Мъртва като теб

10

Петък, 26 декември

Костюмиран, с ботуши и гордо издокаран с готината червена вратовръзка с индийски десен, която Санди му бе подарила вчера за Коледа, Рой подмина синята врата с надпис „Суперинтендант“ вляво и вдясно — друга, с надпис „Главен суперинтендант“. Често се чудеше дали някога ще стане „главен суперинтендант“.

Цялата сграда беше сякаш опустяла в утрото след Коледа, като „Мари Селест“1. Само в заседателната зала на горния етаж имаше неколцина членове на екипа по операция „Худини“. Те все още работеха денонощно, за да заловят серийния изнасилвач с прозвището Мъжа с обувките.

Докато чакаше чайника да заври, той се замисли за шапката на главния суперинтендант. Със сребристата лента, която я отличаваше от по-ниските чинове, определено беше много примамлива. Но се зачуди дали е достатъчно умен да се издигне до тази позиция — съмняваше се.

През годините брак Рой Грейс бе научил едно нещо за Санди — тя имаше съвсем ясна представа какъв иска да е светът ѝ и много бързо се гневеше, ако някакъв аспект от него не отговаряше на очакванията ѝ. В няколко случая избухванията ѝ заради несръчен сервитьор или пък продавач в магазин го бяха карали да се чувства доста неудобно. Но именно този ѝ темперамент бе част от онова, което го беше привлякло в нея. Тя му предоставяше цялата необходима подкрепа и ентусиазъм за успех в живота, малък или голям, но той просто трябваше да не забравя, че за нея провалът не е допустим.

Това отчасти обясняваше дълбокото ѝ негодувание и понякога гневните ѝ изблици заради това, че след години опити с почти всяко възможно лечение на безплодие все още не можеше да зачене детето, което и двамата отчаяно искаха.

Като си тананикаше думите от песента на Ерик Клептън „Промени света“, които, кой знае защо, изникнаха в ума му — Рой Грейс отнесе чашата с кафе на бюрото си в празната стая на детективите на втория етаж на полицейското управление на „Джон Стрийт“ в Брайтън. Тя имаше грозен син килим, бе претъпкана с редици разделени с прегради бюра и пълни картотеки и имаше изглед на изток — към белите стени и сияещите сини прозорци на сградата на „Американ Експрес“. Рой включи шумния бавен компютър, за да провери сводките от изминалата нощ. Докато чакаше машината да зареди, отпи от кафето и се наслади на цигара, като наруши наскоро въведената забрана за пушене в сградата на полицейското управление.

Почти всяка година правеха опит да внесат малко коледен дух в това място. От тавана висяха хартиени гирлянди. Лъскави ленти бяха провесени от картотеките. По няколко бюра имаше коледни картички.

Санди съвсем не беше впечатлена, че за три години това бе втората Коледа, в която той беше дежурен. И както бе отбелязала съвсем правдиво — беше гадно да се работи през тази седмица. Дори повечето от местните престъпници бяха по домовете си или в леговищата си.

По Коледа винаги имаше бум на внезапната смъртност и на самоубийствата. Това може и да бяха щастливи дни за онези, които имаха приятели и семейства, но носеха отчаяние и мъка за самотните, особено за старците, които дори нямаха достатъчно пари, за да стоплят домовете си. Но пък това беше спокоен период от гледна точка на сериозните престъпления — онези престъпления, които могат да дадат на един амбициозен млад детектив-сержант като него възможността да бъде забелязан от колегите си и да покаже на какво е способен.

Но това скоро щеше да се промени.

Колкото и да бе необичайно, телефоните мълчаха. Обикновено звъняха непрестанно из цялата зала.

Когато се появиха първите сводки, внезапно звънна вътрешният телефон.

— Полицейско управление — отвърна той.

Беше операторът от центъра за повиквания, където се приемаха и разпределяха всички обаждания.

— Здравей, Рой. Весела Коледа.

— И на теб, Дорийн — каза той.

— Възможно изчезване — каза тя. — Рейчъл Райън, на двайсет и две, разделила се с приятелите си на Бъдни вечер при една стоянка за таксита на „Ист Стрийт“ и тръгнала пеша към дома си. Не се появила на коледния обяд у родителите си и не отговаря на домашния и мобилния телефон. Родителите ѝ отишли в апартамента ѝ на Истърн Терас, Кемп Таун, в три следобед вчера, но никой не им отворил. Казаха, че това не било характерно за нея, и са много притеснени.

Грейс си записа адресите на Рейчъл Райън и на родителите ѝ и каза на Дорийн, че ще разследва случая.

Настоящата политика на полицията беше да се изчака няколко дни, в случай че изчезналият се появи, преди да се ангажират ресурси в издирването му, стига да не ставаше дума за непълнолетен, за възрастен човек или за някой, който е смятан за уязвим. Но днешният ден се очертаваше спокоен и той реши, че е по-добре да се занимава с нещо, отколкото просто да си седи на задника.

Двайсет и девет годишният детектив-сержант стана и тръгна покрай редиците бюра към това на детектив Норман Потинг, който днес беше на смяна. С петнайсетина години по-възрастен от него, Потинг беше ветеран детектив-сержант, който никога не беше повишаван, отчасти заради не особено политически коректната му нагласа, отчасти заради хаотичния му живот и отчасти защото, подобно на мнозина полицаи, включително покойния баща на Грейс, предпочиташе да работи на фронтовата линия, отколкото да се занимава с бюрократичните отговорности, които идваха с повишението. Грейс беше сред малцината тук, които наистина го харесваха и се радваха на неговите „военни истории“ — както наричаха полицейските истории за минали случаи, — защото чувстваше, че може да научи нещо от тях; и освен това малко съжаляваше Потинг.

Детектив Потинг усилено набираше нещо на клавиатурата с десния си показалец.

— Скапани технологии — изсумтя той с гърления си девънски акцент, когато сянката на Грейс падна върху него. От Потинг се носеше миризма на цигари. — Взех два урока, а още не мога да му хвана цаката. Какво ѝ беше на старата система, с която си бяхме свикнали?

— Това се нарича прогрес — отвърна Грейс.

— Да бе. Прогрес ли е да се натрапват такива неща?

Грейс не обърна внимание на този въпрос и започна:

— Съобщено е за изчезване, което не изглежда добре. Зает ли си в момента? Имаш ли време да дойдеш с мен да поразпитаме?

Потинг веднага скочи на крака.

— Готово, стига да разсеем скуката, както казваше старата ми леля — отвърна той. — Добре ли изкара Коледа, Рой?

— Набързо и приятно. Всичките шест часа от нея прекарах у дома.

— Поне имаш дом — отвърна мрачно Потинг.

— Моля?

— Аз живея в комуналка. Нали тя ме изхвърли! Не е много забавно да пожелаваш на децата си Весела Коледа от монетния телефон в коридора и да ядеш „Коледна вечеря за един“ от супермаркета пред телевизора.

— Съжалявам — отвърна Грейс. И наистина съжаляваше.

— Знаеш ли защо жените са урагани, Рой?

Той поклати глава.

— Защото, когато дойдат, са мокри и диви. А когато си тръгват, ти взимат къщата и колата.

Грейс се усмихна безрадостно.

— Но за теб не е така — ти си щастливо женен. Желая ти късмет. Все пак внимавай — продължи Потинг. — Наблюдавай за признаците кога ще се обърне. Повярвай ми, на мен това ми е второто кърваво бедствие. Трябваше да си науча урока още първия път. Жените смятат ченгетата за много секси, докато не се омъжат за тях. После осъзнават, че не са такива, за каквито са ги мислили. Късметлия си, ако твоята е различна.

Грейс кимна, но не каза нищо. Думите на Потинг се доближаваха неприятно до истината. Никога не се беше интересувал от опера, но наскоро Санди го завлече на постановка на любителското оперно общество „Пиратите на Пензанс“. А по време на последната песен „Участта на полицая не е щастлива“ не спря да го смушква с лакът.

След това го попита дали според него тези думи са верни.

Той отвърна, че не са. Бил много щастлив със своята участ.

По-късно, в леглото, тя му прошепна, че вероятно стиховете трябва да се променят на: „Участта на съпругата на полицая не е щастлива“.