Мъртва като теб

82

Четвъртък, 15 януари

Той чу как токчетата ѝ тракат по бетона. Приближаваше се. Вървеше бързо.

Обичаше този звук — на приближаващи се токчета. Винаги го беше харесвал. Беше много по-приятен от звука на отдалечаващи се токчета. Да, но пък този звук го плашеше в детството му. Отдалечаващите се токчета означаваха, че майка му излиза. А звукът от приближаващи се токчета означаваше, че се връща.

Което пък означаваше, че сигурно ще го накаже. Или ще го накара да ѝ прави разни неща.

Сърцето му бумтеше. Чувстваше как адреналинът препуска във вените му, все едно бе взел наркотик. Сдържа дъха си. Тя се приближаваше.

Трябваше да е тя. Моля те, дано си със сините сатенени обувки.

ЩРАК.

Звукът го стресна. Сякаш пет пушки гръмнаха едновременно, когато петте ключалки на вратите се освободиха. Той замалко да изкрещи.

После се чу друг звук.

Трак-трак-трак.

Стъпки към задната част на колата. Последвани от съсъка на амортисьорите на капака на багажника. Какво ще слага там? Покупки? Още обувки?

Почти безшумно, с отработено движение, той отвори капака на пластмасовата сапунерка в джоба си и извади напоения с хлороформ тампон. После зачака. След миг тя ще се качи в колата, ще затвори вратата и ще си сложи колана. И тогава той щеше да нападне.

Но за негова огромна изненада, тя не отвори вратата на шофьора, а задната врата. И той се втренчи в стреснатото ѝ лице. Тя отстъпи шокирана, щом го видя.

След миг изпищя.

Той се надигна и скочи към нея с тампона в ръка, но не прецени височината на колата, препъна се и падна по лице. Когато се изправи, тя отстъпваше назад, като не спираше да пищи. Хукна да бяха. Токчетата ѝ правеха трак-трак-трак.

Мамка му, мамка му, мамка му!

Той я гледаше свит между фолксвагена и микробуса и се чудеше дали да я гони. Сега тя беше в пълния обсег на камерите. Някой щеше да чуе писъците ѝ.

Мамка му, мамка му, мамка му!

Опита се да мисли ясно, но не можеше. В главата му беше пълна каша.

Трябва да се махам веднага оттук.

Изтича до задната част на буса, влезе през вратите и ги затвори. После мина напред, прескочи облегалката, седна зад волана и запали двигателя. Потегли и зави наляво, като ускоряваше. Следваше стрелките към рампата и изхода.

Когато зави наляво, я видя по средата на рампата, препъваше се с високите токчета и размахваше истерично ръце. Трябваше само да натисне газта и да я прегази. Идеята просветна в ума му. Но това щеше да усложни нещата още повече.

Тя се обърна, щом чу двигателя на микробуса, и размаха още по-трескаво ръце.

— Помогнете ми! Моля ви, помогнете ми! — изпищя и излезе на пътя му.

Той заби рязко спирачки, за да не я удари.

Тя се вгледа през предното стъкло и очите ѝ се разшириха от ужас.

Не беше свалил каскета. Беше забравил, че е още с него.

Тя заотстъпва като на забавен каданс, обърна се и се затича колкото сили имаше, като се препъваше и пищеше. Обувките ѝ паднаха, първо лявата, после дясната.

Внезапно вратата на аварийния изход вдясно от него се отвори и през нея излетя униформен полицай.

Той натисна газта, извъртя буса и пое надолу по следващата рампа, после право към двойната бариера на изхода.

И внезапно осъзна, че не е платил билет.

Нямаше никого в будката, но и той нямаше време. Продължи да ускорява, като се подготвяше за удара. Но удар нямаше, бариерата излетя, сякаш беше направена от картон, и той ускори още повече, вече на улицата. Зави първо наляво, после надясно, към задната част на хотела, накрая стигна до светофара на крайбрежната.

Тогава си спомни за каскета. Бързо го свали и я напъха в джоба си. Някой зад него гневно натискаше клаксона. Светофарът беше светнал зелено.

— Добре де, добре!

Натисна газта и задави двигателя. Онзи отзад пак натисна клаксона.

— Майната ти!

Запали двигателя, пое напред, после зави надясно и се насочи на запад, по крайбрежната, към Хоув. Дишаше накъсано. Бедствие. Истинско бедствие. Трябваше да се разкара възможно най-бързо. Трябваше да разкара микробуса от пътя.

Светофарът отпред светна червено. Ситният дъжд беше замъглил предното стъкло. За миг той се зачуди дали да не мине на червено, но един дълъг камион тъкмо се точеше пред него. Спря, заудря нервно с длан по волана и включи чистачките.

Камионът се изнизва сякаш цяла вечност. Влачеше огромно ремарке.

Той зърна нещо с ъгълчето на окото си. Някой вдясно му махаше. Извърна глава и кръвта му замръзна във вените.

Полицейска кола.

Бяха го спипали. Проклетият камион с огромното ремарке, в което сигурно имаше цял цирк, се влачеше като охлюв. А зад него имаше още един такъв.

Къде да избяга?

Полицаят до шофьора продължаваше да му маха и да му сочи нещо ухилен. Сочеше към рамото си, после към него, после пак към рамото си.

Той се смръщи. Какво искаше тоя?

И тогава загря.

Полицаят му казваше да си сложи колана!

Махна в отговор и издърпа бързо колана.

Полицаят вдигна одобрително палец. Той му върна същия жест. И двамата се усмихваха.

Накрая камионът се изнесе и светофарът светна зелено. Той потегли, като стриктно спазваше ограниченията, докато, за негово облекчение, полицейската кола не свърна в една пряка. Тогава той започна да кара толкова бързо, колкото смееше.

Още една миля. Само една миля и щеше да е в безопасност.

За разлика от онази кучка.