Мъртва като теб

35

Петък, 9 януари

За Дарън Спайсър сутринта ставаше все по-хубава. Беше си взел нещата от Тери Биглоу и сега имаше дори къде да ги остави — високо, кремаво на цвят метално шкафче, с ключ, в приюта „Свети Патрик“. И се надяваше до няколко седмици да получи и малка стаичка.

Голямата готическа катедрала в края на тихата квартална уличка в Хоув се бе адаптирала към променящия се свят. При все по-намаляващото паство голяма част от огромната катедрала „Свети Патрик“ беше разделена и отдадена за подслон на бездомните. Едно от тези отделения представляваше спалня с четирийсет легла, където хората можеха да спят най-много три месеца. Друга част, помещението със стаичките, беше убежище. Там хората, които показваха истински намерения да се задържат, можеха да останат още десет седмици.

Помещението със стаичките беше по модел на японските хотели с капсули. То беше самостоятелно, с шест пластмасови капсули — кухненска част и всекидневна с телевизор. Всяка капсула беше достатъчно голяма, за да има място за спане и за два куфара.

За да го допуснат там, Спайсър трябваше да убеди управата, че е примерен обитател на приюта. Не беше мислил какво ще става след тези десет седмици в капсулата, но с малко късмет тогава щеше да има достатъчно пари, за да наеме апартамент или къща.

А да бъдеш примерен обитател означаваше да спазваш правилата, като да си излязъл до осем и половина сутринта и да не се връщаш преди вечерята в седем и половина. В промеждутъка от него се очакваше да се адаптира. Да, хубаво, всички си мислеха, че той прави това. Трябваше да докладва в адаптационния център и да се подписва, и вероятно да си намери работа в поддръжката на някой от луксозните брайтънски хотели. В стаите там щеше да има доста неща за задигане. Щеше да направи добра пачка, с която да примами някоя навита жена, както предната вечер.

Малко след обед, облечен с непромокаемо яке над пуловер, джинси и кецове, той излезе от адаптационния център. Интервюто бе минало добре и сега той имаше подпечатан формуляр и адреса на шикозния гранд хотел на крайбрежната улица, където щеше да започне работа в понеделник. Трябваше да убие остатъка от деня.

Докато се шляеше по „Уестърн Роуд“, широката търговска улица, която свързваше Брайтън с Хоув, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете заради студа. Имаше само седем лири — това му беше останало от четирийсет и шестте лири, които му дадоха на излизане от затвора, както и от малката сума, която бе имал в себе си, когато го арестуваха. Имаше и една пачка за спешни случаи, която беше взел от Тери Биглоу.

Съставяше наум списък с нещата, които трябваше да купи. В приюта му бяха дали най-необходимите принадлежности, нови бръснарски ножчета, крем за бръснене, паста за зъби. Но му трябваха и няколко глезотии. Мина покрай книжарница на име „Сити Букс“, спря, обърна се и се вгледа във витрината. Имаше десетина книги, някои от познати автори, други не беше чувал никога.

Още му беше непривично да е на свобода. Да усеща соления морски въздух. Да се разхожда свободно сред жени. Да чува бученето на колите и от време на време музика, която долиташе отнякъде. Все пак, макар да беше свободен, се чувстваше и уязвим, някак твърде на показ. Животът на топло се беше превърнал в неговата зона на комфорт. Вече не познаваше така добре света навън.

А тази улица изглежда се беше променила за последните три години. Беше по-изпълнена с живот. Сякаш светът, след три години, се беше превърнал в купон, на който той не беше поканен.

Беше време за обяд и ресторантите вече се пълнеха с клиенти. С непознати.

Всеки беше непознат за него.

Разбира се, имаше и няколко приятели, на които можеше да се обади, и щеше да го направи, след време. Но нямаше какво толкова да им каже сега. Все същите стари неща. Да. Щеше да им се обади, когато се наложеше да пласира малко кока или когато имаше хероин за продаване.

Една полицейска кола мина в противоположната посока и той по навик се обърна и се вгледа във витрината на една агенция за недвижими имоти, като се преструваше на много заинтересован.

Повечето от полицаите в града познаваха лицето му. Половината от тях го бяха арестували по едно или друго време. Наложи се да си припомни, че му е позволено да върви по тази улица сега, че не е беглец. Той беше гражданин на Брайтън и Хоув. Беше като всички останали!

Вгледа се в някои от къщите на витрината. Една хубава срещу Хоув Парк му хвана окото. Изглеждаше му позната и имаше чувството, че я е обирал преди няколко години. Четири спални, оранжерия, двоен гараж. И цената беше хубава: седемстотин и петдесет хиляди. Да, малко не му беше по джоба. Не му достигаха седемстотин и петдесет хиляди.

Огромният супермаркет „Теско“ беше малко по-нататък и той пресече шосето и тръгна покрай опашката чакащи коли пред бариерата на паркинга. Имаше много хубави. Един биймър кабрио, хубав спортен мъркюри и няколко огромни джипа — дамите от Брайтън и Хоув явно бяха дошли на шопинг. Сладки майчици с бебета, закопчани доволно в детските си столчета на задните седалки.

Хора с пари, кредитни и дебитни карти, карти на „Теско Клуб“.

Колко услужливи бяха някои от тях!

Той спря пред главния вход и загледа потока хора, които излизаха с торби или пълни колички. Не обръщаше внимание на онези, които държаха само по две торби; те не представляваха интерес за него. Концентрира се върху онези с пълните колички. Майки и татковци и собственици на старчески домове, които идваха да напазаруват за уикенда. Хора, които бяха похарчили по двеста и повече лири от своите „Мастъркард“, „Бъркликард“ или „Амекс“.

Някои возеха бебета, закопчани в седалките на количките, но той не се интересуваше от тях. На кого му е притрябвала бебешка храна?

После я видя да излиза.

О, да! Идеално!

Изглеждаше богата. Изглеждаше арогантна. Имаше тяло, за каквото бе мечтал на горната койка в килията си цели три години. Количката ѝ беше отрупана толкова много, че горният пласт едва се крепеше. Освен това беше с хубави ботуши. От змийска кожа, с дванайсетсантиметрови токове.

Но в този момент не го интересуваха ботушите. А фактът, че тя спря до кофите за боклук, смачка касовата бележка и я хвърли вътре. Той тръгна нехайно към кофата, като не изпускаше жената от поглед, докато тя буташе количката си към един черен „Рейндж Роувър“ спорт.

После той пъхна ръка в кофата за боклук и извади няколко касови бележки. Отне му секунда да намери нейната — беше дълга почти половин метър, с отбелязан час — само преди две минути.

О, добре — сто осемдесет и пет лири! И, истински бонус, беше платила в брой, което означаваше, че няма да му се наложи да показва кредитна или лична карта. Прочете покупките: вино, уиски, коктейл от скариди, мусака, ябълки, хляб, кисело мляко. Много работи. Бръснарски ножчета! Някои от нещата не му трябваха, но сега не беше време да става придирчив… Фантастично! Помаха ѝ, но тя не забеляза. В същото време запомни номера на колата ѝ — все пак беше хубавица с готини ботуши, никога не се знае! После грабна една количка и влезе в магазина.

Отне му половин час да изпълни списъка ѝ, стока по стока. Не забравяше за часа на плащане, отбелязан на касовата бележка, но вече беше измислил правдоподобна история — че едно от яйцата е било счупено и е отишъл да го замени, а после е спрял да пие кафе.

Имаше няколко неща, като например десетина консерви котешка храна, които наистина не му трябваха, както и две кутии с пушени стриди, без които можеше да мине, но реши, че е по-добре да вземе всичко от списъка, в случай че го проверят. За шестте замразени пържоли и пайовете с бъбреци обаче я благослови. Такава кльопачка обичаше! Както и за шестте кутии печен боб. Стомахът му не приемаше изискана храна. Одобри и избора ѝ на ирландско уиски „Джеймисън“, но му се искаше да бе избрала нещо, което по му допадаше — като „Бейлис“. Беше награбила доста органични яйца и плодове. Е, щеше да го преживее.

Можеше да отнесе всичко, което не му трябваше, в приюта и да го изхвърли или пък да го замени за цигари. После щеше да излезе на лов.

Животът изглеждаше хубав. Само едно можеше да го направи още по-хубав в момента. Жена.