Мъртва като теб

95

Събота, 17 януари

Беше дошъл рано следобед, за да се увери, че има свободно място за паркиране близо до нейния апартамент. Тя щеше да мине покрай него на връщане от курса по кикбокс.

Но всички проклети места бяха заети, когато пристигна, и трябваше да чака в края на пътя, на жълтата линия.

Този район, южно от „Истърн Роуд“, беше пълен с тесни улички с дву- и триетажни викториански къщи, популярни сред студентите и неомъжените хора, и сред гей общността. Тук имаше доста обяви на агенции по недвижими имоти, които рекламираха жилища за продан или под наем. Колите бяха предимно малки и стари, но имаше и няколко микробуса, паркирани от двете страни на улицата.

Наложи се да изчака повече от час, почти до три и половина, преди един голям ръждив стар лендкруизър да потегли и да освободи достатъчно място, за да може той да паркира микробуса. То беше само на десетина метра от предната врата на бледосинята къща с еркерни прозорци, където Джеси Шелдън живееше на горния етаж. Боговете му се усмихваха!

Беше идеално. Бе пуснал достатъчно монети в паркингметъра, за да остане там до шест и половина, когато отпадаха ограниченията за паркиране. Сега тъкмо минаваше този час.

Преди час и десет минути Джеси беше излязла от къщата със спортен екип и гуменки, мина точно покрай него на път за курса по кикбокс — посещаваше го всяка събота следобед и дрънкаше много за него във Фейсбук. Можеше да я прибере още тогава, но не беше се стъмнило достатъчно и наоколо имаше хора.

Сега беше вече тъмно и за момента улицата беше пуста.

Тя щеше да бърза да се прибере. Беше информирала целия свят, че ще бърза, за да са преоблече в новите дрешки и да отведе Бенедикт на среща с родителите ѝ.

„Тоооооооооооолкова съм притеснена за тази среща!“ беше споделила тя във Фейсбук.

Ами ако не го харесат?

Беше добавила, че е и мнооооооооого развълнувана заради обувките „Аня Хиндмарч“, които си беше купила!

Той също беше мноооооого развълнуван заради обувките „Аня Хиндмарч“, които също беше купил. Те лежаха на пода до него и я очакваха! И беше мноооооого нервен. Но по приятен, много приятен начин.

Къде си тази вечер, детектив-суперинтендант Голямата работа Рой Грейс?

Не си тук, нали? Нямаш си и идея! Отново!

Беше паркирал така, че да я види през процепа в завесите на задните стъкла, въпреки че те едва ли бяха необходими. Беше сложил затъмняващо фолио на всички странични и задни прозорци. Така че беше невъзможно да се види нещо през тях дори посред бял ден. Разбира се, той знаеше, че феновете на тези класически микробуси биха се възмутили от подобно нещо. Майната им.

Погледна си часовника, сложи латексовите ръкавици, после нахлупи бейзболната шапка и си сложи очилата за нощно виждане. Тя щеше да се появи всеки момент иззад ъгъла, щеше да върви или да тича. От ъгъла до къщата и имаше двеста метра. Ако тичаше, щеше да ги измине за двайсет секунди. Ако ходеше — за малко повече.

Единственото, което го интересуваше, беше да е сама. Улицата беше пуста.

Ако не беше сама, щеше да мине на план Б и да я нападне в къщата. Но тогава щеше доста да се затрудни да я изкара отвън и да я прибере в микробуса, без никой да го забележи. Трудно, но не и невъзможно. Беше обмислил и тази вероятност.

Вече трепереше от вълнение. Сърцето му бумтеше. Отвори плъзгащата се врата, грабна имитацията на хладилник, която беше направил от шперплат, и се приближи до вратата. После си свали бейзболната шапка, сложи си качулката и нахлупи ниско шапката, за да скрие възможно най-много. После се загледа в обувките на пода. Бяха съвсем същите като онези, които беше купила.

Беше готов. След кашата, която се забърка в четвъртък, беше планирал днешното нападение много внимателно, както правеше обикновено. Беше предвидил всичко, да, абсолютно всичко.