Мъртва като теб

72

Сряда, 14 януари

След като се върна в кабинета си след сутрешния брифинг, Рой Грейс потъна в мисли. Беше ли възможно действащ полицай да е Мъжа с обувките?

В миналото бе имало червиви ябълки в полицията на Съсекс, както и във всяко друго полицейско управление в страната. Убийци, изнасилвачи, крадци, търговци на порно, наркодилъри и измамници, които се бях крили зад фасадата на уважавани хора, достойни за доверие. Радко се случваше, но от пет хиляди служители само в Съсекс това не можеше да се изключи напълно.

И нещата пасваха. А и изтичането на информация към пресата през деветдесет и седма, както и сега, при настоящото разследване, можеше да е дело само на някой с достъп до паролите на компютърната система на полицията в Съсекс. Касиън Пюи бе имал достъп до нея през октомври миналата година. Кой знае какво бе успял да копира или изнесе тогава.

Набра номера на централата на лондонската полиция, като мислеше как да се изрази така, че да е пределно ясен.

След две минути прехвърляния от една линия към друга, чу гласа на детектив-суперинтендант Пюи. Рязък и пронизителен като зъболекарска машинка. И очарователен като пипета, пълна със сярна киселина.

— Рой! Колко се радвам да те чуя! Да не искаш да се върна?

— Не, искам малко информация — отвърна Грейс спокойно. — Когато си бил тук, си взимал едно студено досие от архива. Ти последен си се разписал на формуляра. Става дума за Рейчъл Райън, която изчезна в коледната утрин на деветдесет и седма. Сещаш ли се?

— По онова време прегледах доста досиета, Рой — отвърна той обидено.

— Е, от това липсват две страници, Касиън. Само се чудех дали случайно не си ги дал на някого? На някой следовател, може би?

— Нека помисля. Не, няма такова нещо. В никакъв случай? Исках да проверя всичко лично.

— Ти чете ли това досие?

— Наистина не мога да си спомня.

— Опитай, моля те.

Пюи като че ли се притесни.

— За какво е всичко това, Рой?

— Попитах те нещо. Ти чете ли досието? Било е само преди няколко месеца.

— Ами като че ли си спомням нещо смътно — отвърна Пюи оправдателно.

— А би ли забелязал, ако две страници липсват?

— Ами, да, разбира се.

— Значи не са липсвали тогава?

— Сигурно не са.

— Помниш ли какво пишеше на тях?

— Не, не помня.

— Трябва да си спомниш, защото може да са от изключителна важност за настоящото разследване.

— Рой! — отвърна обидено Касиън. — Стига де. Ти помниш ли неща отпреди три месеца?

— Всъщност помня. Имам добра памет. Нали сме детективи, това се очаква от нас?

— Съжалявам, Рой. В момента съм много зает с един доклад и трябва да го свърша до обед.

— А ще освежа ли паметта ти, ако те арестувам и те доведа тук?

Грейс чу някакъв шум, сякаш остриетата на косачка се удариха в полузаровен в земята камък.

— Ха-ха! Шегуваш се, нали?

При една операция миналия октомври Рой Грейс беше спасил живота на Касиън Пюи — и то със значителен риск за самия него. И все пак Пюи почти не му благодари. Беше му трудно да си представи, че би презирал някого повече от този мъж. Надяваше се това да не замъглява преценката му. Макар че в момента не му пукаше особено.

— Касиън, Тони Кейс, нашият шеф на поддръжката, когото сигурно помниш, ми каза, че откакто сме се преместили в Съсекс Хаус през деветдесет и шеста, всички студени досиета се пазят в обезопасено хранилище в мазето. Достъпът е строго контролиран. Има електронна аларма и всеки, който влезе, трябва да въведе кодовете, които се регистрират. Той има регистриран достъп, подписан от теб, който показва, че си върнал досието на Мъжа с обувките на един от помощниците му миналия октомври. Никой не го е търсил след това, до тази седмица, от екипа по студените досиета. Така ли е?

Отсреща Касиън се съгласи с мълчание.

— Ти беше в Брайтън по време на конгреса на лейбъристите през деветдесет и седма, нали? Беше част от подкреплението, което получихме от Лондон, работехте за Специалния отдел. После ти продължи да работиш в Брайтън, по разследването на серия обири на бижутерийни магазини в Лондон, което беше свързано с Брайтън. Купи си апартамент с намерението да живееш тук, нали така?

— Да, и какво?

— Датите, когато си бил в града, съвпадат точно с датите на нападенията на Мъжа с обувките. Прекарал си Бъдни вечер на „Седемдесет и седма“ в Брайтън, нали?

— Не мога да си спомня, трябва да видя в календара си.

— Един от хората ми може да го потвърди, Касиън. Бела Мой, помниш ли я?

— А трябва ли?

— Опитал си се да я натискаш на задната седалка на колата ти към полунощ, след като сте пили с неколцина местни полицаи. Закарал си я до дома ѝ, после си се опитал да ѝ попречиш да слезе от колата ти. Сега спомняш ли си?

— Не.

— Вероятно за добро. Тя обаче помни. Имаш късмет, че не повдигна обвинения за сексуален тормоз срещу теб.

— Рой, да не искаш да кажеш, че никога не си свалял момиче?

Грейс не му обърна внимание.

— Искам да знам какво си правил, след като си оставил Бела пред къщата на майка ѝ. Часовете между полунощ и сутринта на Коледа? Искам да знам какво си правил на Хелоуин през деветдесет и седма. Имам и още дати. Искам да знам къде си бил преди две седмици, в новогодишната нощ. Къде беше миналия четвъртък вечерта, на осми януари? Къде беше миналата неделя вечерта, на десети януари? Надявам се да напишеш всичко това, Касиън.

— Губиш време на полицията, Рой! — Опита се да звучи ведро. — Стига. Наистина ли очакваш, че мога да кажа къде съм бил във всеки един момент преди дванайсет години? Можеш ли да ми кажеш ти къде си бил?

— Мога, Касиън. Мога да ти кажа съвсем точно. Така че ти ми кажи къде беше на Нова година — къде празнува?

Настъпи дълга тишина. После Пюи се обади неохотно:

— Всъщност бях в Брайтън.

— И кой може да го потвърди?

Настъпи още една дълга пауза, преди Пюи да каже:

— Съжалявам, Рой, но не съм в състояние да продължа този разговор. Не ми харесва тонът ти, въпросите също не ми харесват.

— Аз пък не харесвам отговорите — отвърна Грейс.