Жътварят на сърца

21.

Памела Чейз се почувства особено горда, когато я извикаха във фермата по спешност. Той се нуждаеше от нея! Може би пак щеше да прави любов, може би повикването няма нищо общо с работата.

Ниска утринна мъгла се стелеше над района на фермата. Вдигаше се от земята и стигаше до върховете на високите дървета, които стърчаха по билата на хълмовете в далечината. Но Памела за кратко можа да й се любува, защото се гмурна в нея. Това я накара да се запита дали човек има ясна представа за нещата, когато е вътре в тях и е част от тях.

Мъглата я принуди да кара по-бавно… Струваше й се, че единственото реално нещо, което правеше, бяха мислите й. „Самотница като мен така прекарва времето си“, каза си тя — като колата, която се движеше сред мъглата. И тя се движеше в живота бавно, почти пълзешком, в очакване на телефонния звън, на началото на работния ден, винаги в очакване. Така човек заживява с чувството, че никога не е там, където се намира в момента, а по-скоро там, където се надява да бъде. Странен начин на живот!

Паркира колата до неговия джип и излезе, като внимаваше да не затъва в калта. Когато телефонът иззвъня, беше тръгнала към клиниката и не бе подготвена за тукашните условия. Беше влюбена в този мъж — това беше проблемът й. Той го знаеше и това я поставяше в неизгодно положение. Почти нямаше нещо, което не би направила за него, и той го използваше максимално. Запита се докъде може да стигне, след като между тях вече имаше сексуална връзка. Нещата щяха да се развият или като в приказките, или да свършат зле. Не можеше да предвиди коя от двете възможности я очакваше. Ако се съдеше по тиковете му, втората беше по-вероятна. Не беше сигурна на какво се дължаха, но всеки път, когато ги забелязваше, по гърба я полазваха тръпки. А тиковете ставаха все по-чести — в това нямаше съмнение.

Домъкна се до вратата на мазето и почука. От мъглата беше станало по-студено. Докато Тег й отвори, се разтрепери от студ.

Той заключи вратата след нея и още преди да я поздрави, започна с нарежданията.

— Направи анализ на кръвта и след това го подготви за операция. Десният бъбрек и далакът.

— И двата?

Той спря, обърна се към нея и я погледна право в очите.

— Това разпит ли е?

За част от секундата в очите му се мярна проблясък като отражение от слънчеви очила, но той беше достатъчен, за да смрази кръвта й. Във въпроса му личеше зле прикрита заплаха. Зад тези очи сякаш имаше друг човек, когото тя не познаваше. Беше само един отблясък, който веднага изчезна, както тиковете в началото.

— Десният бъбрек и далакът — покорно повтори тя.

— Добре — каза той и й обърна гръб.

Точно в този момент последва един от тиковете му. Главата му се врътна силно към лявото рамо. Тя искаше да му направи масаж на гърба, да разтрие с ръце стегнатите мускули. Знаеше, че тиковете са болезнени. Но си замълча. Никога не бяха говорили за тиковете. И двамата се правеха, че не ги забелязват.

Дали щеше да бъде така и с тяхната моментна интимност? Като че ли нищо не се беше случило. Стана точно в тази стая, а сега трябваше да ходи из нея и да си върши работата като Памела помощничката. Памела любовницата вече я нямаше. Бяха я изгорили заедно с другите ненужни отпадъци.

Проточилото се мълчание я измъчваше.

Донорът беше негър на около тридесет — тридесет и пет години. Беше гол. Лежеше по гръб. Очите му бяха отворени поради кетамина, който го парализираше, но не причиняваше загуба на съзнание. Вече беше свикнала с подобни гледки, но в началото отворените очи я ужасяваха. Елдън използваше кетамин при всички донори, въпреки опасните последици за паметта им. Тя не одобряваше това, но се отнасяше с разбиране. Същото важеше и за по-голямата част от работата й тук. Увереността на Елдън, силата на внушението му не търпяха друго мнение. В този миг тя забеляза в какво състояние е ръката на мъжа над лакътя, и както често се случваше, думите излязоха от устата й, без да се усети.

— Господи, Елдън! Какво е станало с ръката му?

— А?

— Ръката му. Дони ли го е наредил така?

— Дони?

— Тя е в ужасно състояние. Виж как е разкъсана и охлузена. Може би е счупена.

— Да, забелязах. Ще се погрижим за нея, но не сега. Ясно ли е? Десният бъбрек и далакът, Памела. Ще работиш ли, или не?

Тя запази самообладание и попита:

— Искаш ли да го превържа?

— Подготви го за операция — нареди й той.

Днес беше в особено настроение. В такива моменти беше трудно да се контактува с него и тя престана да разговаря. Взе няколко кръвни проби и им сложи съответните етикети. Започна с едната — тест за СПИН, другата — за хепатит А и Б, а третата постави в хладилника. От вратата на хладилника липсваха доста лекарства. Понечи да попита, но се сдържа. Липсваха най-вече антибиотици, известно количество демерол и валиум. За миг й мина през ум, че Елдън може да изпробва наркотичните вещества върху себе си, но после си каза, че едва ли е вземал демерол и валиум. Ако се съди по измъчения му вид напоследък, по-вероятни бяха големи дози амфетамин.

Сигурно Дони ги е откраднал. Винаги гледаше да чопне от наркотиците. И Елдън, и тя го знаеха. Правеха всичко възможно да ги опазят, но на Елдън не му се разправяше с Дони и дори когато го хванеше на местопрестъплението, се задоволяваше само да го смъмри леко.

Странните отношения между тях бяха необясними за нея. Тя не можеше да разбере защо Елдън търпи човек като Дони.

Насапуниса и обръсна долната част на корема. Елдън й помогна да го обърнат по гръб и тя продължи същата процедура.

— Уредих всички подробности — заговори той. — После се поправи: — Искам да кажа, Мейбек ги уреди. Тази вечер се връща обратно. Тук всичко е написано. — Отиде до другото помещение и се върна с бележка, изписана с неговия почерк, а не на Дони, който беше полунеграмотен. Елдън никога не уреждаше сам подробностите по транспортирането със самолета. — Ще се срещнете с Хуанита на входа. Редовният полет за Рио де Жанейро. Всичко е както обикновено.

— Ясно — каза тя и взе бележката. Но чувстваше, че нещо не е наред. Изобщо цялата работа не й харесваше. Дали причината не беше в самата нея? Дали не беше заради очакванията й, свързани с това, което се случи в събота вечерта?

— Е, да продължаваме — каза той, изправен пред мивката. Натопи ръцете си в антисептичен разтвор и след това надяна хирургическите ръкавици. Обърна се с гръб към нея, за да му върже маската. — Всичко готово ли е?

— Безпокоя се за теб — каза тя тихо и го докосна леко по рамото. Ако не беше с гръб към нея, нямаше да се осмели да изрече подобно нещо.

Последва дълго, тягостно мълчание. Тя чуваше тежкото дишане на човека върху операционната маса. Чу как пластмасовият таван започна да шумоли от затоплящия се въздух. Но не се чуваше нито нейното дишане, нито това на Елдън.

Най-сетне той мръдна леко с глава. Пое дълбоко въздух и прошепна:

— Аз се безпокоя за него.

Начинът, по който го каза, я изплаши.

— Елдън?

Гласът му се беше възвърнал, когато й напомни:

— Пациентът преди всичко.