Мъртва като теб

92

Събота, 17 януари

Малко след два следобед Рой Грейс мина с колата през портите пред голяма, унила на вид жилищна сграда, Мандалей Корт, после зави по наклонената алея встрани, както го бяха упътили. Беше любопитен да разбере какво е открил Дарън Спайсър.

Зави зад сградата. Чистачките бършеха ситните капчици от предното стъкло на колата. Той видя дълга редица порутени гаражи, които изглеждаха неизползвани от години. В края имаше три коли: сребристият необозначен форд на Глен Брансън, също като този, който караше и той самият; малък син микробус, който вероятно беше на ключаря; и бял полицейски бус, в който бяха двама служители от местния участък, извикани в случай, че се наложеше да разбият вратата. За целта си носеха и таран. Не че имаше много врати, които биха се опънали на вечно веселия Джак Тънкс, който работеше като ключар в затвора „Люис“.

Тънкс, издокаран със син гащеризон и оставил мръсна торба с инструменти на земята до себе си, оглеждаше ключалките.

Грейс слезе от колата с фенерче в ръка и поздрави колегите си, после кимна към последния гараж в редицата.

— Този ли е?

— Да, номер седемнайсет, не е много ясно обозначен.

— Брансън два пъти прочете заповедта за обиск, която беше подписана само преди половин част от местен съдия. — Да.

— Дявол да ме вземе! — каза Тънкс. — Какво си имаме тук? Да не е кралското съкровище?

— Да, доста са ключалките — съгласи се Грейс.

— Който и да ги е сложил, не си е поплювал. Сигурен съм, че вратата е укрепена и отвътре.

Грейс усети дори мрачно уважение в гласа на ключаря. Както когато един професионалист признава майсторството на друг.

Тънкс се зае със задачата си, а Грейс стоеше и потъркваше ръце, за да ги стопли.

— Какво знаем за собственика на гаража? — попита той Брансън.

— Опитвам се да разбера. Изпратих двама униформени в жилищната сграда, да разпитат дали познават собственика, или поне някой от наемателите. Ще проверя и в имотния регистър.

Грейс кимна, попи една капка от носа си кърпа, после подсмръкна. Надяваше се да не се е простудил — най-вече защото не искаше да зарази Клео.

— Проверихте ли дали това е единственият вход?

Детектив-сержантът, който беше облечен с дълго кремаво палто с колан и с еполети на раменете и носеше кафяви кожени ръкавици, вирна рязко глава и започна да я клати наляво-надясно.

— Знам, че не съм най-умният в полицията, но виж, това го проверих.

Грейс се ухили, после тръгна да заобиколи гаража, за да провери лично. Гаражът беше доста дълъг, но нямаше нито прозорец, нито врата на задната страна. Грейс се върна при Брансън и каза:

— Е, какви са новините от Ари?

— Гледал ли си филма „Войната на семейство Роуз“?

Той се замисли за миг и попита:

— С Майкъл Дъглас?

— Точно така. И Катлин Търнър, и Дани Девито. Всичко се омаза. И ние сме тръгнали натам.

— Ще ми се да можех да ти дам някакъв съвет, приятел — каза Грейс.

— Аз обаче мога да ти дам един — отвърна Глен. — Не си прави труда да се жениш. Просто намери жена, която те мрази, дай ѝ къщата си, децата си и половината си доходи.

Ключарят обяви, че е готов, и дръпна вратата няколко сантиметра нагоре, за да покаже, че е отключена.

— Кой от вас иска ще има честта? — попита той и отстъпи встрани някак предпазливо, сякаш от гаража щеше да изскочи чудовище.

Брансън си пое дълбоко дъх и дръпна нагоре вратата. Беше по-тежка от очакваното. Тънкс се оказа прав, отвътре беше подсилена със стоманени пластини.

Щом вратата изтрополи нагоре, като се плъзна успоредно на покрива, тримата се втренчиха във вътрешността на гаража.

Той беше празен.

В тъмното успяха да различат единствено неравно петно в дъното на гаража, което приличаше на изтекло от кола масло. Рой Грейс усети и слаба миризма на отработени газове. На отсрещната стена, в дъното на гаража, имаше висок до тавана дървен стелаж. Стара, износена автомобилна гума беше подпряна вляво. Няколко гаечни ключа и стара тесла висяха от куки на стената вляво от тях. Нямаше нищо друго.

Глен се взря мрачно в нищото.

— Сигурно сега ни се смее, нали?

Грейс не каза нищо, докато осветяваше с фенерчето си стените и тавана.

— Ще му откъсна шибаната кратуна — каза Глен.

И двамата забелязаха едновременно двете пластмасови ленти на пода. Тръгнаха натам, а Грейс извади чифт латексови ръкавици. Клекна и взе първата лента. Това беше регистрационен номер на кола, с черни букви върху светлоотразяваща бяла повърхност.

Веднага позна номера. Това беше фалшивият номер на микробуса, който беше излязъл на скорост от паркинга на гранд хотела в четвъртък следобед и почти със сигурност беше шофиран от Мъжа с обувките.

Втората пластмасова лента беше заден номер на автомобил.

Дали бяха открили леговището на Мъжа с обувките?

Грейс отиде до стената в дъното. На една полица имаше няколко рула сребристо тиксо. Останалите лавици бяха празни.

Глен Брансън тръгна към лявата стена, но Грейс го спря.

— Не се разхождай навсякъде, приятел. Нека опитаме да вървим по стъпките си, за да оставим терена чист за криминалистите — искам да дойдат веднага.

Той огледа всичко внимателно.

— Според теб това ли е видял Спайсър? Тези регистрационни номера?

— Не мисля, че е толкова умен, че да събере две и две само от тези номера. Мисля, че е видял нещо друго.

— Като например?

— Няма да говори, докато не му дадем имунитет. Трябва да му призная, че е достатъчно умен, за да се сети да заключи отново.

— Ще говоря с шефа — каза Грейс, като тръгна назад по стъпките си. — Трябва да разберем какво е видял тук. Трябва да знаем какво липсва сега.

— Мислиш, че може да е задигнал нещо?

Не — отвърна Грейс. — Не мисля, че Спайсър е задигнал нещо. Мисля, че вероятно е видял белия микробус. През последните няколко часа тук е работил автомобилен двигател. Ако микробусът е изчезнал, тогава къде е, мамка му? И най-вече — защо е изчезнал? Върви да говориш със Спайсър. Извий му ръцете. Кажи му, че ако иска и лира от наградата, ще трябва да ни каже какво е видял. Иначе сделката отпада.

— Той се страхува, че можем да го арестуваме за проникването в гаража.

Грейс погледна приятеля си.

— Кажи му да излъже, да каже, че вратата е била отворена, незаключена. Нямам никакво намерение да го арестувам за нахлуването.

Брансън кимна.

— Добре, ще говоря с него. Само не забравяй, че ако доведеш тук криминалистите и Мъжа с обувките се върне и ги види, ще избяга. Дали няма да е по-добре да сложим човек да наблюдава тайно гаража? Накарай Тънкс да го заключи, за да не може онзи да се усети.

— Това само в случай, че не ни наблюдава в момента — отбеляза Грейс.

Брансън се озърна настрани, после нагоре.

— Да, само в този случай.

Първото, което Грейс предприе, когато се върна в контролната зала на „Джон Стрийт“ след двайсет минути, беше да информира Сребърния и Бронзовите командири да наредят постоянно наблюдение на всеки бял микробус форд „Транзит“, който се появи в близост до „Истърн Роуд“ до сутринта. После пусна заповед към всички патрули в града да следят за всички модели микробуси форд „Транзит“.

Ако беше прав, преди дванайсет години Мъжа с обувките беше използвал такъв микробус при едно от нападенията си. Това пасваше на теорията на доктор Праудфуд за симетрията в действията му. Вероятно щеше да използва такъв бус и тази вечер.

Дали това беше причината именно онези две страници да липсват от досието? Страниците, на които бяха записани показанията на свидетеля, видял как млада жена е вкарана насила в бял микробус? Дали на тях нямаше важна информация относно поведението на престъпника? За неговия начин на действие?

Но онова, което го безпокоеше още когато отваряха гаража, не спираше да го тревожи и сега. Ако Мъжа с обувките беше изкарал микробуса от гаража, защо си беше направил труда да заключи и четирите ключалки? Там нямаше нищо за крадене, освен две безполезни регистрационни табели.

Наистина не намираше логика в това.