Мъртва като теб

1997 9

Четвъртък, 25 декември

Движеха се. Пътуваха нанякъде. Рейчъл Райън чуваше постоянното глухо бумтене на ауспуха и вдишваше с пълни гърди дима. Чуваше звука от гумите по мокрото шосе. Чувстваше как при всяка неравност тялото ѝ подскача върху зеблото, на което лежеше с ръце зад гърба, неспособна да се движи и да говори. Виждаше само задната част на бейзболната му шапка в кабината отпред и щръкналите му уши.

Беше скована от студ и ужас. Устата и гърлото ѝ бяха пресъхнали, главата я болеше страшно там, където я беше ударил. Цялото тяло я болеше. Повдигаше ѝ се от отвращение — от мръсотията, от гнусотата. Отчаяно искаше да се изкъпе с гореща вода, със сапун и шампоан. Искаше да се измие и отвътре, и отвън.

Почувства, че микробусът завива. Видя дневна светлина. Сива дневна светлина. Коледната утрин. Сега можеше да е в апартамента си и да отваря чорапа, който майка ѝ беше изпратила по пощата. Всяка година, още откакто беше дете, досега — когато бе на двайсет и две, — тя получаваше коледен чорап.

Заплака. Чу свистенето на чистачките по предното стъкло. Внезапно песента на Елтън Джон „Свещ на вятъра“ зазвуча силно и пресекливо по радиото. Тя видя как мъжът поклаща глава в такт с музиката.

Елтън Джон бе изпял тази песен на погребението на принцеса Даяна. Рейчъл си спомняше съвсем ясно този ден. Тя беше една от стотиците хиляди опечалени пред Уестминстърското абатство, слушаше тази песен и гледаше погребението по един от огромните екрани. Беше прекарала нощта на паважа, а предния ден бе похарчила по-голямата част от седмичната си надница като рецепционист в отдел „Връзки с клиентите“ на „Америкън Експрес“ в Брайтън за букет, който беше положила до хилядите други пред Кенсингтън Палас.

Принцесата беше нейният идол. И в деня, когато Даяна умря, като че ли умря и нещо в нея.

Сега беше започнал нов кошмар.

Микробусът спря рязко и тя се плъзна няколко сантиметра напред. Опита да раздвижи ръцете и краката си, които бяха болезнено схванати. Но не можа да ги помръдне.

Беше утрото на Коледа и родителите ѝ щяха да я очакват за чаша шампанско и след това за коледен обяд — последван от речта на кралицата. Традиция, която се спазваше всяка година, като коледния чорап.

Опита се да проговори, да помоли мъжа, но устата ѝ беше здраво залепена. Трябваше да се изпишка, а вече веднъж, по някое време, се беше изпуснала. Чу мобилния си — рингтона на нокия. Мъжът обърна глава за миг, после отново погледна напред. Микробусът потегли. Помътеният ѝ поглед успя да различи през размазаното предно стъкло зелената светлина на светофар. После видя позната сграда вляво. Магазинът за играчки „Геймли“. Бяха на Чърч Роуд, насочваха се на запад.

Телефонът ѝ спря да звъни. Малко по-късно се чу звукът за получено съобщение.

От кого?

От Трейси или Джейд?

Или родителите ѝ се обаждаха, за да ѝ пожелаят Весела Коледа? Майка ѝ сигурно нямаше търпение да узнае дали е харесала подаръка си?

Колко ли време щеше да мине, преди да започнат да се тревожат за нея?

О, Господи! Кой е този мъж, по дяволите?

Тя се претърколи на лявата си страна, когато микробусът взе рязко един десен завой. После ляв. После още един. И накрая спря.

Песента свърши и ведър мъжки глас заговори за това къде прекрасният Елтън Джон е прекарал Коледа.

Мъжът излезе от микробуса, като остави двигателя включен. Парите и страхът засилваха гаденето ѝ все повече. Отчаяно искаше да пийне вода.

Внезапно той се върна в микробуса. Продължиха към някаква тъмнина. После двигателят изгасна и настъпи миг на пълна тишина, защото и радиото замлъкна. Мъжът изчезна.

Чу се металическо изщракване, когато вратата на шофьора се затвори.

После още едно изщракване, което прекъсна всяка светлина.

Тя лежеше неподвижно и скимтеше от страх в пълния мрак.