Жътварят на сърца

30.

Памела му липсваше. Тя беше основна фигура в екипа. Без нея тази операция щеше да бъде много по-трудна, но не и невъзможна. Въпреки това продължаваше да го е яд, че тя не искаше да участва и го принуждаваше да крие операцията от нея. Беше взел решение по проблема с Майкъл Уошингтън, като оправдаваше себе си и хвърляше вината върху другите. Полицията беше сила, с която трябваше да се съобразява. Нямаше желание да бъде обект на разследване. Обвиняваше и самия Уошингтън, който беше станал жертва на собствената си глупост. Подготвяше се мислено за предстоящата задача. Усети стимулираща топлина да обхваща мозъка му. Самочувствието му се повдигна. Беше готов.

Отправи се към кучкарника в студения нощен въздух, привлечен от кучешкия лай както майка от плача на бебето си. Щом отключи вратата, Феликс — оставен на свобода, за да пази, и другите кучета млъкнаха. Тег застана пред клетката на Уошингтън с докторската си чанта в едната ръка и с дистанционното устройство в другата. Трескавите очи на Уошингтън го гледаха с ужас, човекът трепереше от страх. На Тег това не се хареса, въпреки че беше развълнуван, но все пак се примири. Подозираше ли негърът какво го очаква? Шарън също изглеждаше ужасена. „Всички сме неумолимо свързани помежду си“, помисли си той. Размаха дистанционното устройство.

Уошингтън отговори учудващо ясно въпреки намордника:

— Кой ти дава право да вършиш това? Да не се мислиш за Господ?

Първата мисъл на Тег беше да му пусне един електрошок и да го погледа как скимти, но не го направи. Почувства се задължен да му отговори, ако не за друго, поне за да чуе собственото си обяснение.

— Правя това, което трябва. Всички сме длъжни да постъпваме така. Не може без жертви. Не, не може без жертви.

— Ти си измамник. Дори не си доктор. Сам ми каза, че си ветеринар. Ти си само един лечител на животни. Как можеш да претендираш, че си доктор?

— Да претендирам? — Ноздрите на Тег се разшириха. Очите му гневно засвяткаха. Като по даден знак кучетата, които сновяха припряно напред-назад, изведнъж спряха — усещаха нещо. В бараката настъпи гробна тишина.

Тег натисна бутона на дистанционното устройство. Негърът заподскача из клетката като кукла. Шарън пищеше, без да може да издаде звук. Кучетата залаяха.

Елдън изключи устройството.

— Достатъчно.

Уошингтън се строполи на цимента. Беше в състояние на пределна ерекция.

— Как си обясняваш това? — обърна се Тег към Шарън и посочи към изправения член на Уошингтън, но тя не гледаше натам. Беше се свила на кълбо и трепереше.

Майкъл нямаше сили да помръдне и представляваше чудесна мишена. Тег стреля с пистолета. В стрелата имаше силна доза валиум. Нямаше да прибягва до кетамина, докато не го пренесеше в къщата.

— Сега ще заспи. Това е всичко — излъга той жената, без да му мигне окото. Казвал беше много пъти тази фраза на собствениците на домашни животни. Какъв необичаен евфемизъм!

Уошингтън не се опита да извади стреличката. Волята му беше сломена. Странното беше, че Тег се засегна най-много от това.

Направи великолепно първите разрези. „Трябва да ги заснема на видеокасета“, помисли си той. Пациентът му лежеше пред него с двадесетсантиметров срез на гърдите. Отново почувства, че му липсва помощта и подкрепата на Памела. Беше станал зависим от нея. Това го караше да се чувства неудобно; не беше готов да приеме напълно подобно обвързване с някого.

Сега внимаваше за всяко свое действие, защото точно това беше грешката, която направи преди двадесет години. Стараеше се да не мисли за полицията. За момент престана да се гневи и на Памела. Опита се да се издигне над тези неща, да намери спокойно кътче в мозъка си, откъдето да започне работа.

Обмисляше внимателно всяка подробност. Разцепва гръдната кост с триона, поставя ретрактора за разтваряне на гръдната кост и го застопорява, отваря гръдния кош, отваря перикардия, идентифицира и обездвижва всички кръвоносни съдове, влизащи и излизащи от сърцето, облива сърцето със студен разтвор, поставя около него лед, събира в сноп всички кръвоносни съдове, отрязва сърцето от тях и веднага го поставя в лед. Той се поздрави колко лесно изреди действията, които трябваше да извърши. Не беше чак толкова трудно. Всичко трябваше да става стъпка по стъпка. Провери дали достигаше инструментите, които евентуално биха му потрябвали. Те бяха на местата си. А сега да започва…

Включи електрическия трион. Кетаминът и валиумът парализираха и отпуснаха човека, но очите му останаха отворени. Тег се разсейваше от този безизразен поглед. Сега Памела не беше до него, тя обикновено изричаше гласно всяка следваща процедура, както пилотът на самолета проверява дали уредите на контролното табло показват, че всичко е наред. Тег се усети, че гледа тези очи и разговаря с пациента си. Електрическият трион шумно бръмчеше. Трябва да натисне леко нагоре, за да разреже гръдната кост, но да внимава да не засегне тъканта под нея, т.е. сърцето. Костта се виждаше ясно и Тег подложи триона под долния й край, за да може тя да влезе леко в леглото на инструмента. Това беше същата процедура, която не изпълни правилно преди двадесет години. Като че ли беше вчера. Този ден изведнъж изплува от подсъзнанието му. То започна да му погажда номера: на операционната маса не беше Уошингтън, а Томас Кент. Неговите очи бяха отворени. Като че ли беше мъртъв. За секунда пред него заставаше Уошингтън, на следващата се явяваше Томас Кент. Ту единият, ту другият — ту черна, ту бяла кожа, ту позитив, ту негатив. „Ти си измамник“ — ясно си спомни думите на негъра. „Не, не съм, помисли си той. Ще ти покажа, че не съм.“ Гръдната кост влиза плавно в леглото на триона. Спомни си как безупречно беше извършвал тази процедура върху трупове. Как беше асистирал на Милингфорд двадесетина пъти и никога не беше ставала засечка.

— Престани да гледаш така — каза той на пациента си.

Не си беше дал труда да използва обикновената анестезия, защото след операцията Уошингтън нямаше да е вече жив, а и това беше работа на Памела. След тридесетина минути жътвата щеше да приключи — нямаше от какво да се безпокои.

Безпокояха го обаче тези очи. В съзнание ли беше той?

— Престани да гледаш така — отново се примоли Тег.

Натисна бутона на триона. Острието се вряза в гръдната кост… Погледна към очите само за част от секундата.

— Измамник!

Забави се прекалено дълго. Пропусна да поддържа необходимия натиск върху триона. Изведнъж топлата кръв бликна навън като от спукана тръба и обля очите на Тег, дори го заслепи за миг. Спомените отново го връхлетяха. Същият кошмар, който го преследваше вече двадесет години! За момент отстъпи назад, уверен, че е само кошмарът, но заобикалящата го обстановка — пластмасовите стени и таванът му подсказаха, че е реалност. Залови се отново за работа. Захвърли триона и той издрънча върху циментовия под. Опита се да поправи грешката си, разшири среза на гръдната кост и стигна до сърцето под нея. Бързо запуши раната с тампон, натискаше го с ръка. С едната притискаше тампона върху сърцето, а с другата защипа мускула. Но нямаше повече ръце. Хемостатите и кохерите бяха съвсем близо, от лявата му страна. Лежаха си там и го чакаха, гледаха го, блестящи на светлината, но ръцете му бяха заети. Памела! Ако само… Пусна за миг сърцето и посегна към кохерите. Кръвта изригна като гейзер. Изпоцапа всичко, до което се докосваше. Кръвотечението намаля и спря. За миг си помисли, че го е овладял. После погледна в монитора и разбра, че пациентът е мъртъв. Ужасен от пълния провал, Тег работеше с бясно темпо. В гръдния кош имаше прекалено много кръв, която му пречеше да вижда какво прави. Движенията му, обикновено плавни и добре премерени, сега бяха хаотични. Отново взе триона и отвори гръдния кош. Органът не ставаше за нищо. Трионът беше направил близо петсантиметров срез на лявата камера.

Тег реши да не обръща внимание на грешката — не беше негова, а на триона, опитваше се да се убеди той. Успя да извади сърцето. Както го държеше в ръце, се свлече на пода напълно изтощен. Никога ли нямаше да изпълни успешно тази операция? Оставаше му още само един опит. Какво ли щеше да стори с него Уон Кей, ако не успееше? Сигурно щеше да извади неговото сърце. Полицията, Уон Кей, сърцето, което държеше в ръцете си, отказът на Памела да му помогне. Сякаш срещу него е организиран заговор. Трябваше да се издигне над тези неща, да ги преодолее.

— Практиката усъвършенства човека — промълви той, като гледаше сърцето в ръцете си. — Практиката усъвършенства човека.

Шарън Шафър се тресеше от страх. Този страх не можеше да се сравни с нищо. От това състояние първо я извади болката. Болката означаваше търпимост, търпимостта — отношение, а отношението беше въпрос на избор. Реши да бъде силна, да разчита на неизползвани и неосъзнати досега възможности, които да й помогнат. До този момент те й бяха помагали. Сега можеше да вижда само с лявото око, но така може би е по-добре, защото виждаше само настървените погледи на неспокойните питбули. Концентрира се не върху това, което беше загубила, а върху силите, които все още й оставаха. Трябваше да ги използва максимално, за да възвърне отново увереността си, че може да избяга.

Петнадесет минути след като Пазачът излезе от бараката, тя се залови решително за работа. Беше се старала той да не забележи, че е способна на подобно нещо. Беше създала впечатлението, че е напълно изтощена. Трябваше да го изненада.

Тази сутрин забеляза в единия край на съседната клетка, там където мрежестата й стена се опираше в ламарината на бараката, подкожна игла, покрита с прах. Гледаше на нея като на потенциално оръжие.

Ако й се отдадеше възможност, можеше да му извади едното око с нея, да го ослепи, да го нападне. Когато се върнеше с Майкъл, вниманието му щеше да бъде съсредоточено върху него. Ако успееше да вземе иглата, това щеше да е най-подходящият момент за нападение. Щеше да го подмами да влезе в клетката.

Проблемът беше как да достигне съседната клетка, да закачи иглата и да я придърпа към себе си. Реши да си направи нещо като рибарска корда от единствените два материала, с които разполагаше: пластмасовата тръба, която идваше от банката над нея, и влакната от чувала, върху който лежеше. За двадесет минути успя да разплете достатъчно нишки, съедини ги и се получи връв, дълга близо два и половина метра, която можеше да използва като корда. Когато откачи тръбичката от банката над нея и от иглата, забита в ръката й, си помисли, че би могла да използва за оръжие тъкмо нея. В края на краищата и това беше игла, но се страхуваше, че той беше прекалено наблюдателен и щеше да забележи. Преди да влезе в клетката, винаги се спираше пред нея и я оглеждаше внимателно. Ако откриеше, че иглата липсва и предугадеше намеренията й, всичко щеше да се провали. Щеше да я подложи на електрошок и да я остави полумъртва, загубила оръжието си. Имаше една-единствена възможност. Не можеше да рискува той да я залови.

Обърна банката с дъното нагоре, за да не тече, и отново я закачи за стената на клетката. Направи си и рибарски прът, като прегъна тръбичката на две, а после върза в единия му край връвта от чувала.

Ослепеното око й създаде непредвидени проблеми. Чувстваше, че времето изтича. Колко оставаше още до връщането на Майкъл? Колкото повече бързаше, толкова по-непохватни ставаха движенията й. Осъзна, че преди всичко трябва да се успокои. Спокойно!

Вратата се тропна. С ужас погледна към нея. Той ли беше, или пантите скърцаха от вятъра? Ако я завареше така… Тя погледна към кучетата. По това как преставаха да сноват назад-напред и млъкваха, разбираше, че Пазача идва. В момента нямаше такива признаци. По слепоочията й се стичаше пот. Отново се залови за работа. Върза на връвта няколко парчета от кучешката храна вместо тежест. Те непрекъснато се разтрошаваха и се изхлузваха. Изнерви се до такава степен, че пръстите не я слушаха. Спря, пое си дъх и отново започна опитите. На края на връвта направи малък клуп — нещо като ласо. Успя да върже и достатъчно тежести, за да може да я хвърли.

Вратата отново тропна, но кучетата не реагираха. През повечето време дремеха. Потта се стичаше по брадата й. Прокара тръбата заедно с връвта през решетката, като внимаваше да не я докосва. Всеки допир щеше да задейства нашийника. Размаха тръбата и запрати връвта с тежестта към ъгъла, в който беше иглата. Не можеше да прецени добре разстоянието. Повтаряше отново и отново, но краят на връвта не можеше да стигне близо до целта. Трябваше да потренира известно време. С всеки нов опит ласото приближаваше малко по-малко целта.

Вратата, вятърът и въображението — всичко й пречеше да се съсредоточи. Колкото по-силно биеше сърцето й, толкова по-силна ставаше болката от раните.

Примката закачи иглата! Тя започна бавно да я придърпва към себе си. Изведнъж кучетата дружно залаяха, наостриха уши и загледаха в очакване. Той ли беше?

Той! Когато извърна очи, изпита непоносима болка в болното око. Здравото сълзеше от преумора. Иглата беше едва наполовина от разстоянието до нея. Хайде! Задърпа по-бързо връвта. Кучетата нетърпеливо сновяха насам-натам. Той идваше.

Ръцете й трепереха. Обзе я паника. Дръпна рязко тръбата и изпусна иглата по средата между своята и съседната клетка.

Несъзнателно докосна мрежата. Чу предупредителния сигнал в нашийника си и след това токът я разтърси със страхотна сила. Падна назад и изпусна тръбата. Тя се плъзна през решетката и за малко да падне в съседната клетка. Шарън бързо я дръпна назад, но пак докосна мрежата.

Кучетата обикаляха нетърпеливо в клетките си. Той идваше! Сигурно ще види иглата!

Тя напъха всичко под чувала и седна отгоре. Погледна към банката и видя, че продължава да капе. Щеше ли да я издаде? После забеляза, че от иглата в ръката й тече кръв. Какво да прави? Вратата вече се отваряше. Трябваше да съобрази прекалено много неща наведнъж. Без да съзнава какво прави, събори банката и нейното съдържание се разля по пода. Измъкна под себе си тръбата и изхлузи връвта от края й. Остави я на топка на пода. Все едно, че се е заплела в нея, докато е спала.

Мислеше за всичко това, без да посмее да погледне иглата. Не привличай вниманието му върху нея! Загледа се встрани.

Вратата се отвори широко, той влезе и Шарън повърна. Целият беше облян в кръв. В протегнатите си ръце държеше човешко сърце. То изглеждаше толкова малко, толкова безпомощно!

— Няма от какво да се безпокоиш — каза той. Вратата се затръшна след него. Лаят престана. Усетили мириса на кръв, кучетата застанаха пред вратите на клетките си. Тег вървеше по централната пътека. — Практиката усъвършенствува човека — заяви Пазачът.

Шарън усети, че дърпа нашийника си. Това беше забранено. Тя не се опитваше да се освободи от него, а просто се задушаваше. Зъбите й неудържимо тракаха, ръцете й се бяха вкочанили.

— Кой е бил послушен? — попита той кучетата.

Тя изпищя в намордника, но не можа да издаде звук.

— Това, което съм ви донесъл днес, приятелчета — обърна се той към кучетата, — е пример за едно човешко състояние: стремежът към съвършенство. — Той вдигна сърцето, от което продължаваше да капе кръв. — Кой е бил послушен? — Гласът му звучеше съвсем нормално, като на баща, който говори на децата си. Погледна към иглата — сега тя беше незначителна подробност. Обърна се към нея, като продължаваше да стиска сърцето в ръцете си. — Можеш да бъдеш благодарна, че не е твоето.

Подхвърли сърцето нагоре и пак го хвана. То плесна в ръцете му. Повтори го няколко пъти като дете, което си играе с топка. Отправи се надолу по пътеката.

— За теб е Феликс. — Накара кучето да седне на задните си лапи. — Дръж — каза той. Пусна сърцето пред кучето. — Не още.

Върна се при вратата. Когато я отвори, тя изскърца.

Цялото внимание на Феликс беше съсредоточено върху месото пред него.

— Хайде — изкомандва Тег.

Кучето се хвърли напред и изяде сърцето.