еврейско момиче. Рошел сега беше неприятно бременна и двамата бяха неприятно самодоволни от този факт.

Тя наистина имаше намерение да им съобщи новината, както бе имала това намерение и предишните четири петъчни вечери. Да им каже, че се е влюбила и възнамерява да се омъжи за гой. За беден гой, за да бъдем по-точни. Но отново не посмя.

Сви рамене.

— Съжалявам, мислех да им кажа, но… просто не беше подходящият момент. Мисля, че първо трябва да се видите. Тогава ще разберат какъв прекрасен човек си.

Той се смръщи.

Тя остави лъжицата, посегна през масата и пое ръката му.

— Нали ти казах, че не са много лесни.

Той постави длан върху нейната и се вгледа в очите ѝ.

— Това означава ли, че не си сигурна?

Тя поклати яростно глава.

— Не. В никакъв случай. Обичам те, Бенедикт, и искам да прекарам живота си с теб, нямам и капчица съмнение.

И наистина нямаше.

Но имаше проблем. Не само с това, че Бенедикт не е евреин и не е богат. Той не беше амбициозен, така както биха искали нейните родители — във финансов смисъл. Той имаше амбиции, но в друга посока. Работеше за местна благотворителна организация, помагаше на бездомни хора. Искаше да подобри участта на онеправданите. Мечтаеше за деня, когато никой няма да спи по улиците в този богат град. Тя го обичаше и му се възхищаваше за това.

Майка ѝ бе мечтала тя да стане лекар, навремето и Джеси мечтаеше за това. После, когато реши, че е по-добре да учи за медицинска сестра в Университета на Саутхемптън, родителите ѝ бяха приели това. Е, майка ѝ не така благосклонно, като баща ѝ. Щом завърши, Джеси реши, че иска да направи нещо, за да помогне на бедните, затова започна работа, която обичаше, но не ѝ носеше приходи — като медицинска сестра съветник на наркозависими в един център на Олд Стайн в централен Брайтън.

Работа без перспективи. Не беше нещо, което родителите ѝ лесно биха преживели. Но те се възхищаваха на отдадеността ѝ, в това нямаше съмнение. Бяха горди с нея. И очакваха зет, с когото също да се гордеят. От само себе си се подразбираше, че той трябваше да печели добре, да осигурява прехраната, за да може Джеси да води живота, с който бе свикнала.

А в случая с Бенедикт това беше проблем.

— Ще се радвам да се срещна с тях, когато кажеш. Знаеш го.

Тя кимна и стисна ръката му.

— Ще ги видиш следващата седмица на бала. Ще са възхитени от теб, сигурна съм.

Баща ѝ беше председател на голяма местна благотворителна организация, която събираше пари за еврейски каузи по целия свят. Беше резервирал маса на един бал за набиране на средства в хотел „Метропол“, като Джеси бе свободна да доведе и приятел.

Тя вече беше купила роклята си и се нуждаеше само от чифт нови обувки. Трябваше само да помоли баща си за пари, които той щеше да ѝ даде с удоволствие. Но тя някак не можеше да се накара да го направи. Днес си беше харесала едни „Аня Хиндмарч“ на една разпродажба в местен магазин, „Мариеле“. Бяха ужасно секси, но все пак изискани. Черна лачена кожа, дванайсетсантиметрови токове, каишки на глезените и изрязани на пръстите. Но двеста и петдесет лири си бяха много пари. Тя се надяваше, че ако изчака, ще ги намалят още. Ако някой ги купеше междувременно, е, нищо. Щеше да си намери други. В Брайтън не липсваха магазини за обувки. Щеше да открие нещо!

Мъжа с обувките беше съгласен с това.

Той стоеше точно зад нея в магазина за обувки „Дея“ в Кенсингтън Гардънс по-рано днес. Чу как тя каза на продавачката, че иска нещо изискано и секси, защото с годеника ѝ щели да ходят на важно събитие. После стоя зад нея и в „Мариеле“, малко по-надолу по улицата.

И трябваше да признае, че черните лачени обувки с каишки, които тя изпробва, но не купи, са доста секси. Ама много секси.

Твърде секси, за да ги обува за годеника си.

Искрено се надяваше тя да се върне и да ги купи.

После щеше да ги носи — за него!

Загрузка...