Мъртва като теб

32

Петък, 9 януари

Бащата на Рой Грейс беше истинско ченге. Джак Грейс каза на сина си, че да си полицай означава да гледаш на света по различен начин. Трябва да си част от здравословната култура на подозрението, както той я наричаше.

Рой никога не забрави това. Ето как гледаше на света, и то винаги. Така гледаше на света и в този момент, така гледаше и луксозните къщи по Шърли Драйв в тази хубава, мразовита, но слънчева януарска сутрин. Улицата беше един от хълмистите гръбнаци на Брайтън и Хоув. Продължаваше почти към полята извън града и беше опасана от хубави, усамотени къщи, които далеч не бяха по джоба на повечето полицаи. Тук живееха богати хора: зъболекари, банкери, търговци на коли, адвокати, местни бизнесмени и бизнесмени от Лондон, и разбира се, като във всички богати квартали, тук-там имаше и по някой заможен престъпник. Тази улица беше предпочитана в града. Ако живееш на „Шърли Драйв“ — или на някоя от пресечките ѝ — значи си някой.

Или поне в очите на онези минувачи, които не притежават предубедения ум на един полицай.

Рой Грейс нямаше предубеден ум. Но пък имаше добра, почти фотографска памет. Докато Дейвид Алкорн, издокаран с хубав сив костюм, караше малкия форд покрай игрището, Грей оглеждаше къщите една по една. Това му беше навик. Къщата на един лондонски рекетьор беше тук. Както и на краля на бордеите. А на краля на кокаина беше само на една пряка оттук.

В края на четирийсетте, нисък, с късо подстригана кафява коса и постоянно миришещ на цигари, Дейвид Алкорн изглеждаше суров и непреклонен, но всъщност беше доста внимателен човек.

Когато зави надясно, по „Дроувуей“, той каза:

— Това е улицата, на която моята госпожа би искала да живее.

— Ами преместете се — отвърна Грейс.

— Не ми достигат само няколкостотин бона за първоначалната вноска — каза Алкорн. — А после още няколко. — Поколеба се и попита: — Знаеш ли за какво се сещам?

— Кажи ми.

Грейс оглеждаше къщите, които се плъзгаха покрай тях. Вдясно имаше магазин на „Тексако“. Вляво млекарница със старовремска тухлена стена.

— Твоята Клео ще хареса квартала. Той подхожда на класна жена като нея.

Тъкмо намаляваха. Изведнъж Алкорн натисна рязко спирачките:

— Ето тази е, вдясно.

Грейс се огледа за камери и журналисти, когато поеха по късата, обградена от лавровишни алея, но не видя. Забеляза лампичките на алармата.

— Хубавка е, нали? — каза Дейвид Алкорн.

Да, беше повече от хубавка, беше просто изумителна. Ако той имаше парите да проектира и построи къщата на мечтите си, тя щеше да е пълно копие на тази.

Приличаше на ослепително бяла скулптура. Смесица от остри прави линии и меки извивки, като някои се срещаха в дръзки геометрични ъгли. Къщата изглеждаше построена на отделни нива, прозорците бяха огромни, а на покрива се издигаха слънчеви панели. Дори растенията, посадени стратегически около стените, изглеждаха сякаш са генетично модифицирани точно за този имот. Не беше голяма къща; просто удобна за обитаване. Сигурно беше невероятно да се прибираш в такъв дом всяка вечер, помисли си Грейс.

После се фокусира върху онова, което искаше да научи от местопрестъплението, като мина наум през списъка, докато спираха зад малка маркирана полицейска кола. Един униформен, едър мъж към четирийсетте, стоеше до нея. Зад него беше опъната лента на сини и бели карета, която ограждаше останалата част от алеята, водеща до голям вътрешен гараж.

Грейс и Алкорн слязоха от колата и полицаят, явно от старата школа, ги информира педантично за това, което бяха открили сутринта на местопрестъплението, и им каза, че криминалистите са на път. Не можа да добави много към онова, което Алкорн вече бе казал на Грейс, освен факта, че когато се е прибрала у дома, жената явно е деактивирала алармата.

Докато разговаряха, малък бял микробус спря до тях и един от криминалистите, главен криминалист на име Джо Тиндейл, с когото Грейс бе работил много пъти и когото смяташе за повече от раздразнителен, слезе от него.

— Петък — каза криминалистът вместо поздрав. — Какво ви става и на вас, и на проклетите уикенди, Рой? — Той дари Грей с усмивка, в която определено се съдържаше зародиш на цинизъм.

— Не спирам да моля престъпниците да се придържат към понеделниците, но те не разбират от дума.

— Имам билети за Стиви Уондър в „02“ за тази вечер. Ако пропусна концерта, с връзката ми е свършено.

— Всеки път, когато те видя, имаш билети за нещо, Джо.

— Да. Харесва ми да си мисля, че имам и живот извън работата, за разлика от половината ми колеги.

Той погледна втренчено Грейс, после извади няколко бели хартиени костюма и сини калцуни от задната част на микробуса и им ги подаде.

Рой Грейс седна на стъпалото на микробуса и бавно се намъкна в единия гащеризон. Всеки път проклинаше онзи, който ги беше измислил, особено когато се опитваше да провре краката си, без да скъса крачолите. Същото беше и с ръкавите. Беше доволен, че не са на обществено място, защото беше невъзможно да облечеш това нещо, без да се превърнеш в забавна гледка. Накрая, с много сумтене, той се наведе и нахлузи калцуните. Сложи и латексови ръкавици.

Униформеният ги въведе в къщата и Грейс беше впечатлен, че се е сетил да маркира с лента единственият вход и изход.

Широкият хол, с полиран паркет, елегантни метални скулптури, абстрактни картини и високи, тучни растения, щеше много да хареса на Клео, помисли си той. Усещаше се силна, приятна миризма на бор и малко по-сладък, мускусен аромат, вероятно от потпурите, помисли си той. Да, беше приятно разнообразие да влезе в къща, която не мирише на къри.

Униформеният каза, че щял да се качи горе да отговаря на въпросите им, но не искал да влиза в спалнята, за да не заличи някакви улики.

Грейс се надяваше, че щом бе така загрижен за уликите, не е изпотъпкал всичко, когато се е отзовал на повикването. Той последва Алкорн и Тиндейл по стъкленото спираловидно стълбище и после по малката покрита площадка към огромна спалня, която миришеше силно на парфюм.

На прозорците имаше пердета като от фина бяла марля, а в стените бяха вградени гардероби със закрити от завеси стъклени врати. Двойните врати на единия бяха отворени и няколко рокли бяха паднали заедно със закачалките на килима.

В средата на стаята имаше огромно легло с четири заострени дървени колони. От едната висеше колан за халат, а на другата беше завързана мъжка вратовръзка. Още четири връзки, завързани по две, лежаха на пода. Бежовата сатенена покривка на леглото беше силно намачкана.

Госпожа Пиърс беше завързана за китките и глезените към колоните на леглото, устатаѝ беше запушена — каза полицаят, застанал на прага. — Успяла е да се освободи към шест и половина сутринта, после се обадила на приятелката си. — Той погледна в бележника си. — Госпожа Аманда Болдуин. Имам номера и.

Грейс кимна. Взираше се в една фотография на стъкления плот на тоалетната масичка. Фотография на хубава жена с права, вдигната нагоре черна коса и дълга вечерна рокля. Стоеше до елегантен мъж с вечерен костюм.

Той посочи снимката и каза:

— Предполагам, че това е тя?

— Да, шефе.

Дейвид Алкорн също разгледа фотографията.

— В какво състояние беше? — обърна се Грейс към полицая.

— В доста тежък шок — отвърна той. — Но в добро умствено състояние, като се има предвид какво е преживяла, нали разбирате.

— Какво знаем за съпруга?

— Заминал е вчера на командировка в Хелзинки.

Грейс се замисли за миг, после погледна Дейвид Алкорн.

— Интересен избор на момента — каза той. — Може да се окаже важно. Ще ми се да знам колко често съпругът отсъства от дома. Може би нападателят я познава или я е следил.

После се обърна към полицая:

— Носил е маска, нали?

— Да, сър, носил е маска с процепи за очите.

Грейс кимна.

— Свързахте ли се със съпруга ѝ?

— Той ще се опита да хване полет днес.

Алкорн излезе да провери другите стаи.

Джо Тиндейл държеше малка камера пред окото си и заснемаше цялата спалня, после и леглото — в едър план.

— Сам ли се отзовахте на повикването? — попита Грейс полицая.

Не спираше да оглежда стаята. На пода имаше чифт кремави бикини, бяла блуза, морскосин костюм, чорапогащник и сутиен. Не бяха разхвърляни, сякаш са били съблечени насила. По-скоро изглеждаше, че са свалени небрежно и оставени, където са паднали.

— Не, сър, със сержант Порит. Той я придружи заедно със служителката от център „Сатурн“.

Грейс си направи план на стаята, като отбеляза вратите — едната към коридора, друга към банята — и прозорците, всички възможни входове и изходи. Щеше да поиска внимателно изследване на стаята за отпечатъци, косми, влакна, кожни клетки, слюнка, семенна течност, възможни следи от лубрикант от кондома, ако такъв е бил използван, и отпечатъци от стъпки. Околността на къщата също трябваше да бъде изследвана внимателно, особено за отпечатъци от стъпки и за влакна от дрехи, които можеше да са останали по някоя стена или перваз, ако нападателят бе избягал през прозорец. Трябваше да потърсят и фасове от цигари.

Трябваше да даде на Тиндейл списък на всичко от къщата и околността ѝ, което искаше да бъде прибрано за лабораторно изследване. Покривката на леглото със сигурност. Кърпи в банята, в случай че извършителят е подсушил ръцете си или други части от тялото си. Сапуна.

Водеше си бележки, докато вървеше из стаята и гледаше за нещо необичайно. Имаше голямо огледало на стената срещу леглото. Вероятно поставено там по леко извратени съображения, помисли си той, но не с неодобрение. На едното нощно шкафче имаше дневник и чиклит роман, а на другото — купчина компютърджийски списания. Той отвори всички дрешници по ред. В първия имаше повече рокли, отколкото беше виждал в живота си.

После отвори друг и вдиша луксозния аромат на кожа. Беше попаднал в пещерата на Аладин, само че на обувките. Те изпълваха лавици от пода до тавана и плъзгащи се чекмеджета. Грейс не беше експерт по дамски обувки, но от пръв поглед личеше, че тези са сериозна работа, класни. Имаше сигурно повече от петдесет чифта. Следващата врата се отвори и разкри още петдесет чифта. Зад третата врата положението беше същото.

— Поддръжката на тази дама явно е доста скъпа! — каза той.

— Доколкото разбрах, е имала собствен бизнес, Рей — отвърна Дейвид Алкорн.

Грейс мълчаливо се упрекна. Коментарът му беше глупав, сексистко предположение, каквото би очаквал от човек като Норман Потинг.

— Да, прав си.

Той отиде до прозореца и погледна към градината зад къщата — красиво аранжирана, с овален басейн в средата, покрит за зимата.

Отвъд градината, зад гъстите храсти и младите дръвчета, се виждаше училищно игрище. Имаше пилони за ръгби на два участъка от игрището, а на третия — футболни врати. Нападателят може би беше влязъл в имота оттук.

Кой си ти?

Мъжа с обувките?

Или някой друг мръсник?