Жътварят на сърца

33.

Дони Мейбек влезе в заложната къща, без да подозира, че всяко негово движение се наблюдава на монитора от полицията. Нямаше представа, че всички тук — и мадамата с цепнатата пола, от която лъхаше на евтин одеколон, и мъжът — жалък имитатор на Джими Хендрикс, и останалите пет-шест посетители, наредили се пред щандовете — са прикрити полицаи. Нямаше как да знае, че този огромен и космат копелдак, който му създаваше такива главоболия, всъщност е ченгето от отдел „Убийства“ Лу Болд.

Човекът зад щанда трябваше да е Джими Монрос, но той не дойде на оперативката поради астматичен пристъп и бе откаран по спешност в болница. С помощта на Шосвиц Дафи успя да принуди Болд да поеме тази роля. Той беше известен с нежеланието си да участва пряко в подобни инсценировки. Изтъкна довода, че може да бъде разпознат след преследването на микробуса. Шосвиц обаче беше предварително обработен.

— Преследването беше в късния следобед — контрира го той. — Вече се бе стъмнило. Валеше. Ти си тичал с приведена глава. Микробусът няма задно стъкло и странични прозорци, освен тези при предните врати, а както сам признаваш, ти така и не си успял да стигнеш до тях.

Болд усети заговора.

— Ами страничното огледало? — не се предаваше той. Точно тогава се убеди, че срещу него има заговор и че Дафи е обработила лейтенанта, защото той веднага извади снимка, направена при бензиностанцията от Джей Си Адамс. На нея ясно се виждаше, че страничното огледало на автобуса липсва. Нямаше начин шофьорът да го е забелязал. Това дори обясняваше защо толкова късно бе заключил страничната врата. Поради липсата на видимост е реагирал едва в последния момент, след като е чул, че някой се опитва да отвори вратата.

Кожата на Болд го засърбя от нерви. Той отново повтори на заподозрения:

— Опитвам се да те накарам да проумееш, задник такъв, че всеки сульо и пульо може да дойде от улицата и да каже, че този портативен компютър „Тошиба“ е негов. — Болд премяташе в устата си огромна розова дъвка, която издуваше бузите му като при зъбобол. Идеята беше на Шосвиц. — Прочети какво пише на шибаната табела.

— Може ли само да го разгледам.

— Покажи ми квитанцията — повтори Болд. Ставаше му все по-трудно да се придържа към сценария на Дафи, но все още се справяше. Ами ако тя не излезе права? Какво щеше да стане, ако се вживееха прекалено в ролите си и този човек реши да офейка? — Ще получиш компютъра само срещу квитанция и ако носиш парите.

— Нося парите — увери го мъжът и извади купчина банкноти.

Това са окървавени пари, помисли си Болд. При вида им започна да му се повдига. Искаше още сега да го арестува. Защо да чака?

— Без квитанцията парите няма да ти помогнат — предупреди го той. — Погледни табелата момче, не виждаш ли какво пише?

— Но аз я изгубих — запротестира човекът.

Бледото му лице започна да почервенява. Имаше ужасен дъх. Сляпата Агнес беше споменала за това. Опитваше се да прикрива устата си с ръка. Това бяха най-развалените зъби, които Болд беше виждал.

— Да не би да искаш да ме убедиш, че аз съм единственият, който си е загубил пустата квитанция?

— Май не можеш да четеш. — Болд посочи към табелата. — Да не си сляп или се правиш на глупак? — Започваше да му харесва. Беше като отдушник на гнева му.

Жената се приближи към тях и се обърна към Болд със сладострастни нотки в гласа:

— Хей, сладур, цял ден ли ще се мотаеш? Искам да заложа едни скъпоценни камъчета.

— Изчезвай! — озъби й се Мейбек.

— Я се шибай — отвърна му тя. — Кой говори с тебе.

— Само минутка — успокои я Болд.

— Ама тези зъби наистина ли са твои? — обърна се тя към Мейбек.

Той я блъсна с ръка и жената отстъпи назад, показвайки му среден пръст.

— Нямаш работа тук, момче — каза Болд. — Омитай се и то веднага! — Ужаси се от това, което каза, но продължи да изпълнява указанията на Дафи.

— Добре, добре — отвърна шофьорът и вдигна ръце, за да покаже, че не е докосвал жената. — Аз съм кротка душа.

— Ако я блъснеш още веднъж, ще те изхвърля през вратата и то без да я отварям.

— Ти и кой друг? — попита мъжът.

— Следващият? — каза Болд, без да му обръща повече внимание. Погледна към Мария Романело. Поличката й не беше по-голяма от цапало за биене на мухи. Бедрата й стигаха до сливиците, стегнати в черен чорапогащник. — Какви са камъните? — попита я той.

Онзи също я гледаше. Направо му се искаше да я изяде. Мейърс издрънка с електрическата китара толкова силно, че Болд също се ядоса. Даде му знак да я изключи.

— Хайде бе човек — опита отново заподозреният.

Болд с облекчение въздъхна, идеята на Дафи се оказваше успешна. Сам никога не би постъпил така. За нищо на света. После каза бавно като учител, който започва да губи търпение:

— Вчера управителят ти е обяснил: ако изгубиш квитанцията, трябва да дойдеш, след като измине задължителният срок и да го купиш на продажната му цена. Тогава можеш да си го вземеш, в случай че никой не го е купил. Такива са правилата, момче. Трябва да ти кажа обаче, че портативен компютър не се задържа дълго време. Просто няма начин. Така че, ако ме питаш, направо се откажи от тази работа.

— Направи едно изключение бе. — Предложи на Болд две банкноти от по двадесет долара, които досега бяха скрити в шепата му.

— Я си прибери кирливите мангизи. Сигурно ще ти потрябват. Сбъркал си адреса. Слушай — каза той малко по-любезно. — Единственото изключение, което правя в такива случаи, е, ако клиентът така опише предмета, че да ме убеди, че е негов. Но тези пусти портативни компютри ми изглеждат съвсем еднакви. Не разбирам нищо от компютри, така че нямаш късмет.

— Но те не са еднакви!

— За мен са.

— Диаманти са — прекъсна ги Мария и се наведе напред така, че онзи да погледне в деколтето й. — Диамантени обеци.

Мъжът гледаше втренчено Болд.

— Разкарай се — каза й той, но си личеше, че не го мисли сериозно.

Тя си оправи блузата.

— Я стига си се блещил.

— Ей сегичка, скъпа — помоли я Болд.

Тя се отправи с предизвикателна походка към една табуретка и седна с широко разкрачени крака. Мейърс скъса една струна на китарата. Никой не можеше да го вини за това.

Заподозреният продължаваше да я гледа.

— Господи, какво парче — каза тихо той.

— Да бе — съгласи се Болд.

Това ги сближи и го накара да стане малко по-любезен.

— И какво ще стане, ако докажа, че е мой? — попита мъжът.

— Имаш предвид сериен номер или нещо от този сорт, нали? Е, може и да уредим нещо. И преди сме правили подобни работи. — Беше поел ужасно голям риск. Ако оня му съобщеше серийния номер, трябваше да търси начин да се отметне. Или пък щеше да погледне отзад и да каже, че серийният номер на този компютър не е същият. Можеше да измисли и нещо друго, но сега вече наистина беше настъпил решителният момент. Отново му стана горещо. Питаше се дали онзи е забелязал, че е изпотен. — Знаеш ли серийния номер?

— Мога да ти кажа нещо по-добро от него — ключовата дума. Кой друг, освен собственика може да знае шибаната дума?

— Ключова дума? Това пък какво е?

— Това нещо не може да работи без нея.

— Пързаляш ли ме? — Болд се провикна към Ла Моя, който също беше облечен в работен комбинезон. — Хей, Вени! Да си чувал, че компютрите имали ключови думи?

— Ключова дума? Мисля, че това е телевизионна игра. — Той се засмя. — Питай Делорис отзад. Тя е единственият човек тук, който има нещо в главата си.

Мария се провикна към Ла Моя.

— Хей, приятелче, интересуват ли те диаманти?

— Не мога да им се нагледам, скъпа — отвърна й той.

Тя стана от табуретката и се отправи натам, като се отърка в заподозрения, когато минаваше покрай него. Опитваше се да отвлече вниманието му, докато Болд беше в задната стая. Мейърс пусна един акорд с електрическата китара, който прозвуча като рев на реактивен самолет. Ла Моя го засипа с ругатни и го накара да я изключи.

Когато влезе в задната стая, Болд изтри потта от челото си. Вътре бяха двама от техниците, които стояха при компютъра. Виждаха се и няколко скъпи камери с дървени облицовки. Във въздуха се носеше облак цигарен дим. Идваше от истинския собственик на магазина. Беше седнал в ъгъла, и нервно пушеше цигара от цигара.

Техниците включиха компютъра. Курсорът примигваше на чертата в очакване на ключовата дума. Дафи се втурна към Болд.

— Чудесно се справяш. Кажи му да напише точно какво трябва да се направи и Делорис ще се опита да го задейства. Трябва да го убедиш, че няма да позволиш на него или на някой друг клиент да пипа компютъра, че няма да направиш никакво изключение.

— Без изключения — повтори Болд. Беше напълно изтощен. — Сега знам защо хората пушат! — Погледна към изнервения собственик и излезе от стаята.

Един от преоблечените полицаи се провикна:

— А бе вие тук да не сте в отпуск? Искам някой да ме обслужи.

Мария му каза:

— Сладур, ако го казваш сериозно, имам приятелки, които могат да те обслужат, обаче няма да ти излезе евтино.

— И ти ли взимаш толкова?

— За новаци като теб, да.

Тя отново започна да се пазари с Ла Моя за „камъните“.

Болд ги следеше с интерес. Направо беше изненадан от убедителното представяне на хората си. Заподозреният трябваше да вика, за да привлече вниманието му.

— И така?

Нещата се развиваха в полза на Болд.

Мейърс се впусна в кошмарно изпълнение на „Червена мъгла“ с китарата. През входната врата влезе жена с мигли, големи колкото кухненски метли, като внимателно разглеждаше ноктите си. Кожата на лицето й беше сбръчкана като стар ботуш.

Болд се обезпокои. Не искаше никакви други посетители в момента. Можеше да й направи впечатление, че двамата с Ла Моя са нови. Влезе отново в задната стая и каза на собственика да изкара отпред един от своите хора. Той се съгласи. Човек обслужи жената.

Бързо се отправи към заподозрения, който явно губеше търпение. Извика на Мейърс — бъдещия Джими Хендрикс.

— Ще я купуваш ли? Това тук не ти е място за репетиции! — После се обърна нетърпеливо към него. — Трябва да ми дадеш две твои снимки паспортен формат и да ми напишеш точно как да се оправя с онази ключова дума.

— Мога да го направя вместо теб.

— Няма начин. Ясно ли ти е? Не ме ли чу? Има щатски разпоредби, а и ние тук си имаме свои правила, така че или прави, каквото ти казвам, или се разкарай! — Сложи лист пред него и се обърна към един от мнимите посетители: — Какво обичате?

Тъкмо се запъти към „клиента“, когато заподозреният каза:

— Съгласен съм! — Извади портфейла си. — Имам обаче само една снимка.

На Болд така му се искаше да се докопа до този портфейл, името на мъжа му беше толкова нужно, че едва се сдържаше да не се хвърли през щанда и да го сграбчи. Вместо това се направи на абсолютно незаинтересован.

— Момче, нямам намерение да си губя времето с тези компютърни глупости, така че трябва да ми дадеш най-простите указания, ясно ли ти е? За мен е по-добре да изчакаш определения срок и тогава да дойдеш. Писнало ми е от хора като теб.

Мъжът му поднесе разтворения си портфейл. Болд не си бе дал сметка колко трудно ще му бъде да потисне възбудата си. Почувства, че кръвното му се качва. Доналд Мейбек, записа си той името, адреса и другите данни от паспорта. Сигурно така се чувстват играчите на покер пред големия си удар.

— Трябва ми още една паспортна снимка, господин Мейбек — каза той. — Нямате ли някаква кредитна карта, или нещо подобно? — Прехапа устни, за да не се засмее. Поиска му се да му каже, че до края на деня ще знае повече неща за него, отколкото собствената му майка.

Онзи имаше кредитна карта на „Шел ойл“ на име: Доналд Монро Мейбек. „Ще разбера цялото ти финансово състояние — данъци, дългове, доходи. Току-що стана обществено достояние“, каза си Болд.

Трябваше да положи върховни усилия, за да му върне портфейла, без да погледне какво още има в него. Не можеше да си позволи и най-малкия признак на задоволство. Нетърпеливо барабанеше по рафта. Този задник го задържаше. Отправи се към следващия „клиент“, докато Мейбек пишеше инструкциите за компютъра. Беше му невероятно трудно да не се подаде на изкушението и да се усмихне победоносно. Присви се, сякаш се канеше да кихне, за да не гледа към него. Пое дълбоко въздух и отново насочи вниманието си към мнимия клиент.

Мейърс се провикна от другия край:

— Хей, дебелак, давам двеста долара за китарата и усилвателя.

— Чакай си реда — отвърна му Болд.

— На кого викаш дебелак бе, тиквеник такъв — обади се Ла Моя. — Остави китарата и веднага се пръждосвай!

— О, я върви яж лайна! — отвърна му Мейърс. Увеличи до краен предел усилвателя и дръпна струните на китарата така, че направо щеше да им спука тъпанчетата.

Мария се запъти към него. Той се изправи предизвикателно. Тя мушна ръка под чатала му и стисна с все сила.

— Заболяха ме ушите бе, Бетховен. Ето ти още един път. — Тя отново го стисна за тестисите.

Болд и останалите наблюдаваха изумени.

— Вън! — извика Ла Моя.

Мейърс излезе от магазина с почервеняло лице и съвсем не се преструваше.

— Ето — провикна се Мейбек, като размаха листа с инструкциите.

Ако бяха изправили този човек на разпит и поискаха да им каже думата, той едва ли щеше да го стори доброволно. Сега я размахваше пред лицето му. С всяка измината крачка сърцето му биеше все по-силно. Накрая пръстите му стиснаха листа. За негова изненада Мейбек не го пускаше. Погледите им се срещнаха. В очите на този човек не можеше да се прочете нищо, все едно че се взираш в тъмно мазе. Дъхът му беше отвратителен и Болд отново си спомни какво му беше казала съквартирантката на Шарън. Това беше той, човекът извлякъл Шарън от стаята. Болд беше сигурен.

Без да пуска листа, Мейбек каза:

— Пускаш компютъра да работи и после си го вземам обратно за парите, които сте платили, нали така?

— Точно така.

— Ще имаш грижата, нали? Нещо те е яд на мен, прав ли съм?

Усетил ли е нещо? Не, причината бе в настъпилата тишина. Болд се огледа. Първо видя Ла Моя. В очите му се четеше паника, от което стомахът го присви. Чак тогава видя униформеният. Беше уличен полицай, тръгнал на обиколка и решил да влезе в магазина за заложни вещи. Имаше вероятност да познава по име някой от мнимите клиенти. Всички бяха замръзнали на местата си. Мейбек пребледня като платно. Като забеляза това, Болд започна да импровизира. Каза достатъчно силно, за да бъде чут:

— Да не би да имаш проблеми с полицията? Не работим с хора, които си имат работа с ченгета.

— Не, нямам — отговори Мейбек. — Не се замесвам в такива работи. — Беше много уплашен.

Ла Моя излезе иззад щанда.

— Офицер Барнс! Нямаме автомати „Узи“ тази седмица.

Мария Романело се изкиска и започна да изпраща въздушни целувки на полицая, който стоеше като ударен от гръм. Навярно беше усетил, че се е натъкнал на някаква инсценировка и не знаеше как да постъпи.

Болд не го изпускаше от очи. Мейбек също.

— Имам чудесен стереокасетофон за кола, искате ли да го видите? — попита Ла Моя полицая. Поведе го към щанда. Беше самата любезност. Наведе се и му прошепна нещо, когато Мейбек не гледаше към тях.

— Ще дойда по-късно да го взема — каза Мейбек на Болд. В гласа му се усещаше уплаха, но все още се владееше. После се обърна.

Болд го хвана здраво за ръката.

— Твоя работа, задник. Не мисли обаче, че ако не дойдеш, ще губя времето на някого с тази работа.

Мейбек погледна към ръката, която го държеше. Едва тогава Болд видя, че носи пръстена, който му беше награда от Полицейската академия. Никога не беше участвал в подобни инсценировки и не му беше дошло наум да го свали. Сега пръстенът блестеше срещу него като неонова реклама. Пусна ръката на Мейбек. Беше ли видял пръстена? Дали провали всичко? Той ли ще е причината за гибелта на Шарън Шафър?

Полицаят се сбогува с Ла Моя и излезе. Мейбек каза, като не изпускаше от поглед вратата:

— Много се забавих. Хайде побързай!

Болд си припомни наставленията на Дафи и отново го попита:

— Сигурен ли си, че нямаш вземане-даване с полицията?

— Нали ти казах, че съм чист. Ще правиш ли нещо, или не?

— Почакай тук.

Когато Болд влезе в задната стая, всички погледи бяха насочени към него. Един от техниците грабна инструкциите на Мейбек и се отправи към компютъра. Болд стоеше като зашеметен. Дафи отиде при него. Изглеждаше няколко години по-стара.

— Добре ли си?

— Ще приложа гръцката процедура под душа довечера.

— Добре се справи — каза му тя, за да го успокои.

Болд погледна към техниците.

— Някакъв напредък?

Единият от тях повдигна нагоре показалеца си.

— Сега презаписваме съдържанието. В директорията архив има два големи файла, сержант. Мисля, че това е добра новина.

Болд следеше внимателно Мейбек на един от телевизионните екрани на Уотсън. Цялото това изпитание беше записано на видеокасета. Можеха да възстановят всяко негово движение, всяка дума. В окръжната прокуратура щяха да проверят да не би да са извършвани манипулации с видеолентата и едва тогава да се произнесат дали ще бъде допусната в съда. Процесът можеше да започне. От този момент Мейбек влезе в папката им по това дело. Болд подаде на Уотсън листа с името, адреса и номера на кредитната карта.

— Изпрати го по факса в управлението и поискай да направят справка за него в компютъра. Изпрати ги и във ФБР. Искам всички данни за този човек.

— Мога ли да получа едно копие от листа заради почерка — попита Дафи. — А също и от инструкциите му.

Болд я изгледа недоверчиво. Не вярваше много в анализите на почерци.

— Тепърва ще повярваш в тези неща — каза тя предизвикателно.

— Не разчитай много.

— Той те търси — предупреди Уотсън.

Болд се загледа в телевизионния екран. Мейбек не го свърташе на едно място. Сержантът погледна Дафи за съвет.

— Накарай го да чака — каза тя. — Ключовата дума е в нас.

Уотсън наля масло в огъня:

— Ще го изпуснем. Наясно е, че не би трябвало да отнеме толкова дълго време.

— Той ни е нужен — припомни Болд. Обърна се към техниците. — Колко още ще се бавите?

— Има два големи файла. Правим всичко възможно, което…

— Колко още ще трае? — попита отново той.

— Скоро ще свършим.

— Задръж го — каза Дафи. Изтича до масата с компютъра и взе инструкциите. — Кажи му да ти повтори командите една по една.

— Тръгва си — обяви Уотсън.

Болд влезе в предното помещение на магазина. Мейбек се беше запътил към изхода.

— Ей, задник такъв? Г-н Тошиба! Къде, по дяволите, се запъти? Да ти го начукам!

Мейбек спря. Не отговори. Изглеждаше изплашен. Може би беше започнал да подозира нещо.

Ла Моя се обади:

— За какво изобщо ти е притрябвал компютър, г-н Тошиба. Я ела да ти покажа каква стереоуредба за кола имам.

Това разчупи леда. Мейбек пусна вратата и тя се затвори зад него.

Болд се оплака:

— Наду ми главата да ми разправяш колко важно било това за теб, а сега се омиташ. Върви си и не ми се мяркай повече пред очите!

Отново настъпи тягостно мълчание. Всички гледаха към Мейбек. От усилвателя на китарата нещо изпука.

— Защо се забави толкова?

— Какво? Да не би да ме мислиш за Айнщайн? — попита го Болд и се замисли как ли е Майлс. — Знаеш ли, че почеркът ти изобщо не може да се разчете? — Той размаха листа пред лицето му. — Моят първокласник пише по-разбрано от теб. Я се изпарявай! И да не си дошъл повече тук!

— Какво? Не можеш да разчетеш почерка ми ли?

— Ами аз какво ти казах току-що? Нали си беше тръгнал. Хайде върви си де! И без това си изгубих сума ти време с теб. Писна ми!

— Какво не можеш да разбереш? — попита Мейбек и направи първата крачка обратно към рафта.

Болд въздъхна мислено с облекчение.

— Я ми обясни.

Прочетоха заедно инструкциите. Мейбек обясни на Болд всичко дума по дума. Това продължи няколко минути, през които сержантът не пропускаше да хвърля око на часовника, закачен на стената.

Когато най-после отново се върна в задната стая, техниците вече го очакваха с нетърпение. Компютърът беше готов.

— Успяхме. Копирали сме всички файлове — каза развълнуван един от тях.

Болд взе компютъра. Един техник му каза:

— Я изчакай още една минута. — Тази минута се проточи безкрайно дълго. — Готово — заяви той.

— Каква, по дяволите, беше тази ключова дума? Аз дори забравих да я погледна.

Дони Мейбек стоеше отвън на не повече от седем-осем метра от тях зад затворената врата на помещението.

— Трепач — отговори техникът. — Макар че не ми е ясно какво точно означава това.