Мъртва като теб

1998 51

Събота, 10 януари

Беше прекарал последните няколко дни в мисли за Рейчъл Райън, която лежеше във фризера. Трудно беше да избяга от тях. Лицето ѝ се взираше в него от всеки проклет вестник. Сърцераздирателните ѝ родители се обръщаха към него, и само към него, от всички шибани новини.

„Моля ви, който и да сте, ако сте отвлекли дъщеря ни, върнете я при нас. Тя е сладко, невинно момиче и ние я обичаме. Молим ви, не я наранявайте.“

— Всичко стана по нейна вина! — шепнеше в отговор той. — Ако не ми беше свалила маската, сега щеше да е добре. Жива и здрава! Пак щеше да си е вашата любима дъщеря и нямаше да е моят шибан проблем.

Бавно и сигурно идеята, която му хрумна снощи, започваше да го завладява все повече. Това вероятно беше идеалното решение! Претегляше риска отново и отново. Опитваше се да я огледа от всички страни. Да, по-опасно беше да отлага.

Белият микробус се споменаваше в почти всеки вестник. Споменаваше се дори в големите заглавия на първа страница на „Аргус“: „Виждал ли е някой такъв микробус?“ А подзаглавието гласеше: „Подобен на онзи, който е забелязан на Истърн Терас.“

От полицията твърдяха, че валят обаждания. Колко ли от тях се отнасяха за бели микробуси?

За неговия бял микробус?

Бели микробуси „Транзит“ се срещаха често. Но полицаите не бяха глупави. Беше само въпрос на време някое от тези обаждания да ги отведе до неговия гараж. Трябваше да разкара момичето оттам. И да направи нещо с микробуса — криминалистите ставаха все по-изкусни в наши дни. Но нека решава проблемите един по един.

Навън валеше като из ведро. Вече беше единайсет в събота вечерта. Време за парти в града. Но надали много хора щяха да излязат в този ужасен дъжд.

Той взе решение и напусна къщата, като тръгна бързо към стария си форд „Сиера“.

След десет минути дръпна надолу вратата на гаража зад мократа кола, затвори я с тихо метално дрънчене и включи фенерчето. Не искаше да рискува, като светне лампите.

Младата жена беше напълно замразена във фризера, лицето ѝ изглеждаше прозрачно на яркия лъч светлина.

— Сега ще се повозим малко, Рейчъл. Надявам се, че нямаш нищо против.

После се ухили на шегата си. Няма, разбира се, как ще има. Да, тази идея щеше да свърши работа. Просто той трябваше да запази хладнокръвие. Как беше онази поговорка: „Ако успееш да запазиш хладнокръвие, когато всички останали го изгубят…“

Извади пакет с цигари и се опита да запали една. Но проклетата му ръка трепереше така силно, че не можа да улучи колелцето на запалката от първия път, а после пък не успя и да запали цигарата. Студена пот се стичаше по врата му, сякаш се изливаше от кран.

Няколко минути преди полунощ, със закачен на колана комплект инструменти, той пое по кръговото на „Люис Роуд“, покрай входа на моргата на Брайтън и Хоув. Чистачките свистяха и се бореха с дъжда. Той зави наляво към асфалтираната алея на своята цел — погребално бюро „Дж. Бънд и синове“.

Трепереше, стомахът му се беше свил, потеше се обилно.

Тъпачка, шибана тъпачка, как можа да ми свалиш маската?

Високо на стената, над закритата със завеси витрина на погребалното бюро, имаше кутия на алармена система. „Съсекс Секюрити Системс“. Няма проблем, помисли си той и паркира пред металните порти, заключени с катинар. И катинарът не беше проблем.

Точно от другата страна на пътя имаше затворена агенция за недвижими имоти, а над нея два жилищни етажа. В единия светеше. Но хората там сигурно бяха свикнали да виждат коли да спират пред погребалното бюро по всяко време на денонощието.

Той изгаси фаровете, излезе под дъжда и се зае с катинара. По пътя минаваше по някоя кола или такси. Мина и патрулка, сините ѝ светлини примигваха, а сирената виеше. Той сдържа дъха си, но ченгетата не му обърнаха никакво внимание, само профучаха покрай него към някакъв спешен случай. След малко той вкара колата в задния двор и паркира между две катафалки. После забърза под дъжда да затвори вратите, уви ги с веригата, но остави катинара отворен. Всичко щеше да е наред, стига да не дойдеше някой.

Отне му по-малко от минута да се справи с ключалката на двойните задни врати, после влезе в тъмния коридор, като сбърчи нос заради миризмата на балсамираща течност и дезинфектант. Алармата писукаше, но беше само вътрешен предупредителен сигнал. Той разполагаше с шейсет скъпоценни секунди, преди да се включи и външната аларма. Отне му по-малко от трийсет секунди да свали панела. И още петнайсет, за да я накара да замлъкне.

Настана тишина.

Той затвори вратата и стана още по-тихо. Чуваше се само тихото жужене на фризер. Упоритото тиктакане на часовник или някакъв апарат.

От такива места го побиваха тръпки. Спомни си последния път, когато дойде тук — тогава беше сам и изплашен до смърт. Те бяха мъртви, всички хора тук бяха мъртви, мъртви като Рейчъл Райън. Не можеха да го наранят или пък да ти проговорят.

Не могат да ти се нахвърлят.

Но от това не му ставаше по-добре.

Включи фенерчето и освети коридора, като се опитваше да се ориентира. Видя няколко предупреждения за безопасност, окачени в рамки по стените, пожарогасител и машина за вода.

После направи няколко крачки напред, маратонките му не издаваха никакъв шум по плочките. Заслуша се напрегнато за някакъв звук отвътре или отвън. Вдясно от него имаше стълбище. Спомни си, че то води към индивидуални помещения — или стаи за бдения, — където приятели и близки скърбяха за любимите си покойници в усамотение. Във всяка стая имаше легло с мъртво тяло на него — мъже с пижами, жени с нощници, главите им се подаваха изпод чаршафите, косите им бяха чисти, лицата — розови от балсамиращата течност. Изглеждаха като гости на някакъв безвкусен хотел.

Но едно е сигурно — на сутринта нямаше да си тръгнат, без да платят сметката, каза си той и се ухили въпреки напрежението.

После освети с фенерчето помещението зад една отворена врата вляво и видя легнала бяла мраморна статуя. Само че, когато погледна по-внимателно, осъзна, че не е статуя. А мъртвец. На десния му крак висяха две надписани на ръка табелки. Старецът лежеше с отворена уста като риба на сухо, маркучите за балсамиращата течност бяха вкарани в тялото му, а пенисът му висеше безполезен на едното бедро.

До трупа имаше няколко ковчега — отворени и празни, само един беше със затворен капак, на който бе закрепена месингова табелка с гравираното име на обитателя му.

Спря за миг и се ослуша. Но чу само туптенето на собственото си сърце и препускането на кръвта във вените му — бе по-шумно и от рева на придошла река. Не можеше да чуе уличното движение. Единственото, което проникваше от външния свят между тези стени, беше слабото и зловещо оранжево сияние на уличните лампи.

— Здрасти на всички! — каза той и се почувства доста неспокоен. Завъртя лъча на фенерчето, докато не попадна на онова, което търсеше. Редица бели листа формат А4, които висяха на куки по стените.

Тръгна нетърпеливо натам. Това бяха регистрационни формуляри за всяко от телата тук. В тях бе вписана цялата информация: име, дата на смъртта, място на смъртта, инструкции относно погребението. Имаше и доста квадратчета, които трябваше да се отбележат — такса за органист, гробищна такса, такса за погребение в църковен двор, такса за свещеника, такса за църквата, такса за лекаря, такса за отстраняване на пейсмейкър, такса за кремиране, такса за гробари, такса за принтиране на документи, за цветя, за уведомления, за некролози, за ковчег, за ковчег за останки.

Той изчете бързо първия лист. Не ставаше: квадратчето срещу „балсамиране“ беше отбелязано. Същото беше и на следващите четири листа. Сърцето му се сви. Мъртъвците бяха вече балсамирани и погребенията щяха да са чак след седмица.

Но на петия лист попадна на нещо:

Погледът му пробяга по формуляра до думите — погребение. Не, не беше добре. Предпочиташе кремация. Чиста работа. Безопасна.

Обърна се към останалите шест формуляра, но нито един от тях не му се стори подходящ. Погребенията щяха да се състоят към края на седмицата, твърде рисковано, в случай че семейството дойдеше да види мъртвеца. А и всички освен един трябваше да бъдат балсамирани.

Никой обаче не бе поръчал Моли Уинифред Глосъп да бъде балсамирана.

Това вероятно означаваше, че близките ѝ са гадняри. Което пък може би означаваше, че няма да им пука особено за тялото. И вероятно нямаше някой разстроен роднина да връхлети тук посред нощ или рано сутринта и да иска да я зърне за последно.

Освети с фенерчето месинговата табелка върху един затворен ковчег, като усилено се опитваше да не забелязва трупа, който лежеше само на няколко метра от него.

„Моли Уинифред Глосъп — потвърждаваше табелата. — Починала на 2 януари, 1998 година, на 81 години.“

Фактът, че беше затворен, говореше, че никой няма да дойде на другия ден, за да я види.

Свали отвертката от колана си, извади лъскавите месингови винтчета, които прикрепяха капака, вдигна го и погледна в ковчега, като вдиша коктейл от миризми — на прясно обработено дърво, лепило, нов плат и дезинфектант.

Мъртвата жена лежеше в подплатения с кремав сатен ковчег. Само главата ѝ не беше покрита с белия саван, който скриваше тялото ѝ. Не изглеждаше истинска; изглеждаше като някаква странна кукла бабичка. Или поне така му се стори на пръв поглед. Лицето ѝ беше съсухрено и костеливо, цялото в бръчки, с цвят на костенурка. Устата ѝ беше зашита; той видя дори конците по устните ѝ. Белите къдри бяха прибрани на спретнат кок.

Почувства буца в гърлото, когато споменът го връхлетя. И още една буца, този път от страх. Подпъхна ръце под тялото, за да го вдигне. Беше смаян колко е лека, почти безтегловна в ръцете му. Не беше останало нищо от нея, никаква плът. Сигурно беше починала от рак, помисли си той, докато я полагаше на пода. Мамка му, беше доста полека от Рейчъл Райън. Много по-лека. Но той се надяваше носачите да не забележат това.

Забърза навън, отвори багажника на сиерата и извади тялото на Рейчъл Райън, което беше увил в два пласта найлон, за да не се процеди вода при размразяването.

След десет минути панелът на алармата беше сложен на място, системата беше включена, а катинарът на веригата на портата — затворен.

Той подкара сиерата в съботната нощ и се включи в оживения трафик по мокрия път. Цялото бреме беше изчезнало от ума му. Набра безразсъдно скорост, като сменяше бързо лентите и спря рязко на червената светлина.

Трябваше да се успокои, не искаше да привлече вниманието на полицията, не и когато Моли Уинифред Глосъп лежеше в багажника на колата му. Включи радиото и чу песента на „Бийтълс“ „Ще се справим“.

Заудря по волана, почти въодушевен от облекчение. Да! Да! Да! Ще се справим!

О, да!

Първи етап бе минал по план. Сега трябваше да се погрижи за втория. А това си беше голяма грижа — защото имаше много неизвестни. Но все пак беше най-добрата от ограничените му възможности. И поне според него, доста хитра възможност.