Мъртва като теб

112

Неделя, 18 януари

Джеси се ужасяваше от височините и по тази причина беше благодарна, че е толкова тъмно. Нямаше представа къде е, но се беше изкачила по нещо, което вероятно беше стълба вътре в силоза.

Изкачва се толкова дълго, сякаш стълбата стигаше до небесата. И беше доволна, че не може да погледне надолу. На всеки няколко пречки спираше, изплашена, че той сигурно се катери след нея, но нямаше и помен от него.

Накрая стигна върха и напипа парапет и метална решетка. Вкопчи се в тях. После налетя на купчина от нещо като стари торби за цимент и се изкатери отгоре. Сви се там и се втренчи в мрака, ослушвайки се, опитваше се да не мърда, за да не шумолят торбите.

Но не чуваше нищо друго, освен обичайните шумове на своя затвор. Обичайните потраквания, почуквания, проскърцвания, които сега бяха по-силни, отколкото когато беше в микробуса, защото вятърът клатеше откъртените ламарини наоколо.

Мислеше усилено. Какво щеше да направи той? Защо не използваше фенерчето?

Имаше ли друг достъп дотук горе?

Единственото, което успя да види, беше фосфоресциращият циферблат на часовника си. Наближаваше девет и половина вечерта. Неделя вечер, да, така трябваше да е. Бяха изминали повече от двайсет и четири часа от отвличането ѝ. Какво ли ставаше у дома и с Бенедикт? Дали беше с родителите ѝ, отчаяно ѝ се прииска да бе успяла да ги запознае, за да измислят нещо заедно.

Дали се бяха обадили в полицията? Сигурно. Познаваше баща си. Щеше да се обади на всеки възможен спешен център.

Как ли бяха сега? Какво ли си мислеше майка ѝ? Ами баща ѝ? Бенедикт?

Чу далечно пърпорене на хеликоптер. Чуваше го за втори път за последния половин час.

Може би я търсеха.

Отново чу хеликоптера. Мощна машина, не от малките тренировъчни хеликоптери, каквито имаше в обучителния център към летището на Шорхам. А и малко хеликоптери летяха нощем. Предимно тези на военните, на спасителните служби, на болниците и на полицията.

Хеликоптерите на полицията на Съсекс бяха базирани в Шорхам. Дори да бяха те, пак нямаше причина за паника. Можеше да са на всякаква мисия. Пърпоренето отслабваше, отдалечаваше се на изток.

После се чу нов звук, който го притесни много повече.

Силно жужене. Идваше от предната част на микробуса. Той свали очилата за нощно виждане и видя слаба, пулсираща светлина.

— О, не, мамка му!

Това беше телефонът на кучката, който беше взел от джоба ѝ. Беше решил, че е изключил проклетото нещо.

Запрепъва се напред, към светлината от дисплея. Грабна телефона, хвърли го яростно на пода и го стъпка като огромен бръмбар.

Продължи да тъпче. Отново и отново.

Полудял от болката в окото, от гняв към кучката и от гняв към самия себе си, той целият трепереше. Как можеше да е толкова глупав!

Мобилните издаваха местоположението си дори когато не се използваха за разговор. Това щеше да е първото, което всеки интелигентен полицай би проверил.

Вероятно телефонните компании не можеха да дадат такава подробна информация в неделя, нали?

Но той знаеше, че не може да си позволи риска. Трябваше да премести Джеси Шелдън оттук възможно най-бързо. Тази нощ. По тъмно.

Затова се налагаше да я открие веднага.

Не беше издала нито звук повече от час. Играеше си на криеница. Сигурно се мислеше за много умна, задето беше взела ножа. Но той имаше доста по-ценни оръжия в момента. Фенерчето и очилата за нощно виждане.

Не беше запален читател, но си спомняше нещо, което беше прочел някъде:

В страната на слепците едноокият е цар.

Е, той сега беше едноокият.

Излезе от микробуса на бетонния под и си сложи очилата за нощно виждане. Ловът започваше.