Мъртва като теб

93

Събота, 17 януари

Единствените клиенти, които Мад мразеше повече от пияните, бяха надрусаните клиенти. Момичето на задната седалка беше направо в по-добрия свят.

Тя говореше ли, говореше. Бълваше думи, без да спира, откакто я беше качил от адрес близо до плажа в Дансинг. Косата ѝ беше дълга и права, с цвят на кетчуп и супа от грах. Говореше пълни глупости и носеше боклучави обувки. Вонеше на цигари и на „Долче и Габана“, и цялата беше изпомачкана. Приличаше на кукла барби, извадена от кофа за боклук.

Тя беше така надрусана, че едва ли щеше да забележи, ако я откара на луната, само дето той не знаеше как да стигне дотам. Това още не го беше разбрал.

— Там е работата, разбираш ли — продължаваше тя, — в този град е пълно с хора, които искат да те преметнат. Ти искаш качествена захар, казваш им, че искаш кафява, а те ти дават лайна, пълни лайна. Ти имаш ли такъв проблем?

Мад не беше сигурен дали тя говори по мобилния си, както бе правила през по-голямата част от пътуването, или говори на него. Затова продължи да кара мълчаливо, да поглежда часовника си и да се тормози. След като я оставеше в Кемп Таун, щеше да паркира и да игнорира всички поръчки от диспечера, за да изчака да стане седем и да си изпие чая.

— А, имаш ли? — попита тя по-силно. — Имаш ли?

Той усети как го побутва по гърба. Не му хареса. Не обичаше клиентите да го докосват. Миналата седмица кара един пиян мъж, който постоянно се хилеше и го буташе по рамото. Мад дори започна да се чуди как ли ще реагира пияницата, ако го удари в лицето с тежкия ключ за винтовете на колелата, който държеше в багажника.

Вече започваше да се чуди и как ли ще реагира това момиче, ако направи същото с нея. Лесно можеше да спре и да извади ключа от багажника. Но тя сигурно щеше да остане на задната седалка и да продължи да бърбори дори след удара. Беше видял същото в един филм.

Тя отново го побутна.

— Хей? Кажи де, имал ли си?

— Какво да съм имал?

— О, мамка му, не ме ли слушаш? Добре де, мамка му. Нямаш ли някаква музика в тая кочина?

— Четвърти номер, нали? — попита той.

— Какво? Какъв четвърти номер?

— Обувки. Носиш този номер.

— Ти да не си обущар в свободното си време?

Обувките ѝ бяха наистина ужасни. Имитация на леопардова кожа, ниски и ожулени по ръбовете. Можеше да я убие, ако реши. Можеше. Щеше да е лесно. Беше имал много неприятни клиенти, но тази беше първата, която го накара да си помисли, че може да я убие.

Но вероятно беше по-добре да не го прави. Можеш да си имаш неприятности, ако убиваш хора и те хванат. Беше гледал „От местопрестъплението“ и други сериали, които показваха криминалисти. Можеш много да научиш от тях. Можеш да се научиш как да убиваш глупави хора като тази жена, с тъпата ѝ коса, тъпите ѝ лакирани в черно нокти и с тъпите ѝ цици, които почти се изсипваха от аления сутиен.

Той зави вляво към кръговото пред Брайтънския пристан и продължи около Олд Стейн. А тя внезапно млъкна. Той се зачуди дали не е прочела мислите му.