Мъртва като теб

1998 61

Вторник, 13 януари

Старата дама седеше зад волана на откраднатия микробус на върха на стръмния хълм. Предпазният колан беше закопчан възможно най-плътно. Ръцете ѝ почиваха на волана, двигателят работеше, но светлините бяха изключени.

Той стоеше до нея, държеше вратата отворена и беше адски нервен. Нощта беше черна, небето беше плътно забулено с облаци. Лунната светлина би му помогнала, но такава нямаше.

Очите му изследваха мрака. Беше два сутринта, на извънградски път, на няколкостотин метра на север от входа за голф клуба „Уотърхол“, на две мили от покрайнините на Брайтън. Пътят беше пуст.

Бяха на дълъг половин миля стръмен склон с остър завой в края. Пътят извиваше през долината между хълмовете на Южен Даунс. Хубавото на тази местност беше, че той можеше да види светлините на всяка идваща кола на миля в двете посоки. Засега беше чисто.

Време за рокендрол!

Посегна през скута ѝ и освободи ръчната спирачка, после отскочи назад, защото микробусът веднага потегли и бързо набра скорост. Вратата на шофьора се затвори с трясък. Микробусът изви в отсрещното платно и остана в него, като продължи да набира скорост.

Добре че точно сега никой не идваше нагоре по хълма, защото старата дама не беше в състояние да избегне сблъсъка или пък да направи каквото и да било, поради простия факт, че беше мъртва от десет дни.

Той скочи на колелото си и с помощта на допълнителната тежест на раницата, започна да върти педалите и набра скорост надолу по хълма.

Далеч напред виждаше силуета на микробуса, който беше откраднал от един строеж. Извиваше към края на платното и за един спиращ сърцето момент той беше сигурен, че ще се забие в гъстите храсталаци, които щяха да го спрат. Но тогава, като по чудо, микробусът зави рязко наляво, направи лека корекция на курса и продължи надолу по хълма, сякаш някой наистина го управляваше. Сякаш тя се бе впуснала в най-дивото шофиране в живота си. Или пък в смъртта си!

— О, давай, скъпа! Давай, Моли! — поощри я той. — Наслаждавай се!

Микробусът, който беше целият нашарен с надписи „Строители „Брайън Бекър“, продължи да набира скорост. Колелото сега се движеше толкова бързо, че той се уплаши да не изгуби контрол, и докосна спирачката, за да намали малко, като остави микробуса да се отдалечи. Беше трудно да прецени разстоянието. Храстите летяха край него. Нещо изпляска близо до лицето му. Какво беше, по дяволите? Прилеп? Сова?

Студен, влажен вятър се втурна в очите му, те се насълзиха и зрението му се замъгли.

Той натисна по-силно спирачката. Вече наближаваха подножието на склона и левия завой. Микробусът продължи право напред. Той чу скърцането и трясъка на телената мрежа, когато микробусът мина през храстите и се заби в оградата на нечия нива. Той спря рязко колелото и сурна маратонките си по асфалта, за да не политне през глава.

Въпреки че бяха насълзени, очите му бяха свикнали с мрака и сега той видя как големият черен силует изчезна. После чу тъп метален трясък.

Скочи от колелото, хвърли го в храстите, извади фенерчето и го включи. После се провря през дупката в оградата. Лъчът на фенера откри целта си.

Идеално! О, идеално! Супер! Да, скъпа, да! Моли, ти си съкровище! Успя, успя!

Микробусът лежеше на покрива си, а четирите му колела още се въртяха.

Той изтича до него, спря, изгаси фенерчето и се огледа във всички посоки. Все още нямаше и помен от фарове. После освети вътрешността на микробуса. Моли Глосъп висеше с главата надолу, благодарение на колана, устата ѝ още беше зашита, а косата ѝ висеше на къси сиви туфички.

— Благодаря ти! — прошепна той, сякаш някой можеше да го чуе на десетина мили оттук. — Добро шофиране!

Свали раницата си и несръчно отвори закопчалките с треперещите си, облечени в ръкавици ръце. Извади петлитрова туба бензин, забърза през прогизналата зимна пшеница и лепкавата кал към шофьорското място и се опита да отвори вратата.

Но тя не поддаваше.

Той започна да проклина, остави тубата и дръпна дръжката с две ръце и с всичка сила. Вратата се отвори само няколко сантиметра, а изкривеният метал изскърца в знак на протест.

Нямаше значение, защото прозорецът беше отворен: щеше да свърши работа. Той стрелна още един нервен поглед в двете посоки. Все още нямаше и помен от кола.

Отвъртя капачката на тубата и изля съдържанието ѝ през прозореца, като обля най-вече главата и тялото на старицата.

Когато тубата се изпразни, затвори капачката и я върна в раницата си. Закопча я и я сложи на гърба си.

След това отстъпи на няколко метра от преобърнатия микробус. Извади пакет цигари, взе една и я пъхна между устните си. Ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да щракне запалката. Най-сетне успя, появи се пламък, но за кратко, вятърът го загаси.

— Мамка му! Недей така!

Опита отново, като заслоняваше запалката с длан, и най-сетне запали цигарата. Дръпна дълбоко два пъти и още веднъж се огледа за светлини.

Мамка му!

Някаква кола се спускаше по хълма.

Не ни виждай. Моля те, не ни виждай.

Залегна в пшеницата. Чу рева на двигателя. Усети как светлината на фаровете го облива, после мракът се завърна.

Ревът на двигателя заглъхна.

Изправи се. Задните светлини на колата се мярнаха за кратко, после изчезнаха. Видя ги отново след няколко секунди. После пак се стопиха.

Изчака още малко, преди да тръгне към микробуса. Хвърли цигарата през отворения прозорец на шофьорската врата, обърна се и пробяга няколко метра. Спря и погледна назад.

Нищо не се случваше. Нито искра, нито пламък. Нищо.

Изчака сякаш цяла вечност. Все още нищо не ставаше.

Не, не ми го причинявай!

От другата посока приближаваха светлини.

Моля те, дано не е същият, който мина преди малко, и сега се връща, защото е видял дупката в оградата!

За негово облекчение не беше същият. Тази кола звучеше сякаш не използва цялата си мощност, едва пълзеше по хълма. Слабите ѝ задни светлини му казаха, че е някаква стара бракма и влагата не понася на електрическата ѝ система.

Изчака цяла минута, като вдишваше невероятно силната миризма на бензин във въздуха. А нищо не се случваше. После запали втора цигара, пристъпи внимателно напред и я хвърли. Пак нищо.

Започна да се паникьосва. Да не би бензинът да беше фалшив?

Трета кола се зададе по склона и отмина.

Той извади носната си кърпа, пристъпи внимателно към микробуса, запали фенерчето и видя и двете цигари, прогизнали и изгаснали, да лежат в локвичка бензин на покрива на микробуса. Какво ставаше, мамка му? По филмите запалените цигари винаги взривяваха резервоарите! Натопи кърпата в локвичката бензин, после отстъпи назад и я запали.

Кърпата лумна толкова силно, че той я изпусна стреснат на земята. И гореше така бързо, че той можеше само да гледа как пламъците я поглъщат.

По хълма се изкачваше още една кола! Той бързо стъпка горящата кърпа. Тъпчеше ли, тъпчеше, за да я изгаси. Сърцето му бумтеше. Изчака светлините да отминат и ревът на мотора да заглъхне.

Свали раницата, извади анорака си и го смачка на топка. Наведе се през прозореца и го натопи в локвата бензин за няколко минути. После отстъпи назад, като го държеше с протегнати напред ръце. Разгъна го, щракна запалката и последва шумно „буффф“.

Пламъците подскочиха яростно към него, опърлиха лицето му. Без да обръща внимание на болката, той хвърли горящия анорак през прозореца и този път резултатът беше мигновен.

Цялата вътрешност на микробуса лумна като пещ. Той успя да види съвсем ясно Моли Глосъп в секундите, преди косата ѝ да изчезне и цялата да почернее. Стоеше като хипнотизиран и гледаше пламъците, гледаше как тя става все по-черна и по-черна. После внезапно се случи онова, на което се беше надявал. Резервоарът експлодира и микробусът лумна като клада.

Той грабна раницата си и се запрепъва обратно към мястото, където беше захвърлил колелото си. Качи се на него и бясно завъртя педалите, за да се отдалечи възможно най-бързо от сцената в прекрасно хладния въздух. И както беше планирал, потегли към Брайтън.

Не срещна нито една кола по пътя на връщане, чак до главното шосе. Ослушваше се напрегнато за вой на сирени. Не чу нищо.