Мъртва като теб

1998 45

Вторник, 6 януари

Не беше виждал мъртвец досега. Е, ако не се брои майка му. Тя беше само торба с кости, изядена от рака, който си бе устроил угощение в нея и бе погълнал всичко, освен кожата. Малките ракови клетки сигурно щяха да изядат и нея, ако балсамиращата течност не ги беше умъртвила.

И все пак те бяха свършили добра работа с нея. Срамота беше, че ги нараняваха.

Майка му изглеждаше като заспала. Облечена с нощница и положена на леглото в залата на погребалното бюро „Храм на покоя“. Косата ѝ беше красиво фризирана. Беше леко гримирана, за цвят, а кожата ѝ имаше розов оттенък от балсамиращата течност. Погребалният агент му каза, че изглежда много хубава.

По-хубава в смъртта.

Мъртва, тя нямаше да го тормози повече. Нямаше, когато ляга в леглото му, да казва, че е безполезен като пияния си баща. Че оная му работа е жалка, че е по-къса и от токчето на обувката ѝ. Някои нощи тя взимаше обувка с високо остро токче в леглото и го караше да ѝ доставя удоволствие с нея.

Наричаше го „Пишльо“. И много скоро и в училище започнаха да го наричат така. „Хей, Пишльо. Пораснал ли е малко днес?“

Той седеше на стола до леглото ѝ, както бе стоял и в болничната стая в дните, когато животът ѝ си отиваше. Държеше ръката ѝ. Тя беше студена и кокалеста, като влечуго. Но вече не можеше да го нарани.

После се наведе и прошепна в ухото ѝ:

— Сигурно от мен се очаква да ти кажа, че те обичам. Но няма да го направя. Мразя те. Винаги съм те мразил. Нямам търпение да дойде погребението ти, защото след това ще взема урната с праха ти и ще го изхвърля на шибаното сметище, където ти е мястото.

Но тази жена сега беше различна. Той не мразеше Рейчъл Райън. Погледна към нея, лежеше гола на дъното на фризера, който беше купил сутринта. Взираше се в него с вече покриващи се с лед очи. Цялото ѝ тяло се покриваше с лед.

Заслуша се за миг в жуженето на компресора на фризера. После прошепна:

— Рейчъл, съжалявам за това, което се случи. Наистина съжалявам. Не исках да те убивам. Никога не съм убивал. Аз не съм такъв. Исках само да знаеш това. Аз изобщо не съм такъв. Ще се грижа за обувките ти, обещавам.

После реши, че не му харесва да го гледа така враждебно. Сякаш все още можеше да го обвинява, въпреки че беше мъртва. Беше способна да го обвинява от някакво друго място, някакво друго измерение, в което се беше преселила.

Затръшна капака на фризера.

Сърцето му бумтеше. Целият се обливаше в пот.

Имаше нужда от цигара.

Имаше нужда да помисли много, много спокойно.

Запали цигара и бавно дръпна, като мислеше. Мислеше. Мислеше.

Името ѝ беше навсякъде. Полицията я търсеше из целия град. Из цял Съсекс.

Започна да трепери.

Глупава жена, как можа да ми свалиш маската! Виждаш ли какво направи. И с двама ни!

Не биваше да я открият. Щяха да разберат коя е, ако откриеха тялото. Имаха си всякаква техника. Всякакви методи. Ако я откриеха, по някое време щяха да открият и него.

Поне във фризера нямаше да се размирише. Замразеното месо не замирисва. Така че той имаше време. Едната възможност беше просто да си я държи тук, но това беше опасно. Във вестника пишеше, че полицията търси бял микробус. Някой сигурно го беше видял. Някой им беше казал, че е имало бял микробус на мястото.

Трябваше да я откара някъде.

Можеше да я изхвърли в морето, но пък то вероятно щеше да я изхвърли на брега. Ако изкопаеше гроб някъде в гората, сигурно нечие куче щеше да я надуши. Трябваше да намери място, което нито едно куче да не може да открие.

Място, където никой нямаше да потърси.