Жътварят на сърца

24.

Болд не можа да се свърже по телефона с Дикси и се възползва от инсталираната наскоро електронна поща, като помоли за помощ един по-млад колега. Продиктува му бележка, в която уведомяваше Дикси подробно за направените открития в щаба на инженерните войски и за разговора си с д-р Бял Кон в университета. Предложи на Диксън да вземе под внимание някои от препоръките на докторката, включително и проучването на хирургическия метод, използван при затварянето на раната на Синди Чапмън. Само с едно натискане на бутона тази бележка щеше да прелети през целия град — той така си го представяше — и да изблее като агне на компютърния екран на някоя секретарка.

— Сержант? — извика го Джон Ла Моя от другия край на стаята, като притискаше с брада телефонната слушалка и размахваше някакви книжа към Болд.

Ла Моя отговаряше за наблюдението на Кони Чъ от „Блъдлайнс“, но днес беше дежурен в участъка — с наблюдението се занимаваха други детективи. Беше висок, с къдрава кестенява коса и носеше изгладени джинси. Беше нахакан мъж, опасен женкар и всички в полицията го харесваха — мъже и жени, цивилни и униформени.

— Факсовете от Медицинска асоциация — оповести Ла Моя.

Болд бързо прекоси стаята. С всяка крачка очакванията му се засилваха. Беше възможно името на жътваря да е в тези факсове. Взе ги от Ла Моя, прегледа ги бързо, страница по страница. После се умърлуши.

Ла Моя очакваше реакцията му. Затвори телефона и обясни:

— Шестстотин седемдесет и пет хирурзи. Отчайващо. Виж последната страница — подкани го той. Болд бързо стигна до нея. — Като се категоризират, положението става по-добро. Предполага се, че всеки от тях може да бъде обучен и да извършва такива операции. Но ако този човек е верен на специалността си, тогава остават тридесет и един, занимаващи се с гръдна хирургия, и десет — с урология. С обща хирургия се занимават шестдесет и осем, от които тридесет и четирима са с университетски титли. Записал съм и общия сбор — сто четиридесет и трима души.

Работата, която им предстоеше, беше внушителна, но не и неизпълнима, ако разполагаха с необходимия екип. Но Шосвиц едва ли щеше да се съгласи. Разговорът с всеки хирург трябваше да се проведе изключително внимателно, да се направят справки за състоянието на банковите им сметки, платежоспособността им и начина на живот. А това означаваше извънредна работа, много телефонни разговори и пътни разноски, които в крайна сметка трябваше да сведат огромния списък до един човек, без жътварят да ги усети.

Ла Моя, който продължаваше да чете през рамото му, като че ли отгатна мислите на Болд.

— Да не смяташ да ги доведеш тук на разпит един по един?

— Мисля върху тази възможност, но не много сериозно. Първо, докторите ще вдигнат патърдия и тя ще стигне до ушите на големите началства. Второ, ще се разчуе много бързо и жътварят ще удари кепенците, а това ще ни попречи да намерим доказателство, което да го уличи в престъпленията. Не забравяй, че по този въпрос законът е много мъгляв и това създава допълнителни трудности. Ако искаме да не даваме възможност на този човек да се измъкне, ще трябва да го заловим на местопрестъплението. Ако му дадем и седмица, гарантирам ти, че ще се измъкне. Ако предположенията ни са правилни, човекът се занимава с тази работа най-малко от три години, което означава, че е добре организиран и знае какво върши. Кой знае колко „жътви“ е извършил досега? Щом разбере, че сме тръгнали по следите му, ще разчисти всичко и няма да намерим дори и една игла. Трябват ни хирургическите ножици, с тях можем да направим връзката между Блументал и тези кости. Това би било едно прилично доказателство.

— И какво предлагаш? — попита Ла Моя. Понякога си позволяваше да не се церемони много с него.

Телефонът иззвъня. Болд очакваше няколко души. Дафи щеше да разговаря със Синди Чапмън и с възрастната съквартирантка на Шарън Шафър, а също и да използва връзките си в отдела към ФБР, занимаващ се с научния анализ на човешкото поведение, за да направят психологически портрет на жътваря. Бърни Лофгрийн беше обещал на Болд по-подробни данни за резултатите от лабораторните изследвания, отнасящи се до Чапмън и Шарън. Можеше да е дори д-р Бял Кон от университета, или госпожица Дънди от „Блъдлайнс“. И двете бяха обещали да се обадят, ако се сетят нещо. Но Болд най-много се надяваше някой да му каже, че Шарън Шафър е жива и здрава, или че някакъв лекар се е предал сам.

Обаждаха се детективите, които наблюдаваха Кони Чъ. Клетъчният телефон прекъсна на два пъти и Болд трябваше да чака с нетърпение отново да позвънят. Първото, което чу, когато детективите си казаха имената, беше:

— Имаме проблем…

Втория път гласът попита:

— Какво успяхте да чуете?

По шумовете в слушалката Болд разбра, че колата се движи.

— Отправяте ли се нанякъде? — попита той.

Преди да получи отговор, връзката отново прекъсна.

При третото обаждане се чуваше ясно. Засипа ги с въпроси, опасявайки се от ново прекъсване.

— По всичко личи, че тя иска да се откачи от нас — каза мъжки глас, явно имаше предвид Кони Чъ от „Блъдлайнс“.

— Успя ли да ви избяга?

— Не, но тя се държи, като че ли е успяла. Обадихме се на Дани и Бъч. Те са в джипа. Избудалкахме я. Мисли, че ни се е изплъзнала. Действа така, като че ли някой й казва какво да прави. Знаете какво имам предвид. Много е нервна. Непрекъснато поглежда огледалото. Аматьорка. По едно време, когато се опита да ни избяга в Нордстромс, малко се уплашихме, но пак ви казвам, че тази мадама не е престъпник — толкова е нервна, че й личи отдалеч. Трябва да си я поемеш, сержант. Ти знаеш как да се оправяш с такива.

— Дръжте ме в течение. Идвам.

Докато се провираше през потока от коли, опитвайки се да пресече пътя на проследяващите екипи, Болд чу по радиото в колата:

— Засякох я, Бъч. — Гласовете се чуваха само от време на време, когато успяваха да надделеят над морето от електронни сигнали.

— Добре, прекратяваме наблюдението. Поддържай връзката с нас.

Скоростното преследване си имаше свои специални изисквания по отношение на подсигуряването, които бяха кошмар за администрацията. За да бъде ефикасно, се налагаше включването на огромен брой коли, централен диспечер, който да координира действията на екипите, и голяма доза късмет. Жонглирането за по-дълго време с две или три коли обикновено завършваше с провал. Или загубваш проследяваната кола, или обектът те забелязва. Болд се питаше къде ли се бавеше Ла Моя, когато най-сетне се обади в ефира. Той си беше такъв: тъкмо започваш да губиш вяра в него и изведнъж се появява. Непрекъснато подлагаше на изпитание всичко и всеки. С неговото включване колите ставаха четири. Имаха добра възможност.

— Завива надясно по 119-а улица — обяви детектив Джон С. Адамс или Джей Си, както му викаха всички.

— Що за кола кара тя, да я вземат мътните? — попита Ла Моя.

— Червен сатурн, но тя не кара. На волана е някаква друга жена.

Ла Моя поиска да узнае регистрационния номер и те му го казаха.

— Открих ги — съобщи той. — Пак завиха по 119-а, а сега се насочиха на север по „Грийнуд“. Избързайте и ги задминете.

Болд мина два знака „Стоп“, без да спре, и се приближи на няколко десетки метра от Ла Моя.

— На чие име се води сатурнът? — попита Болд.

— На някоя си Су Лин Чъ.

— Същото фамилно име — каза някой.

— За по-кратко по радиото ще наричаме пасажерката „Кони“, а водачката на колата „сестрата“ — обяви Болд.

— Прието — казаха няколко гласа.

— Какво стана с колата на Кони, която остана на улица „Нордстромс“? — попита Болд. — Сети ли се някой от вас, тъпанари такива, да постави под наблюдение и нея? — Последвалото мълчание го разтревожи. — На никого ли не му дойде наум, че някой може нарочно да е искал да я преследваме, за да ни отклони от колата?

Джей Си наруши мълчанието:

— Две наши патрулни коли винаги се навъртат в района. Да ги уведомя ли?

— Оттук ще се погрижим — чу се по радиото гласът на Фил Шосвиц.

Очевидно следеше какво става. Това беше съвсем неочаквано. Лейтенантът много рядко оставаше при диспечера. Той не обичаше оперативната работа.

Червеният сатурн даде мигач и смени лентата.

— Аз съм след него, Джон — каза Болд.

Ла Моя продължи напред, оставяйки сатурна и Болд да се отклонят.

— Намаляват скоростта — обяви Болд. — Може да спрат за бензин. Ще мина край тях. — Когато видя колата да завива надясно към бензиностанцията, възбудата му бързо се смени с разочарование.

— Ще спра близо до тях — каза Джей Си.

Болд зави зад ъгъла и паркира колата така, че да наблюдава бензиностанцията. Ла Моя и четвъртата кола — син джип с Бъч Бътлър и Дени Уд, се разбраха да заемат позиция на двете най-близки пресечки.

Болд продължаваше да наблюдава бензиностанцията и усети, че водачката на сатурна умишлено се бави. Съобщи го по радиото. Младата китайка пълнеше резервоара на малолитражката невероятно бавно. Когато го напълни, реши да провери маслото, като през цялото време се оглеждаше неспокойно и разговаряше нещо с Кони Чъ в колата. На отсрещния тротоар стоеше младеж на около осемнадесет години и гледаше към бензиностанцията. За да не отвлича вниманието си, Болд нареди на Бъч Бътлър да го наблюдава.

От бензиностанцията на самообслужване беше лесно да се открадне кола. Шофьорите много често забравяха да вземат ключовете със себе си. А ако момчето беше нещо като свръзка — някой, на когото бяха платили, за да осъществи контакта с Кони Чъ. Каквито и да бяха намеренията му, присъствието на този младеж притесняваше Болд.

От дъното на улицата се зададе тъмносин, леко очукан микробус. Движеше се изключително внимателно — нещо необичайно за шофьорите на Сиатъл. Болд включи микрофона и бързо каза:

— Бъч и Дени, точно зад вас се приближава кола.

При преминаването на микробуса двамата детективи се сгънаха, сякаш бяха от гума, създавайки впечатлението, че джипът е празен.

Болд също се сниши на седалката.

— Мисля, че тук нещо ще се случи. Бъч, наблюдавай младежа. Ла Моя, виж номера на микробуса. Джей Си, ако тръгнат бързо, ти и Ла Моя поемете сатурна, а Дени, Бъч и аз тръгваме след микробуса.

Дони Мейбек премина бавно с микробуса покрай бензиностанцията, за да се увери, че червената кола на сестрата е паркирала там, както беше уговорено. Когато се убеди, направи пълен кръг около карето от сгради, като внимаваше дали няма да открие някои типове да ядат кифли на предните седалки на паркирала кола, т.е. полицаи. Не видя никого. Отби колата към бензиностанцията и спря пред една свободна помпа за самообслужване. Така можеше да разговаря, без да гледа към нея. Идеята беше на доктора. Еба ти гения! По даден знак сестрата на Кони се отправи към тоалетната.

— Разкажи ми за ченгетата — рече той. — Сега пък какво искат? — „Като цопнеш веднъж в лайното, няма начин да не се изпръскаш“, помисли си Мейбек.

— Питали за една жена на име Шарън Шафър. Онази с кръвната група АБ-отрицателна, чиито данни ви предадох миналата седмица. — Несъзнателно той стисна толкова силно ръчката на помпата, че бензинът преля, преди дюзата да се затвори. — На всичко отгоре Върна ме разпитва по кое време съм работила с компютъра. Какво става, Дони? Дори не знам за какво са ти данните от компютъра. Мислех, че така ще изкарам нещо допълнително. Нали и ти така казваше? Май че не искам да знам за какво ги използваш. — Млъкна за миг и после все пак попита: — Какво правиш с тях?

Той се опита да запази самообладание. Ако се паникьосаше, вършеше глупости. Цял живот си беше патил от това. В този момент се изкушаваше да я затрие — да насочи маркуча срещу нея, да й драсне клечка кибрит и да гледа как ще се изпържи. Преди да дойде, беше откраднал чужди регистрационни номера и ги бе поставил на микробуса — не беше чак толкова тъп. Ако се наложеше, можеше да се отърве и от колата — да изгори и нея. Изгори, бейби, изгори! Ако някога си направеше татуировка, щеше да изпише точно това. Най-много му харесваше да гледа как нещо гори. Разбира се, и да види пари, и то в брой, или пък някой задник. Това също много му харесваше. Едно стискане на ръчката на помпата, една запалена клечка и — край с Кони. Първо щеше да пламне косата й, после дрехите. Ако носеше синтетика — нещо прилепнало и еластично — щеше да залепне за кожата й. Щеше да го гледа с ужас и да пищи, пламъците щяха да изпепелят косата й, а очите й щяха да започнат да излизат от орбитите.

— Няма защо да се безпокоиш — отговори й той.

— Страх ме е — каза тя.

Петдесет хиляди долара! Петдесет! Цяло състояние. Можеше да си купи някой „Харли Дейвидсън“, или пък да замине за някъде. Кой знае…

— Това, което искам да направиш… — започна той, като се опитваше да разсъждава като доктора, но беше ядосан и загуби нишката на мисълта си.

Проблемът беше в характера му. Не можеше да се владее. Когато навремето скиташе по улиците — беше останал сам на улицата от тринадесетгодишна възраст — се беше научил да бъде безкомпромисен. А безкомпромисността, съчетана с лошия нрав, водеше до насилие. На петнадесет извърши първото си убийство — един вехтошар, който се беше опитал да го измами. Разгневи се и го наръга с гърлото на счупена бутилка. Остави го да умре от загуба на кръв. На седемнадесет уби една проститутка — след полов акт, който му беше за пръв път, защото нямаше пари да й плати. Това бяха годините, прекарани в Спокейн. Напусна града, тъй като нейният сводник се канеше да го пречука. В Сиатъл беше арестуван за джебчийство. Изкара шест месеца в окръжния поправителен дом и престъплението не беше отбелязано в досието му. Когато излезе оттам, беше навършил осемнадесет и щатските власти го изпратиха на курс за обучение, благодарение на който получи работа в Северозападната електродобивна компания. Близо два месеца води „истински“ живот. Тогава дойде денят, в който от върха на един стълб за високо напрежение, когато работеше онази дрислива работа, видя как докторът копае гроба. Разкри тайната му. Така се появи възможността да се докопа до повече пари. Оттогава нещата се промениха.

— Не можеш ли да изтриеш името на Шарън Шафър от компютъра?

— Ами полицията?

— Зададох ти въпрос! — Така разговаряше докторът с него и Мейбек със задоволство приложи метода му. Почувства се по-добре. — Можеш ли да изтриеш файла? Да го изчистиш отвсякъде? — Извади маркуча от резервоара на микробуса и го окачи на помпата. Все още мислеше дали няма да е по-добре, ако я залее с бензин.

— Искаш да изтрия това, което е в архива? Не знам дали ще мога. Мисля, че е възможно, но не съм опитвала.

— Искам да се опиташ да изтриеш файла за Шафър. Важно е, разбираш ли? — Той й хвърли един поглед а ла Чарлс Бронсън в ден, когато не му върви. А може би а ла Марлон Брандо. Как ли би се справил с това Големият пич!

Тя се поколеба. Това го вкисна. Сестра й, която се мотаеше около щанда за бонбони, явно ставаше нетърпелива. Реши да плати. Отвори вратата на микробуса и взе ключовете от таблото. Но остави вратата отворена, защото точно в този момент тя каза:

— Ще се опитам.

— Нямаш друг избор! — Погледна я за последен път с явно чувство на превъзходство. „Опасен съм“, помисли си самодоволно Мейбек.

Когато стигна до бензиностанцията, се извърна с гръб към сестра й, за да не може да види лицето му. Трябваше да е предпазлив.

За да плати на касиера, се изкачи на една малка платформа. Бензинът му струваше над двадесет долара. Това още повече го вкисна. Когато се обърна, видя от високото двама мъже в един паркиран наблизо джип, които явно се бяха снишили.

Полицаи! Кони се е провалила. Беше довела полицаите дотук! Дали пък не е в комбина с тях?

Паниката го връхлетя така внезапно, сякаш го бяха гръмнали с ловджийска пушка в корема. С крайчеца на окото забеляза някакво бързо раздвижване. Един пънкар се втурна към микробуса му. Стигна до него, бръкна вътре и извади портативния компютър. Шибаният компютър! Докторът го беше предупредил да не го изпуска никога от очи. Вътре се съхраняваха данните! Младежът побягна. Дони викна след него. Спусна се да го гони, като не изпускаше полицаите от очи. Ако успееха да се докопат до компютъра, с него беше свършено. Докторът щеше да се погрижи за това.

— Имаме проблем — обяви Джей Си по радиото.

До този момент вниманието на Болд беше съсредоточено върху шофьора на микробуса, но сега с периферното си зрение мярна младежа, който притича през улицата до отворената врата на микробуса. Когато миг след това видя портативния компютър в ръката му, подскочи така рязко, че си удари главата в спуснатата надолу козирка. Върху килима Професорът беше открил отпечатъци от портативен компютър. Като се имаше предвид връзката на Кони с „Блъдлайнс“ и на „Блъдлайнс“ с Шарън Шафър, това не можеше да бъде просто съвпадение.

— Бъч, Дени, хванете момчето. Идва право към вас — нареди веднага Болд по радиото. — Джей Си, ти наблюдавай сатурна. Джон, излез от колата и пресрещни шофьора на микробуса, а аз ще те подсигурявам. И внимавайте. Искам да заловим всичките, включително и онзи с компютъра. Разбрано ли е?

Докато наблюдаваше действията на екипа си, Шосвиц се обади по радиото:

— Лу?

— Можеш ли да ни изпратиш още две коли, лейтенант? Играта загрубява!

Бъч и Дени изскочиха от джипа с извадени пистолети и хукнаха след младежа. Но той реагира светкавично и се измъкна, като смени бързо посоката, шмугна се в една странична уличка и изчезна. Според правилата единият трябваше да преследва беглеца пеш, а другият — с джипа, но те и двамата се спуснаха след момчето. Шансовете им да го настигнат бяха твърде слаби.

Болд изрева в микрофона:

— Искам веднага подкрепления! Заподозреният бяга на север, между 68-а и 69-а улица! Ако успее да стигне до парка, ще го изпуснем.

Червеният сатурн потегли бързо от бензиностанцията, без никой да го последва. Опасността от нов провал стегна Болд за гърлото. Пътят на Джей Си Адамс беше блокиран от един маневриращ камион и той трябваше да заобиколи зад карето. Болд понечи да обяви по микрофона, че ще заеме мястото на Адамс, но в същия миг видя Ла Моя, който се затича към шофьора на микробуса.

Реши да скъси разстоянието, като заобиколи зад близката къща и сбърка. Щом видя Бъч и Дени да тичат с извадени револвери, шофьорът на микробуса се обърна рязко и се върна назад, оставяйки Ла Моя да тича напряко за тоя дето духа. Това принуди Болд да поеме отговорността за микробуса, който потегли с пълна газ и премина зад бавно маневриращия камион. Болд нямаше друг изход, освен да го последва. Не беше любител на големите скорости. Не само че не обичаше да кара бързо, но знаеше и че не го бива много. Още на първата пресечка по навик удари спирачките далеч преди знака „Стоп“ и рязко намали скоростта. Трябваше да докладва за обстановката и местоположението си по радиото, но и двете му ръце бяха заети с волана. Целият плувна в пот, темето го засърбя. Не трябваше да спира на знаците „Стоп“, но десният му крак машинално натискаше спирачката.

Микробусът почти изчезна. Движеше се с голяма скорост. На два светофара мина на червено и направи няколко резки изпреварвания. Болд все още го виждаше, но му беше ясно, че няма да е за дълго. На една права отсечка се опита да съобщи по радиото местоположението си. Тъкмо беше хванал микрофона, когато измежду паркиралите коли изскочи едно момче със скейтборд. Болд рязко изви волана вляво и удари спирачките. Колата поднесе и гумите изскърцаха. Един молив се плъзна по контролното табло и изчезна в отвора, през който влизаше въздух. Болт удари челото си в козирката и се сниши, за да може да вижда. Скейтбордът беше смачкан от предната дясна гума, а момчето се размина на сантиметри с бронята.

Болд не можеше да отлепи крака си от спирачката. Далеч напред микробусът продължаваше да се носи с бясна скорост и ставаше все по-малък. После зави надясно. Болд погледна в огледалото. На момчето му нямаше нищо. Усети се, че още стиска микрофона в дясната си ръка. Но кабелът се беше откъснал от радиото и висеше свободно. Беше останал без всякаква връзка. Зави на същото място вдясно, следвайки пътя на микробуса. Забеляза го три преки пред себе си, след това той зави на север по „Аврора“ — щатското шосе №99. То беше с четири ленти и тук-там с по някой светофар. Както обикновено движението по него беше интензивно и непредвидимо. При следващия червен светофар Болд намали, но не спря. Започна да му хваща цаката. Може би щеше да привлече вниманието на някоя патрулна кола на пътната полиция.

Наведе се напред и потърси сигналния фенер, който се поставяше върху контролното табло. Сложи го отгоре и го включи, като насочи напред синята пулсираща светлина. Изнесе се в лявата лента и натисна педала на газта. Микробусът сменяше рязко лентите и пак започна да се отдалечава. Болд не го биваше в подобни маневри. Когато навлязоха в един широк десен завой, той го загуби за миг от погледа си. Натисна още по-силно газта.

По отсрещното платно се приближаваше полицейска патрулна кола. Болд спусна прозореца и започна да удря по вратата, за да привлече вниманието им. За част от секундата отмести очи и когато отново погледна към пътя, колите пред него бяха спрели.

Удари спирачките и колата веднага поднесе. Разстоянието до предната започна да намалява с невероятна бързина. Започна да помпа педала на спирачката, както го бяха учили — пет-шест резки, леки натискания. Уби скоростта наполовина. Отпред ясно се виждаше задната броня на един пикап. Оставаха петнадесет метра, десет. Рязко покачилият се адреналин го задушаваше. Ръцете му стискаха здраво волана. Майлс, Лиз… За част от секундата си спомни Беър Беринсън да казва: „Този е Лу Болд…“. Пак напомпа спирачката. Все още се движеше с голяма скорост. Беше вече много близко…

Но в мислите му тези последни няколко секунди изминаха значително по-бавно. Усещаше как разстоянието между неговата кола и пикапа бързо намалява, можеше да го изчисли съвсем точно. Отчая се и удари рязко спирачките, като задържа крака си на педала. Задните гуми изскърцаха пронизително. Колата се занесе първо вдясно, а после вляво.

В този миг пикапът, както и цялата колона, се придвижи малко напред в очакване на зелената светлина. Това увеличи с една кола разстоянието между него и пикапа. Колата му спря на сантиметри от бронята.

Микробусът беше четири коли по-напред. Болд сграбчи пистолета. Не си падаше много по оръжията. Работата му беше по-различна от тази на уличните полицаи, но сега нямаше друг избор. Шофьорът на микробуса беше замесен в отвличането на Шарън Шафър.

Колите бяха спрели заради червения светофар, а не поради задръстване, както си помисли отначало. След миг щяха да тръгнат отново. Болд трябваше да го гони със 130 километра в час. Погледна в огледалото. Патрулната кола не се виждаше никъде. Беше съвсем сам.

Включи аварийните светлини и изскочи от колата. Затича се ниско приведен към микробуса откъм вратата за пътници, за да не може шофьорът да го забележи в страничното огледало. Движеше се между спрелите коли. Гърбът му се схвана. Беше твърде стар за тези работи. Някой натисна клаксона зад него, явно вкиснат от това, че беше изоставил колата си. Чудесно! — помисли си той. Трябваше да привлече колкото се може повече вниманието на останалите.

В този миг светофарът превключи на зелена светлина. Чу се форсиране на двигатели и колите потеглиха. Беше успял да стигне до микробуса. Протегна ръка и хвана дръжката на задната врата. Политна напред, теглен от потеглящата кола. Заключено! Хвърли се към предната врата. Микробусът увеличи скоростта. Зад себе си Болд чуваше десетки клаксони.

Хвана дръжката на предната врата и се опита да я отвори. Точно в този момент нечия ръка натисна заключващия бутон. Вратата не поддаде. Болд се препъна и падна. Микробусът продължи напред.

Върна се обратно до колата и потегли, но няколко високи камиона „Хонда“ му пречеха да вижда напред. Продължи да кара още известно време, но от микробуса нямаше и следа. Останал без радио и без подкрепа, Болд трябваше да признае, че се е провалил.

Беше потиснат. Не заради онова, което можеше да очаква от Шосвиц — щеше да се оправи някак с него, а заради Шарън Шафър. Беше убеден, че шофьорът на микробуса е участвал в отвличането й.

„Време е да се залавям отново за работа, реши Болд. Нямам право на повече грешки. Трябва да се срещна с Кони Чъ.“