Жътварят на сърца

51.

Джипът се движеше с голяма скорост, открояваше се сред останалите коли и беше лесен за проследяване. Където бе възможно, Дафи оставяше поне една кола между Тег и себе си, въпреки че ако се съдеше по припряното му, граничещо с безразсъдство шофиране, той едва ли обръщаше внимание какво става зад него. Очевидно бързаше.

Пое по шосе №5-Север, но само за малко и се отправи на изток по шосе №90. Премина през квартала „Белвю“ по магистралата и се насочи към път №901. Излязоха извън очертанията на града и правата й на полицай свършиха. Тя беше от сиатълската полиция, а тук се разпореждаха окръжната полиция и полицейските участъци на околните градчета. От формална гледна точка сега тя беше обикновена гражданка.

На места той караше със сто и четиридесет километра в час. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова по-изолирана се чувстваше тя. Ако имаше късмета да спре на някоя бензиностанция, щеше да се обади по телефона и да поиска помощ. Но джипът продължаваше да се носи стремително в нощта, следван на стотина метра от нейната кола. При Престън той излезе от магистралата и пое на север по път №203 към Фол сити.

Колкото по-далеч отиваха, толкова по-нервна ставаше. Знаеше, че поема цялата отговорност върху себе си. Какво щеше да прави, ако той наистина я заведеше при Шарън? Какво щеше да стане тогава? Дали ще й се наложи да използва пистолета? Щеше ли да се стигне до сблъсък? През последните шест години беше се справила по пътя на преговорите с единадесет случая, в които отделът й имаше работа със заложници — едно наистина много добро постижение. Единствената ситуация, в която се провали, беше, когато за заложник я взеха самата нея. Този случай не се споменаваше в аналите на отдела. Болд разреши проблема с револвера си, но едва след като похитителят успя да я нарани в гърлото.

Щеше ли да използва пистолета? Едно е да стреляш по картонени силуети и съвсем друго — да отнемеш човешки живот.

Няколко минути по-късно тя последва Тег в градчето Фол сити. Малко след това той се отправи на юг по шосе №202. Сега вече бяха останали сами и тя започна да се безпокои да не я забележи. Увеличи разстоянието между тях, но така имаше опасност да го изгуби.

Минаха през градчето Спринг Глен, прекосиха моста над тъмните, сърдити води на река Токул и завиха наляво към градчето Снокуолми Фолс. Минаха през него, после пресякоха железопътната линия и продължиха на юг, успоредно на нея.

Бяха изминали по-малко от километър, когато той даде ляв мигач и джипът изчезна от погледа й. Дали не беше завил, за да се отърве от нея? Или пък искаше да й направи клопка? Може би изчакваше, за да види дали ще го последва? А може би изобщо не й беше обърнал внимание.

От време на време луната се показваше иззад разкъсаните облаци. Вече не можеше да го следва както досега, тук нямаше никакво движение. Какво да прави? В покрайнините на града забеляза една кръчма. Дали да се върне и да поиска помощ по телефона? И да го изгуби!

Тя намали скоростта. Изключи фаровете и сви по тесния път. Задните му светлини едва се виждаха на около 500 метра пред нея. Настилката беше от асфалт и чакъл. Когато луната се скри зад облаците, тя се принуди да кара съвсем бавно. След малко луната се появи отново и Дафи увеличи скоростта, скъсявайки разстоянието помежду им. Играеха си на котка и мишка. Ту го виждаше пред себе си, ту го изгубваше от поглед.

Настилката свърши и пътят се разкаля. На два пъти щеше да го изпусне, защото беше завил в странични пътища. Откриваше го по задните светлини и по следите от гумите, но се безпокоеше, че при маневрите за заден ход той можеше да забележи стоповете й. Тя сви в поредното отклонение и попадна на цяла плетеница от черни пътища. Чуваше как калта полепва по колата. Успяваше да следва пътя благодарение на предното предаване. Последва ляв завой, след това десен. Никога не би могла да намери сама обратния път. Тази плетеница й приличаше на паяжина, той на паяк, а тя — на жертвата. Може би той я водеше точно там, където искаше. Може би знаеше, че тя го следи.