Мъртва като теб

В настоящето 20

Събота, 3 януари

Уредът на таблото изписука и стресна Мад, който беше паркирал до един паркингметър на крайбрежната, близо до пристана на Брайтън и пиеше чай. Чашата чай в единайсет часа. Всъщност беше закъснял за нея с десет минути, защото беше твърде погълнат от четенето на вестника.

Погледна към екрана на уреда. Имаше съобщение от диспечера:

Р-нт. „Чайна Гардън“. „Престън“ № 2. За Стърлинг. Към „Родеан Крее“.

Ресторантът беше точно зад ъгъла. Той знаеше и къде е крайният адрес. Можеше да си представи пътя — всяка улица и всяко кътче в Брайтън и Хоув. „Родеан Кресънт“ беше високо над скалите в източната част на града. Всички къщи там бяха големи, отдалечени и еднофамилни, с гледка към марината и Ламанша. Домове на богати хора.

Хора, които могат да си позволят хубави обувки.

Той натисна бутонът за приемане и потвърди поръчката, после продължи да отпива от чая и да чете вестника, който беше оставен от клиент в таксито.

Те сигурно все още приключваха с вечерята. Когато поръчват такси от ресторант, хората очакват то да не пристигне веднага, може би след петнайсетина минути или нещо такова, особено в събота вечер в центъра на Брайтън. И освен това той не можеше да спре да препрочита статията за жената, която бе изнасилена в „Метропол“ в новогодишната нощ. Не можеше да се откъсне.

В огледалата виждаше трепкащите светлини на пристана. Знаеше всичко за тях. Беше работил като електротехник там, в екипа по поддръжката и ремонт. Но го уволниха. Пак по същата причина, поради която обикновено го уволняваха. Защото бе изгубил търпение с някого. Но пък в таксито все още не беше изгубил търпение с никого. Всъщност веднъж бе слязъл и се разкрещя на друг шофьор, който се беше вмъкнал в редицата пред него.

Допи си чая, остави неохотно вестника и върна чашата в найлоновата торбичка до термоса. После сложи торбата на предната седалка.

— По ред! — каза на глас. После започна с проверките.

Първо проверка на гумите. След това запалването на двигателя, после фаровете. Никога в обратния ред, защото ако акумулаторът е паднал, фаровете можеха да изхабят електричеството, необходимо за запалването на двигателя. Собственикът на таксито го беше научил на това. Особено през зимата, когато акумулаторът беше по-натоварен. А сега беше зима.

Запали двигателя и провери горивото. Три четвърти резервоар. После налягането на маслото. После температурата. Температурата в купето беше нагласена на двайсет градуса, както го бяха инструктирали. Навън, според дигиталния термометър, беше два градуса по Целзий. Студена нощ.

Аха.

Той погледна в огледалото, провери колана, включи мигача, излезе на пътя и потегли към кръстовището, където светофарът светеше червено. Когато светна зелено, той зави надясно, по Престън Стрийт, и почти веднага спря до тротоара, пред вратата на ресторанта.

Две много пияни хлапета се клатушката надолу по хълма към него, почукаха по прозореца и попитаха дали е свободен да ги откара до Колдийн. Не беше свободен, чакаше клиенти, отвърна той. Те отминаха и той се зачуди дали имат тоалетни с горно или долно казанче в домовете си. Внезапно изпита силна нужда да го узнае. Канеше се да слезе от колата и да ги настигне, за да ги пита, когато вратата на ресторанта най-сетне се отвори.

Появиха се двама души. Слаб мъж с тъмно палто и шал на врата, и жена, която се бе залепила за него и се клатушкаше на високите си токчета; изглеждаше, сякаш ще падне, ако се пусне. А като се имаше предвид височината на токчетата ѝ, падането щеше да е доста дълго.

Обувките бяха хубави. Хубави обувки.

И той им имаше адреса! Винаги обичаше да знае къде живеят жените, които имат хубави обувки.

Аха.

Мад свали прозореца. Не искаше мъжът да чука по него. Не обичаше хората да чукат по прозореца.

— Такси за Стърлинг? — попита мъжът.

— „Родеан Кресънт“? — отвърна Мад.

— Точно така!

И те се качиха отзад.

— „Родеан Кресънт“, шейсет и седем — каза мъжът.

— „Родеан Кресънт“, шейсет и седем — повтори Мад. Бяха му казали винаги да повтаря ясно адреса.

Колата се изпълни с миризма на алкохол и парфюм. „Шалимар“, веднага го позна. Парфюмът на детството му. Единственият, който майка му ползваше. Той се обърна към жената.

— Хубави обувки. „Бруно Магли“.

— Да — отвърна тя завалено.

— Четвърти размер — добави той.

— Ти май си експерт по обувките? — попита го кисело жената.

Мад погледна лицето ѝ в огледалото. Беше изопнато. Не беше лице на жена, която си е прекарала добре. Нито пък беше лице на много хубава жена. Очите на мъжа бяха затворени.

— Обувки — каза Мад. — Аха.