Мъртва като теб

83

Четвъртък, 15 януари

Шофирането на Глен Брансън винаги докарваше Рой Грейс до състояние на тих ужас. Винаги се надяваше да няма нещастието да се вози в една кола с него.

Но този четвъртък следобед, докато детектив-сержантът караше необозначения сребрист форд „Фокус“ в пиковия час в Брайтън, Грейс мълчеше по друга причина. Беше потънал в мисли. Дори не реагира, когато видя как една старица се показва иззад един автобус и отскача, щом те профучаха покрай нея.

— Няма проблем, старче, видях я! — каза Глен.

Грейс не отговори. Заподозреният на Норман Потинг беше освободен по обед, а сега, няколко часа по-късно, беше извършен опит за нападение, точно където беше предрекъл доктор Праудфут.

Разбира се, можеше и да не е свързано с Мъжа с обувките, но от малкото, което бе чул досега, нападението носеше всички отличителни белези. А как щеше да изглежда, ако мъжът, когото бяха освободили току-що, бе извършителят?

Глен включи светлините и сирените, за да се промъкнат по-бързо през движението по кръговото пред пристана. Посягаше към панела и сменяше тона на сирените на всеки няколко секунди. Половината шофьори в града или бяха твърде малоумни, за да карат кола, или бяха глухи и слепи — а някои вероятно бяха и трите, помисли си Грейс. Минаха покрай хотел „Олд Шип“, после, докато се движеха по Кингуей, Глен се качи на островчето по средата на кръстовището с Уест Стрийт и зави почти самоубийствено пред един камион.

Вероятно не беше добра идея да те вози човек, чийто брак се беше разпаднал и вече няма за какво да живее, каза си Грейс. Но за щастие вече наближаваха целта си. Така че шансовете да излезе невредим от колата, вместо да го изстъргват от нея, се покачваха.

След няколко секунди завиха по улицата пред гранд хотела и спряха, защото там като че ли беше устроена същинска обсада. Пред входа на паркинга имаше толкова много полицейски коли и микробуси, че не можеха да се преброят. Всички с включени светлини.

Грейс излезе от колата още преди колелата да спрат да се въртят. Група униформени полицаи, някои с жълти сигнални якета и жилетки, стояха наблизо, пред опънатата синьо-бяла лента. Не липсваха и зяпачи.

Като че ли липсваше единствено репортерът на „Аргус“, Кевин Спинела.

Един от полицаите, помощник-инспектор Рой Апс, ги очакваше.

— Второ ниво, шефе. Ще ви заведа.

Тримата тръгнаха, като Глен Брансън говореше по телефона. Мушнаха се под лентата и забързаха към паркинга. Миришеше на машинно масло и прах. Апс им обясни положението по пътя:

— Имаме късмет. Един много схватлив млад полицай, Алек Дейвис, който бил в наблюдателната зала на паркинга с колегата си, решил, че случаят е сериозен и отцепил мястото, преди да дойдем.

— Открихте ли нещо?

— Да. Може да се окаже интересно. Ще ви покажа.

— Ами микробусът?

— Камерите са го хванали да пътува на запад по Кингс Парейд към Хоув. Последно е забелязан да завива надясно по Куин Виктория Авеню. Разпратихме всички налични патрули и екипи от пътна полиция да го пресрещнат, но засега не са успели.

— Имаме ли номера?

— Да. Регистриран е на някакъв декоратор, който живее в Мулскомб. Изпратих екип да наблюдава къщата му. Хора от пътна полиция са блокирали всички изходи на града в посоката, в която е пътувал. Имаме и един хеликоптер.

Стигнаха до второ ниво, което беше отцепено с полицейска лента. Висок, млад униформен полицай стоеше пред нея с клипборд в ръка.

— Това е момчето — каза Рой Апс.

— Полицай Дейвис? — попита Грейс.

— Тъй вярно, сър.

— Добра работа.

— Благодаря ви, сър.

— Можете ли да ми покажете колата?

Полицаят се поколеба.

— Криминалистите са на път, сър.

— Това е детектив-суперинтендант Грейс. Той ръководи операция „Риба меч“ — обясни му Апс.

— О, добре, сър. Съжалявам, сър. Насам.

Те се мушнаха под лентата и Грейс последва полицая покрай редица празни места за паркиране, в чийто край имаше лъскав черен фолксваген „Туарег“ с отворена задна врата.

Полицай Дейвис вдигна предупредително ръка, когато наближиха. После посочи един предмет на земята, точно под вратата. Приличаше на памучен тампон. Полицаят извади фенерчето си и насочи лъча към тампона.

— Какво е това? — попита Грейс.

— Долавям странна миризма, сър — каза полицаят. — Мисля, че може да е свързано с нападението, затова не съм го пипал, в случай че има отпечатъци или ДНК.

Грейс погледна сериозното лице на младия мъж и се усмихна.

— Имаш заложби на добър детектив, синко.

— Това бих искал да работя, сър, след две години като униформен.

— Не чакай дотогава. Ако си направил дванайсет месеца, мисля, че ще успея да те изтегля в управлението.

Очите на полицая светнаха.

— Благодаря, сър. Много ви благодаря!

Рой Грейс клекна и помириса тампона. Миришеше на нещо сладко и едновременно стипчиво. Главата му се замая. Изправи се, като леко се олюля. Беше почти сигурен, че познава тази миризма от курса по токсикология, на който бе присъствал преди година.

Никола Тейлър, Рокси Пиърс и някои от жертвите на Мъжа с обувките през деветдесет и седма твърдяха, че са усетили тази миризма, когато нещо е било притиснато към лицето им.

Хлороформ.