Жътварят на сърца

26.

Преследването завърши с пълен провал и той можеше да се сърди само на себе си. Не беше гладен. Щом излезе от работа, Болд се запъти към „Големия майтап“. Не искаше Лиз да го вижда в това състояние. Не знаеше и какво точно иска. Ако пиеше, сигурно щеше да се напие, а и от алкохола го заболяваше стомаха и свиреше лошо. Спасението беше само в блусовете — осемдесет и осем клавиша, в които можеше да намери утеха. Когато ги натискаше, в главата му запяваха гласове и те прогонваха всяка мисъл. Но по нареждане на финансовите власти барът беше затворен за посетители. Горе живееше Беър Беринсън и можеше да се влезе само от задния вход. Пианото не беше конфискувано. Бяха взели само счетоводните книги. На капака се виждаха двете дупки за бурмите, с които искаха да го завинтят.

Болд влезе, намери пианото в тъмнината и започна да свири. След малко Беър се настани на един стол до най-отдалечената маса, защото Болд мразеше цигарения дим и защото масата беше точно под лампата. Беър разлистваше книгата „Как да се справим с данъчните“, която Болд му беше подарил. Разучаваше я, както проповедник чете Библията. От време на време изразяваше със сумтене неодобрението или съжалението си, или пък надигаше глава, за да се наслади на някоя особено впечатляваща го музикална фраза от изпълнението на Болд.

Болд не беше свирил няколко дни и музиката го погълна изцяло. Радиостанцията, кобурът с пистолета, полицейската значка и портфейлът му бяха струпани до чашата с мляко, която Беър пълнеше от време на време, като отиваше до бара.

Понякога в съзнанието му успяваше да се промъкне отделна мисъл, свързана с разследването, но той я отпъждаше, като настъпваше педала или удряше рязко по клавишите.

По едно време Беър изчезна. Болд дори и не забеляза. Чу телефона да звъни няколко пъти и си помисли със задоволство, че не е за него. След малко отиде до тоалетната, но поради тъмнината не можеше да използва тази в бара и се заизкачва пипнешком по стълбите.

Беър беше заспал пред телевизора. Нямаше смисъл да го буди, за да го накара да си легне в леглото. Остави го и се върна при пианото. Точно свиреше една от добрите си интерпретации на „Всичко това си ти“, когато с крайчеца на окото забеляза някакво раздвижване. Обърна се и в сумрака видя Лиз. И тя беше влязла през задния вход. Стоеше със скръстени ръце и го наблюдаваше замислено. Той не знаеше откога е тук. Лиз не беше от хората, които ще го прекъснат, когато свири.

— Лош ден — каза той, колкото да подхване разговор.

— Случва се — отвърна тя.

През помещението премина лек полъх, който донесе до него мириса на парфюма й. Може би точно той го беше отклонил от пианото. Ухаеше великолепно.

— Ти си ни нужен, на мен и на Майлс. Имам нужда от теб, дори когато си в такова настроение. Всичко е възможно. Разочаровала ли съм те с нещо? А ти разочаровал ли си ме? Кой е виновен — ти или твоята работа? Искам да разбера, опитвам се да отгатна.

— Липсва ми музиката, това е всичко. А ти и Айнщайн ми липсвате най-много. Къде е той?

— Ема кара с него извънредно дежурство.

Когато се налагаше, тяхната съседка ги заместваше.

— Не ти е достатъчно, нали? — попита тя.

— Може би не.

— Обичам те! — Когато той не отговори, тя добави: — Искам аз да бъда твоето пиано. Когато ти е тежко, да се обръщаш към мен. Искам да ти помогна.

— Ти ми помагаш. Причината не е в теб, а в мен — каза той.

— Причината е в двама ни. Винаги е така.

— Днес следобед се провалих при едно преследване.

— Виждаш ли как ти се отразява това?

— Моля те!

— Не разбираш ли? Престъпникът убива и теб. Наистина те убива, а също и мен, и Майлс. Помисли за сина си! Мразя да говоря за това. Като че ли никога не сме се разбирали по този въпрос. Нали помниш, че веднъж вече се споразумяхме?

— Обичам тази работа. Аз живея, за да възпирам хора като този да убиват.

— А когато не успяваш? Я се погледни!

Той погледна към пианото.

— Това е моето друго аз.

— Не, Лу. Това пак си ти. Няма да ти позволя да обичаш работата си повече от семейството.

— Кой е казвал подобно нещо?

— Аз.

— Говоря за себе си.

— Ти никога не говориш за себе си. Това е един от проблемите ти.

— Един от нашите проблеми.

— Нещата никога не са съвършени — каза тя.

От една лампа висеше паяк, който плетеше мрежата си, за да улови нещо за ядене. Сякаш не се крепеше на нищо. Понякога и Болд се чувстваше така — самотен, висящ на някаква съвсем тънка нишка, във фокуса на нещо толкова горещо и голямо като тази лампа.

— Пред мен загиват хора…

— И какво можеш да направиш? — Беше ядосана.

— Сгреших ли, че се върнах в полицията?

— Искам да си щастлив, а не си. Нито с мен, нито дори със себе си. Искам да те разбера, да ти помогна.

— Искаш ли да напусна?

— А ти?

— Ще го направя.

— Трябва ти някакво оправдание, нали? Ако искаш, ще ти го дам.

Понякога тя го познаваше по-добре, отколкото той себе си. Болд седна на пейката до пианото.

— Може би има начин да се балансира между двете неща?

— Между кои две неща? — Дали не го питаше за Дафи? Дали не я бяха обхванали някакви съмнения?

— Между музиката и работата. Между приятелите и семейството. Между работата и семейството. — Тя се опита да се усмихне.

— Обичам те — каза той.

— Трябва ми доказателство, сержант.

Той се изправи, прекоси стаята и разтвори ръце. Тя се хвърли в обятията му и се обви около него.

— Нужни са ми още доказателства — каза Лиз и той я притисна още по-силно. Мушна ръка под полата й и обхвана едното й бедро. Тя започна да мърка като котка. Косата й се закачи в небръснатата му буза. Гъделичкаше го. — Идвам при теб.

— Аз също.

— Твърд е.

— Защото от доста време не е бил толкова близо до теб. — Тя се засмя. Това беше добре. — Трябва по-често да се смеем.

— Трябват ни много други неща — каза го в ухото му.

От нея лъхаше на удивителна свежест, като че ли никога преди не беше я докосвал. При всяка нейна въздишка, при всяко нейно притискане през тялото му сякаш минаваше електрически ток. Тя смъкна ризата му. Почувства горещите й ръце по гърба си. Увисна на врата му. Залитайки, той се отправи към вратата, като продължаваше да я носи. Без да разбере как успя да го направи, тя разкопча колана му, а после и копчетата на панталона му. Той ритна вратата, а тя дръпна резето, сякаш го бяха правили много пъти.

Не се пускаше от него и продължаваше да виси на врата му като Майлс. Продължаваше да се смее като дете. Панталоните му се смъкнаха и той се спъна.

— Не — каза тя, когато той се опита да я постави върху един висок стол при бара.

Докато Болд се чудеше какво да предприеме, тя вдигна полата си и се опита да направи нещо с бельото си. Но краката й, обвити около кръста му, й пречеха и не напредваше много.

— По дяволите — изохка тя. Тежкото й дишане го наелектризира още повече.

Помещението беше тъмно и необичайно топло. Той се оглеждаше, търсеше подходящо място. Тя изгаряше от желание.

Отметна глава назад и гърдите й изпъкнаха през разкопчаната блуза. Посочи с ръка като юнга, оставен на пост да наблюдава морето. Той наведе глава, хвана сутиена й със зъби и го задърпа, докато гърдата й излезе. Потърси зърното й с език. Лиз не можеше да си поеме дъх от удоволствие. Усети топлината й и това направо го подлуди. За малко да я изпусне. Беше се извила силно назад. Краката й го бяха стиснали като менгеме. Намери другата й гръд и започна да я лиже. Тя извика. Краката й го стиснаха още по-силно и започна да прави недвусмислени движения.

— О, боже! — изстена Лиз. — Постави ме долу.

Той я положи на пейката пред пианото. Главата й увисна в единия й край. Полата й се вдигна нагоре до кръста. Той бързо изу панталоните си, а тя се освободи от последната бариера, извивайки рязко тялото си. Миризмата й го опияни окончателно и Болд загуби всякакво чувство за реалност. Точно тогава те се сляха — движенията им бяха отривисти, всеки се стремеше да задоволи другия. Бяха напълно полудели. Тя издаваше остри крясъци на задоволство и бедрата й не спираха бесния си танц. Нечий лакът се удари в пианото и в тъмнината прозвуча нестроен акорд.

Червената светлина на изхода равномерно проблясваше. Косата й се спускаше като водопад към пода. Той видя как устата й се разтваря широко, когато започна да се смее с гърлен, пълен със задоволство смях. Предупреди я, че свършва, и това не й хареса.

— Почакай… почакай — замоли го тя.

— Не мога!

Кулминацията започна с един от нейните изблици на смях и завърши със звучно изразено задоволство — високо и откровено. Откровено като всичко, което му беше казвала. Точно такава откровеност искаше да чуе той.

Дълго след това главата й висеше надолу, а гърдите й бързо се издигаха и спускаха. С усилие отвори очи, но продължаваше да се държи здраво за него. Нямаше намерение да го изпуска. По бузите й беше избила великолепна руменина, а очите й бяха изпълнени с почуда, надежда и очакване.

Тя го хвана за косата и притисна главата му до гърдите си. После прошепна с дрезгав глас:

— Трябва да си вземем пиано.