Мъртва като теб

121

Неделя, 25 януари

Беше хубава неделна утрин. Имаше прилив и бебето на съседната лодка не плачеше. Може би беше мъртво, помисли си Мад. Беше чувал за синдрома на внезапната смърт при бебетата. Вероятно и това беше умряло така. А може би не. Все пак се надяваше да е умряло.

Имаше всички броеве на „Аргус“ от последната седмица. Бяха на масата в салона. Босун, котаракът, беше минал отгоре им. Нямаше проблем. С Босун се разбираха. Той вече никога не минаваше по веригите му. Но по вестниците — може.

Беше доволен от прочетеното.

Жената на Мъжа с обувките се беше самоубила. Това беше разбираемо. Стореното от съпруга ѝ беше огромна травма за нея. Гари Стърлинг бе голяма клечка в града. Арестуването му беше страшен удар за жена му. Тя бе споделила с някои хора, че мисли за самоубийство, а после се беше обесила.

Напълно очаквано.

Аха.

Той най-много обичаше, когато идваше прилив и „Тома Новопризовани“ започваше да плава.

После можеше да извади въдиците.

Беше сложил две въдици с тежести, за да потъват дълбоко в калта при отлив. Разбира се, тревожеше се за тях всеки път, щом полицията претърсваше лодката. Но нямаше нужда да се тревожи. Те изтръгнаха всяка дъска по пода, претърсиха всяко кътче, но никой не се сети да извади въдиците, както той правеше сега.

Това беше много хубаво.

На втората въдица висеше непромокаема торба. В нея бяха обувките на Манди Торп. Имитации на „Джими Чу“. Той не харесваше фалшиви обувки. Те заслужаваха да стоят заровени в калта.

И тя заслужаваше да бъде наказана, защото ги носеше.

Но трябваше да признае, че с право я наказа. Тя много приличаше на майка му. Беше дебела като майка му. Миришеше като майка му. Бе чакал дълго време, за да убие майка си, да види как ще се почувства. Все пак закъсня. Когато събра кураж, тя вече беше много болна. Но с Манди Торп беше хубаво. Имаше чувството, че наказва майка си. Много хубаво наистина.

Но не толкова хубаво, както когато наказа Денис Стърлинг.

Хареса му как тя се въртеше ли въртеше.

Но не му харесваше да е в ареста. Не му харесваше полицията да му взима нещата от лодката. Да рови навсякъде и му разбърква колекциите. Това не беше хубаво.

Поне вече бяха върнали всичко. Имаше чувството, че са му върнали живота.

Най-хубавото от всичко беше, че му се обадиха собствениците на лодката. Казаха, че ще останат поне още две години в Гоа. Това много го зарадва.

Животът изведнъж бе станал прекрасен. Много спокоен.

И имаше прилив. Какво по-хубаво от това.

Аха.