Жътварят на сърца

44.

Лу Болд наблюдаваше апартамента на Мейбек, когато той излетя през прозореца с главата напред, последван от някакво куче. Стори му се, че гледа всичко на забавена филмова лента. Човекът размахваше ръце, опитвайки се да забави падането. Извади късмет. Удари се в пожарния кран. Беше целият в кръв и изглеждаше зле още преди съприкосновението с крана.

Болд не притежаваше такава бързина на реакциите, каквато беше необходима за оперативната работа. Тук, като наблюдаващ обекта, се чувстваше съвсем не на място. Втурна се към вратата на колата, отвори я и протегна ръка към пистолета. Тогава му дойде наум, че човекът може да се е хвърлил, защото в стаята има бомба. Тя можеше да избухне всеки миг.

Болд се прикри зад вратата на колата, изчака секунда и насочи пистолета към прозореца, от който току-що беше излетял Мейбек. Може пък някой да го е изхвърлил оттам. Сега, когато започна да разсъждава по-трезво, тази възможност му се видя по-правдоподобна. В главата му се въртяха разни предположения, но не се задържаха много, защото бяха измествани от нови и още по-нови. Трябваше да помисли за собствената си самозащита, за сигурността на хората, които бяха около него на улицата. Кучето излетя от прозореца като някоя от така наречените „интелигентни“ бомби. То полетя право надолу и буквално отскочи от тротоара. Изправи се, но единият преден крак остана изкривен на една страна — явно беше счупен. Нахвърли се върху Мейбек. Болд никога не беше виждал нещо подобно.

Чуха се истерични писъци, а също и вледеняващия звук от челюстите на животното. Наблизо мина кола, а след нея се чу и шум от двигател на мотоциклет. Тези шумове достигаха до Болд. Опита се да не гледа какво прави кучето с падналия човек, но въпреки това му се повдигаше, защото си го представяше. Пресече тичешком улицата с изваден пистолет, ужасен, че трябва да реши дали да застреля животното. Решението дойде само. Когато се приближи, заобикаляйки една паркирана кола, кучето го видя. Всъщност то гледаше не него, а пистолета. Песът се спусна към Болд. Тичаше бързо въпреки счупения крак.

Болд стреля и не улучи. Стреля втори път и пак не улучи. Кучето скъсяваше разстоянието по-бързо, отколкото Болд се прицелваше. Отново стреля, без да се цели и пак пропусна. Виждаше ясно кръвта по муцуната на животното, както и решителността в очите му. Помисли си дали да не побегне, но се овладя. Припомни си на какво го бяха учили в полицията. Човек, въоръжен с пистолет, може да се справи с едно куче, но не и с две. Правилото гласеше: „Ако са две, бягаш, ако е едно, стреляш“.

Болд стисна пистолета и изчака за миг, готов за стрелба.

Последва изстрел и куршумът удари питбула отстрани. В следващия миг той изчезна. Кървавата диря показваше, че се беше скрил под колата и вероятно вече беше мъртъв.

Болд обаче не беше стрелял.

Момчето беше на не повече от седемнадесет години. Азиатец, облечен в зимно палто. Болд успя да види, че пистолетът му е големокалибрен полуавтоматик. В бандите му викаха „убиец на полицаи“. След миг пистолетът изчезна. Както изчезна и кучето. Момчето го скри в джоба си и се отдалечи тичешком.

Болд знаеше, че хлапаците от бандите носят пистолети, някои от тях дори имаха много сериозни пушкала. Но никога не му беше минавало наум, че могат да ги използват за нещо друго, освен да се избиват помежду си. Да се застреля бягащото куче, дори отстрани, съвсем не беше лесно. Може би момчето му беше спасило живота.

— Хей — викна Болд след него. Не беше сигурен дали възнамерява да го арестува, или да му благодари.

Момчето побягна по-бързо. Болд инстинктивно се затича след него и измина половината от пресечката, преди да спре и да помисли. Какво щеше да направи, да стреля по момчето?

В далечината се чу вой на сирена. Някой се беше обадил на полицията. Погледна към Мейбек. Не чувстваше нищо. Не му се гадеше, не изпитваше нито угризения, нито съжаление. Не изпитваше нищо от това, което почувства, когато видя трупа на Кони Чъ. Вероятно и това беше убийство, но щеше да бъде страшно трудно да се докаже. Обезобразеният труп, който лежеше пред него, също беше жертва. Но в този случай, поне за Болд, имаше някаква справедливост и никой не можеше да го накара да съжалява. Никой.

Отиде до апартамента. Взе си някои бележки. Купи фотоапарат от местния магазин и сам се опита да направи снимки на местопроизшествието, защото фотографите бяха заети с убийството на булевард „Сейфуей“. Дойде само една патрулна кола, от хората на Дикси дойдоха само двама, за да приберат тялото. При тази светлина беше малко вероятно, че ще направи добри снимки.

Снима пожарния кран, който сега изпълняваше ролята и на паметна плоча. „Има нещо показателно в това, че Мейбек се удари тъкмо в пожарния кран“, помисли си Болд и направи още една снимка. Там, където може би вече беше пристигнал, този човек щеше да гори във вечен огън.

Електронното устройство за повикване иззвъня. Надяваше се, че е Дафи с новини за Памела Чейз и Тег. Измъчи се, докато разбере как се изключва, но накрая успя да натисне съответния бутон. Отиде в колата и се обади по клетъчния телефон. Съобщението беше от Ла Моя, който беше изоставил разследването на убийството при „Сейфуей“. Той знаеше как да се измъква от такива работи. Правеше го с достойнство. Нямаше никакво съобщение от Дафи. Това го обезпокои. Телефонистката му прочете съобщението. То гласеше: „В административната сграда в 20:00 часа“.

Болд погледна часовника си. Беше 19 и 45.

Скочи в колата и потегли. Хората на Дикси му викнаха нещо, но Болд не ги чу. Дони Мейбек вече не го интересуваше.