Мъртва като теб

В настоящето 27

Четвъртък, 8 януари

Той обичаше да влиза в хубави големи къщи. Или по-точно, да влиза във вътрешността на големите къщи.

Понякога, свит в тесните помещения, се чувстваше, сякаш носеше къщата като втора кожа! Или пък свит в някой дрешник, заобиколен от висящи на закачалки рокли и опияняващите аромати на тяхната красива собственица и на кожените ѝ обувки, той се чувстваше на седмото небе, сякаш притежаваше тази жена.

Жена като онази, която притежаваше роклите, които сега висяха около него. И която притежаваше лавиците, отрупани с някои от любимите му дизайнерски обувки.

А за известно време, съвсем скоро, той щеше да я притежава! Съвсем скоро.

Вече знаеше много за нея — много повече, отколкото знаеше съпругът ѝ, беше сигурен в това. Сега беше четвъртък. Беше я наблюдавал през последните три нощи. Знаеше кога се прибира у дома и кога излиза. И знаеше тайните на лаптопа ѝ — колко глупаво от нейна страна да не му сложи парола! Беше прочел имейлите до и от онзи грък, с когото тя спеше. Файловете с фотографии, които му беше направила, някои доста откровени всъщност.

Но за известно време, ако имаше късмет, той щеше да е нейният любовник тази нощ. Не господин Космат с огромния и неприлично голям чеп.

Трябваше да внимава да не помръдне и на сантиметър, когато тя се прибере. Закачалките много тракаха — бяха предимно от онези металните, които идваха с дрехите от химическото. Беше махнал няколко, най-издайническите, и ги бе сложил на пода на дрешника, а другите около него беше увил с плат. Сега трябваше само да чака. И да се надява.

Беше като риболова. Изискваше се много търпение. Тя можеше да не се върне скоро, но поне нямаше опасност мъжът ѝ да се прибере тази нощ.

Мъжлето беше заминало много, много далеч — със самолет. На софтуерна конференция в Хелзинки. Всичко беше на кухненската маса, бележка до нея, в която ѝ казваше, че ще се видят в събота и подписана с „обичам те, целувки“. Беше оставил и името на хотела, и телефонния му номер.

Просто за по-сигурно, колкото да убие времето, се беше обадил хотела от телефона в кухнята и поиска да говори с мистър Дермът Пиърс. Казаха му с леко напевен глас, че мистър Пиърс не вдига и помолиха, ако желае, да остави съобщение на гласовата поща.

Да, мисля да изчукам жена ти, изкуши се да каже, обхванат от въодушевление, от радостта при мисълта как всичко просто се подрежда от само себе си. Но прояви здрав разум и затвори.

Снимките на двете деца тийнейджъри, момче и момиче, в дневната на долния етаж бяха малко притеснителни. Но двете спални изглеждаха неизползвани. Не приличаха на обитавани от деца. Той реши, че сигурно са деца на съпруга от предишен брак.

Имаше и котка, едно от онези противни на вид бирмански създания, което му се бе облещило в кухнята. Той я изрита и тя изчезна през отвора за животни на вратата. Сега всичко беше тихо. Той беше щастлив и развълнуван.

Усещаше как някои къщи живеят и дишат около него.

Особено когато бойлерите започваха да бръмчат, а стените да вибрират. Дишаха! Да, като него сега, дишаше така тежко от възбуда, че се чуваше, чуваше и бумтенето на сърцето си, рева на кръвта във вените си, сякаш беше на автомобилно състезание.

О, Господи, беше прекрасно!