Жътварят на сърца

1.

Сряда

1 февруари

Бледото, безжизнено лице на момичето отсреща беше достатъчно красноречиво за Дафи Матюс. Почти всички деца, които идваха в Убежището си приличаха — хлътнали бузи, мръсни коси, скъсани джинси, мърляви фланелки и смущаваща миризма!

В сутеренната стая без прозорци в Кинг-център при баптистката църква на Южен Джексън имаше тринадесет легла. Помещението бе лишено от каквито и да е цветове, с изключение на странната подборка от репродукции, окачени без рамки по стените. Върху всяко от леглата, подредени в идеално прави редици и покрити със сиви вълнени одеяла, бяха оставени бял пешкир, мръснозелена картонена кутия с четка за зъби, гребен, калъп сапун, пакетче презервативи и брошура за СПИН.

Спалното помещение за момчетата се намираше от другата страна на хола, до стаята, в която държаха одеждите на църковния хор. Имаше само осем легла, изглежда момчетата на тази възраст не бяха склонни да търсят помощ от такива места. Процентът на девойките между 13 и 18 години, които бягаха от къщи и скитаха по улиците на Сиатъл, беше по-голям.

Доброволците в Убежището оценяваха опита на Дафи като психолог, както и факта, че е сътрудник на полицията в Сиатъл. Но за това рядко ставаше дума. За Дафи всяка девойка, прекрачила прага на Убежището, беше предизвикателство. Всяка имаше неповторима, често пъти ужасяваща история. Те идваха тук за помощ. Бездомни. Без пукната пара. Недоверчиви. Наркомани. Бременни. Мръсни. Заразени. Работата на всеки доброволец беше да насочи всичко това в обратната посока — да свърже беглеца с консултанти, лекари, пансиони, правителствени фондове, работа, жилище, възстановителни програми, да им даде сигурност. Да спаси живота и той да започне отново.

Дафи приседна на леглото срещу момичето и приветливо се усмихна, макар че тук нямаше нищо, за което да се усмихне. Сърцето й се сви, като забеляза зарасналата раничка на лакътя, и с облекчение установи, че няма други следи от убождания. Може да й е било за първи път, а ако има късмет — и за последен.

Девойката не я погледна нито веднъж — просто гледаше безцелно из стаята като замаяна.

— Не искаш ли да полегнеш? — попита я внимателно.

Момичето кимна леко. Дафи махна кърпата и кутията и подпря главата й върху възглавницата.

Тилът на пияните и дрогираните винаги е горещ, но сега усети, че има нещо по-лошо. Не можеше да каже какво точно е, а и не беше сигурна дали иска да узнае. Когато се навеждаше към възглавницата, момичето изстена от болка и се хвана за корема.

Вдигна разбърканите коси от лицето й и забеляза розовото кръгче на слепоочието. И на другото й слепоочие се виждаше същият белег — електрошок.

— Студено ми е — проплака момичето със сух, дрезгав глас.

Дафи я покри с одеялото, каза й, че ще се върне веднага, и бързо отиде при Шарън Шафър, която току-що беше дошла.

Шарън, забележително хубаво миньонче с големи сиви очи и добре очертани, чувствени устни, бивша възпитаничка на Убежището, сега се явяваше негов говорител — поддържаше връзка с веригата Ротариански клубове и посещаваше обедите, които разни дами даваха с благотворителна цел. За доброволците и обществеността тя символизираше всичко положително, което можеше да се каже за Убежището, безспорен негов лидер и светец-покровител. С Дафи бяха близки приятелки.

Дафи помоли една от другите доброволки да провери в болниците и психиатричните отделения за изписана или избягала пациентка. Разказа набързо на Шарън за новодошлата, докато влизаха в стаята. Спомена и за белега от спринцовка, за електрошоковата терапия и навика на момичето да притиска корема си.

— Мислиш ли, че трябва да я вържем? — попита Шарън. Имаше способността да чете мислите на Дафи.

Преди тя да й отговори, Шарън каза:

— Нека засега да не го правим, съгласна ли си? Няма нищо по-неприятно от това да те вържат. Ужасно е. Изпитала съм го.

Дафи не отговори. Застанаха прави от двете страни на леглото й.

— Къде съм? — попита момичето с висок глас. — Защо съм тук?

— Единствената причина да бъдеш тук е желанието ти да не си на улицата — каза спокойно Шарън. После се поколеба: — Съгласна ли си?

Тя примигна болезнено. Дафи с мъка видя, че изпитва болка — може би психическа или физическа? Това я обезпокои още повече. Обикновено наркоманите не изпитват нищо. Комбинацията от електрошок и белег от игла недвусмислено сочеше, че е била в медицинско заведение. Инстинктът й на полицай й подсказваше, че тя може неочаквано да започне да буйства.

— Сега си в безопасност. Казвам се Шарън. Аз също съм бягала от къщи. Това е Дафи. Всички тук сме жени — обясни й спокойно Шарън. — Ще те стоплим. Ще те нахраним. Не искаме нищо от теб.

Момичето се разплака.

— Няма да се обаждаме в полицията, нито на родителите ти. Тук си в безопасност. Ако имаш нужда от медицински грижи, ще ги получиш. Не искаме нищо друго, освен да ни кажеш името си, за да знаем как да се обръщаме към теб. Само малкото име. Ще ни го кажеш ли?

— Синди — отвърна момичето. — Ще ги спрете ли? — попита отчаяно то.

— Тук си в безопасност — повтори Шарън и пое безжизнено отпуснатата й ръка.

Синди се опита да седне на леглото. Проплака болезнено и се хвана за корема. После запуши ушите си с ръце.

— Не можете ли да ги спрете?

Одеялото се смъкна. Прясно петно кръв покриваше ризата й. Намушкана с нож? Дафи недоумяваше. Как беше пропуснала да види раната?

— Чувате ли този лай? Не можете ли да го спрете? — проплака тя.

Дафи повдигна ризата на момичето. Кожата й беше йодирана като при операция. В средата на йодното петно имаше близо осемсантиметров разрез, виждаха се разкъсани хирургически конци. Раната беше съвсем прясна и тепърва трябваше да зараства. Тя губеше огромно количество кръв.

— Обадете се на 911! — извика Шарън. — Трябва ни линейка, по-бързо! — Срещна погледа на Дафи. — Какво, по дяволите, е това?