Жътварят на сърца

18.

Болд обичаше да наблюдава работата на хората от отдела по отпечатъците. Те бяха като отбор, разбираха се с полуфрази, които изобилстваха от технически жаргон, неразбираем за обикновения човек. С платнените си торби, провесени през рамо, и с непонятния си език тези мъже и жени стояха малко в края на социалната стълбица на полицейското братство, но започваха да играят все по-важна роля във всяко разследване. Главните свидетели в едно дело вече не бяха приятелката или наблюдателният съсед, а експертите от отдела по отпечатъците. Присъдите зависеха от уличаващи научни доказателства. Съдебното жури, а дори и съдията, предпочитаха да вярват повече на електронния микроскоп и на компютъра, отколкото на твърденията на жена като Агнес. Ако липсваше папка, пълна с резултати от лабораторни изследвания на отпечатъци, изобщо нямаше смисъл да занимава Боб Проктър и неговата банда помощници.

Единственото нещо, което дразнеше Болд, беше бавното темпо, с което работеха тези хора. Ако Шарън Шафър е отвлечена — а той вече беше уверен в това, сигурно точно в този момент трепереше от ужас, ако изобщо беше жива. Нямаше никакво обаждане за откуп, никаква вест. Едва сдържаше нетърпението си.

Техниците продължаваха да изследват подробно мястото на престъплението. Първата им работа беше да направят снимки във всякакви размери и от най-различни ъгли, след което се заеха с килима и стола, на който бе седяла Шарън, с масата и цялата останала мебелировка.

После включиха малки ръчни прахосмукачки със специални филтри, за да бъдат събрани и най-дребните частици. На всеки филтър, свален от прахосмукачките, се поставяше етикет и се слагаше в бял книжен плик. Найлоновите пликове се използваха рядко от лабораторията за изследване на тъкани и косми заради статичното електричество.

Докато някои продължаваха да измерват и да фотографират отпечатъците по килима, други започнаха да поръсват внимателно всички повърхности с тъмен и светъл талк, като използваха меки четки от животински косъм. Всички появили се отпечатъци първо се фотографираха и едва след това се „снемаха“ с широки ленти безцветен скоч. Талкът заедно с отпечатъка се прибираше внимателно и се слагаше в кутия с етикет.

През това време Болд, като се консултираше с Дафи, написа доклад от името на командващия офицер. Описа обстановката така, както я беше заварил, посочи подозренията си и това, което беше успял да установи. Докладът изпълни два официални формуляра. Подписаха го и двамата, като посочиха датата и часа.

Бърни Лофгрийн ядеше твърде много, а се движеше твърде малко. На външен вид приличаше на ирландец, а по темперамент — на шотландец. Носеше очила с дебели като пепелници стъкла и тиранти, на които точно отпред бяха изрисувани на ръка голи мадами. Когато Бърни ги разтягаше, коремите на мадамите заиграваха, сякаш изпълняваха еротичен танц. Всички му викаха Професора. Командваше тайфата си като скаутски лидер и изпиваше в „Големия майтап“ повече бира от колежанин, върнал се вкъщи за уикенда. През изминалата година идваше редовно, когато на пианото свиреше Болд. Харесваха му записите на джазови изпълнения, които Болд и Диксън си разменяха, и беше направил записи от албумите и на двамата. Самият той си падаше повече по барабаните и цугтромбоните.

Беше неделя. Болд знаеше, че екипът за изследване на отпечатъците ще е малоброен. Но за да му услужи, Лофгрийн пристигна лично и доведе хора, които не бяха на дежурство.

Когато се приближи, очилата му заприличаха на Болд на разфокусирани бинокли, насочени към него, а очите му бяха колкото пържени яйца.

— Един от двамата заподозрени носи обувки с номер осем и половина за ширина. Другият е бил със спортни обувки. Тези хора са оставили съвсем ясни отпечатъци по килима, благодарение на прахосмукачката, която е минала преди това. До утре може да сме в състояние дори да прочетем името на производителя на спортните обувки. На две от пробите се виждат триъгълни отпечатъци от обувки, и то, забележи, тринадесети размер. Големи крака. Събрахме добри мостри и от масата. Приличат на крепирана хартия. Под масата намерихме още едно късче. На него със светлосиньо мастило е написано „САЩ“, както например се пише „Отпечатано в САЩ“.

— Затова ли онзи младеж размахваше един микрофон? — попита Болд.

— Вие, джазмените, мислите, че всичко, което е свързано с кабел, е микрофон. Това устройство измерва ниската радиоактивност.

— Гайгеров брояч?

— Нещо такова. Имах подозрението, че това е хартия, с която се опаковат превързочни материали като пластири, бинтове или нещо подобно. Тази хартия се разпознава лесно. Гайгеровият брояч, както го наричаш, потвърди подозренията ми.

— Радиоактивност?

— По такъв начин се постига стерилност. Почти всички медицински материали за еднократна употреба, след като бъдат опаковани, се подлагат на обработка с ниска радиоактивност. Така се гарантира тяхната стерилност.

— Човек се учи цял живот.

— Дръж се за мен, момче. Събраните досега веществени доказателства ни навеждат на мисълта за две възможности: или имаме работа с изключително предпазливи наркомани, което е съмнително, или с лекар.

— С лекар?

— Разполагаме с проби, от които е очевидно, че са от засъхнали течности. Следи от тях бяха открити както на облегалката на стола, така и под масата. Имаме добри снимки на тези следи. Предполагам, тъй като размерът на капките…

— Спринцовка? — прекъсна го Болд.

— Вероятно, а първоизточникът може би е онзи мъж, който се е придвижил от стола до масата. — Лофгрийн се усмихна. — Всичко ще бъде подложено на подробен анализ в лабораторията. Утре ще определим от каква група е кръвта, която си открил — каза той, изпреварвайки Болд. — Онзи с обувките номер осем и половина е носил плоска чанта тридесет и пет на двадесет и пет сантиметра.

— Като докторските?

— Да, предполагам, че е била такава. — Бърни продължи: — Другият с големите крака и спортните обувки е носил портативен компютър. Сложил го е до стола и е оставил достатъчно ясен отпечатък, за да можем с голяма вероятност да предполагаме, че е било точно това, разбира се, без стопроцентова гаранция. Ако доведеш тези двамата в следващите двадесет и четири или четиридесет и осем часа, може би ще успея да измъкна от ръбовете на обувките им влакънца от килима. Това е евтина синтетика и се скубе лесно. Статичното електричество ще държи известно време влакънцата по обувките. Колкото до идеята ти, че някой е бил влачен от този стол извън стаята, допускаме, че е възможно, но не можем да го докажем. Мога да се закълна, че нещо е влачено и че е имало два крака или два пръта, но не мога да кажа нищо по-определено. Другите вакуумни проби, които взехме, ще ни дадат повече материал за работа. Ще те държим в течение. — Потупа Болд по рамото и се върна при екипа си.

Болд се огледа и видя, че Дафи го очаква с нетърпение. Току-що бе разговаряла със съседите. Махна й с ръка и се приближи.

— Нищо — каза тя. — Четиринадесет семейства и никой не е забелязал нищо.

Той я накара да се обади на телефон 911, откъдето се правеха градските поръчки за телеграми, както и на лекаря на Шарън, на Бърза помощ и на двете най-близки болници, за да попита дали предишния ден Шарън не се е обръщала към тях за медицинска помощ.

— Какво става?

— Професора има известни доказателства, които насочват или към някаква наркоманска история, или към лекар.

— Не може да става дума за наркотици, Лу. Знам, че миналото й засилва някои подозрения, но аз я познавам.

— Щях ли да те карам да се обаждаш в болниците, ако подозирах, че става дума за наркотици?

Тя видимо се успокои.

— Но ако тя не е викала линейка, тогава ще е по-лесно да се повярва на историята с наркотиците.

— Не, за мен няма да е толкова лесно. Дафи, по някакъв начин двама души са убедили една жена, запозната с опасностите, които крие улицата, да им отвори вратата. Как е станало това? Изглежда също, че са успели да я убедят да си запретне ръкава. Познаваш Боб Проктър. От нас ще се иска да докажем, че в случая не са намесени наркотици. Щатската лаборатория тепърва ще има да казва много неща по този въпрос. Но ако я открием в някоя болница, ще сме в много по-благоприятно положение.

— Агнес не ни представи нещата така. Каза, че са я отвлекли.

— Знам, Дафи.

— Лу! — Бърни Лофгрийн, Професора, го извика при себе си. Беше коленичил до единия стол. Болд отиде при него. — Известен си, че не си падаш много по съвпаденията — каза Лофгрийн. — Прав ли съм?

— Е, и какво от това?

— Ние правихме лабораторните изследвания на дрехите на Синди Чапмън, онази, избягалата при Матюс. Така ли беше?

— Да, така. — Болд почувства, че пулсът му се ускорява. Защо Професора намесва името на Синди Чапмън точно сега?

Лофгрийн, който беше поставил бижутерски лупи върху дебелите стъкла на очилата си, намери в чантата си увеличително стъкло и го подаде на Болд.

— Я погледни това — каза той.

Посочи му накъде да гледа. Болд погледна през стъклото. На политурата на стола се беше закачило валмо животински косми. През стъклото изглеждаха като китайски пръчици.

— Какво виждаш? — попита заговорнически Лофгрийн.

— Животински косми — отговори Болд. — Цяла купчина.

— Забеляза ли белите, които са много дълги? Виждаш ли колко по-дълги са от другите? Необичайно дълги. Намерихме подобни по дрехите на Чапмън. — Погледна с насмешка Болд. Лабораторен плъх като Лофгрийн никога не употребява думата „идентични“. В света на науката идентичността е рядкост. — Това тук е визуална прилика.

Уголемените от стъклата очи на Лофгрийн приличаха на две еластични плажни топчици.

Болд отново разгледа космите. Кръвта пулсираше в ушите му. Можеше ли да има връзка между Синди Чапмън и Шарън Шафър? Дали не са отвлечени от един и същи човек? И двете са избягали от къщи — едната в миналото, другата сега. Случаите се застъпваха. Не си падаше много по съвпаденията.

— Има ли начин да се докаже подобна връзка? — попита той. Такова несигурно доказателство като животинските косми едва ли би издържало в съда, но Болд временно пренебрегна този факт.

Лофгрийн се усмихна, Професора обичаше предизвикателствата.

— Ще направим всичко възможно.

Дафи следеше внимателно Болд, който бързо се приближи до нея, взе телефонната слушалка от ръцете й и започна да набира някакъв номер. Тя запротестира.

— Чакай, нали ти настояваше да въртя тези телефони?

— Някои неща са с предимство — отговори той.

Избягна погледа й, защото тя беше от хората, които инстинктивно можеха да усетят, че се е случило нещо лошо. Не знаеше номера и затова се обади на справки:

— Сиатъл — каза той. После си помисли: „Може пък да е само съвпадение“. — „Блъдлайнс“. — Надяваше се, че е произнесъл думата достатъчно тихо, за да не бъде чут, но като се обърна, видя Дафи на сантиметри от себе си. Гледаше го объркано и уплашено.

Телефонистката го свърза с човек на име Хендерсън, защото мениджърката Върна Дънди не била на работа в неделя. Болд се представи и обясни по каква работа се обажда. Дафи слушаше. Той сложи ръка върху слушалката и я скастри:

— Не можеш ли да оставиш човек малко на спокойствие?

— Не — отвърна тя ядосана и същевременно уплашена. Очите й гневно го стрелнаха.

Болд продиктува името на Шарън Шафър по букви.

— Мисля, че не е сред новите кръводарители. Ще почакам — каза той.

Обясниха му, че данните й са изпратени в архива и че трябва да се търсят в друга програма.

— Лу? — попита Дафи. Очите й бяха присвити, а устните — побелели.

Болд се изпоти, стана му непоносимо горещо. Секундите ставаха минути. Помисли си: „Трябва да затворя веднага този телефон. Други да се оправят с тази работа. Трябва да си стоя при семейството и при пианото, защото ако се окаже, че…“.

Беше Хендерсън, който каза точно това, което Болд не искаше да чуе. Вече не му бяха нужни резултатите от изследванията на Професора. Вече разполагаше с това, което го интересуваше. Стомахът го сви.

В очите на Дафи се четеше отчаяние. Беше разбрала за какво тава дума.

— Лу?

Как можеше да съобщи такова нещо на Дафи? Защо винаги полицаят трябва да съобщава лошите новини?

— Данните на Шарън Шафър са в компютъра на „Блъдлайнс“. Преди три години редовно е давала кръв.

Дафи застина в ужас.

— Мисля, че жътварят отново е нападнал. — Обърна се към Агнес Ръдърфорд, тя ги гледаше с нетрепващи очи. — А тя е единственият ни свидетел.