Мъртва като теб

В настоящето 75

Сряда, 14 януари

Рой Грейс последва Тони Кейс по задното каменно стълбище към мазето на полицейското управление. Никой не можеше да обвини съсекската полиция, че харчи пари за декорация тук, помисли си той, докато вървеше покрай напуканите стени, по които липсваха цели парчета мазилка.

Когато Кейс го поведе по познатия, смътно осветен коридор, Грейс се почувства, все едно го водят към тъмница. Кейс спря пред една затворена врата, посочи панела на електронната аларма на стената и вдигна показалец.

— Така. Първо, всеки, който иска достъп, трябва да знае кода за това — само шепа хора, както и твоя милост, го имат — дал съм им го лично.

Кейс беше едър мъж в средата на петдесетте, с късо подстригана коса и привлекателен външен вид. Беше облечен със светлобежов костюм, риза и вратовръзка. Беше бивш полицай, но се бе върнал в системата като цивилен след пенсионирането си. Заедно с малкия си екип той управляваше сградите на полицията и беше отговорен за цялото оборудване, както и за трите други центъра към Отдела за тежки престъпления в окръга. Той можеше да е от неоценима помощ за онези служители, които уважаваше, и пълна мъка за онези, които не харесваше. А неговата преценка обикновено беше правилна. За щастие с Рой Грейс се спогаждаха добре.

Тони Кейс вирна още един пръст.

— Всеки от чистачите или от поддръжката, който дойде тук, е придружаван.

— Добре, но сигурно има и случаи, когато ги оставят за малко сами — и могат да преровят някоя папка.

Кейс се поколеба.

— Не и в място, където се съхраняват улики. Не.

Грейс кимна. Той познаваше много добре мястото, но новият екип беше преподредил папките. Кейс отвори вратата и влязоха. Червени рафтове се издигаха до тавана, всички бяха заключени и се простираха в далечината. По лавиците имаше червени и зелени касетки, пълни с папки и запечатани торби с улики.

— Нещо конкретно ли искаш да видиш?

— Да, досиетата по случаите на Мъжа с обувките. — Макар че имаше резюме на тези случаи в кабинета си, всички улики се съхраняваха тук.

Кейс измина няколко метра, спря, избра ключ от връзката, която висеше на колана му, и отвори един катинар. После отвори и вратата на касетката.

— Това досие го знам — каза той, — защото наскоро го взимаха от екипа ти.

Грейс кимна.

— Помниш ли детектив-суперинтендант Касиън Пюи, който беше тук миналата есен?

Кейс го погледна удивено.

— Да, не мисля, че ще го забравя скоро. Отнасяше се с мен като с лакей. Опита се да ме накара да окача картини в кабинета му. Надявам се, че му се е случило нещо неприятно. Да не е паднал от някоя скала и този път да не си бил наблизо, за да го спасиш?

Грейс се ухили. Спасяването на живота на Пюи се беше превърнало в най-недостойната постъпка в живота му.

— За нещастие не.

— Не мога да разбера защо не ти дадоха медал за храброст за това, което направи, Рой.

— Аз мога, — отвърна Грейс — защото трябваше да го оставя да падне.

— Не се тревожи. Той е лайно. Знаеш какво казват за лайната.

— Какво?

— Ами те винаги падат, рано или късно. От собствената си тежест.