Жътварят на сърца

35.

Дафи наблюдаваше как Болд се опитва да включи машината за кафе. В кабинета влезе Ла Моя, избута Болд настрана, натисна бързо два пъти бутона за включване и изключване, потупа машината отстрани и обяви:

— Няма проблеми!

Лампичката на машината светна.

Ла Моя си купи кока-кола и тримата насядаха около масата на Болд.

— Да има нещо от Уотсън? — попита той Ла Моя. — Успяха ли да се доберат до информацията в компютъра?

— На път са. Това, което имам да ти кажа, е свързано с Мейбек.

— Повече ме интересуват данните.

— Знам — каза Ла Моя.

— Всички се интересуваме от тях — добави Дафи.

— Продължавай — нареди му Болд, като се опитваше да прикрие нетърпението си.

— Доналд Монро Мейбек не е извършвал престъпления, няма данни да е бил арестуван и има само две дребни нарушения при паркиране. Колкото се отнася до нас, той е чист.

— Я го виж ти! — изсумтя Болд. Отвори една папка, колкото да има какво да държи в ръцете си. Надяваше се, направо се беше молил в досието на този човек да открият нещо повече. Това, което Ла Моя можеше да му каже от тук нататък, вече щеше да бъде твърде незначително.

Ла Моя продължи:

— Собственик е на син микробус Форд — модел 1981 година. Това е всичко, което имаме като официални данни за него. Но аз се обадих на едно приятелче, което може да проучи неговото финансово положение. Без въпроси, ако обичаш — каза той на Дафи. — Дадох му номера на кредитната карта за бензин. Ще се опита да разузнае нещо повече. Не обещава нищо. — Отпи от кутията с кола. — Чухте ли за портативния компютър?

Болд поклати глава. Ла Моя беше от хората, които първи научаваха всичко по-важно, и се гордееше с това.

ТОЙ продължи:

— Джей Си, който е заедно с Бъч в първия проследяващ екип, току-що се обади и каза, че Мейбек вече е скрил дълбоко компютъра. Направил е снимка, как го хвърля в езерото Юниън. Мисля, че бихме могли да го извадим, за да не се развали.

— Ами да — каза Болд, като се опитваше да гледа на нещата от положителната им страна, колкото и малка да беше победата им. — Ако изобщо се стигне до процес, това, че е хвърлил в езерото абсолютно годен компютър, може да натежи в полза на доводите, че данните в него имат изобличаващ характер. Вероятно е изтрил информацията, но продължава да смята компютъра за разобличаващо го доказателство. Сигурно е краден и взема предпазни мерки. Не е много, но все пак е нещо.

— Въпросът може да се погледне и от друг ъгъл — припомни Ла Моя. — Щом като унищожава следи, сигурно си има причини.

— Усетил е, че сме по следите му — каза Дафи.

Болд почувства още по-остро, че трябва да бърза. Ядът отново го стисна за гърлото. Стомахът му пак се обади. Все едно че го чуваше да казва: „Ето че пак се срещнахме“. Ако Мейбек и жътварят са узнали за разследването, портативният компютър е единственото доказателство, което би трябвало да унищожат. Сега трябваше да бързат. Всеки ден, дори всеки час даваха на жътваря възможност да прикрие дейността си.

Отново прегледа списъка с предстоящите задачи. Обърна се към Дафи, която все още не можеше да се нарадва на успеха, който бяха постигнали преди час в заложния магазин.

— Имаме ли сведения, какъв е броят на ветеринарните лекари в окръг Кинг? — Беше поискал тя да направи справката предишната вечер, преди да отиде на мястото, където откриха гроба. Като че ли оттогава беше изминала цяла седмица.

— Нямаме официалните данни, но разполагаме със сведения какъв е техният минимален брой. — Тя се поколеба.

На Болд му беше познато това нейно изражение. Стана му ясно, че не гори от желание да му отговори.

— Триста и седемдесет — каза Дафи.

При споменаването на цифрата Болд се почувства така, като че ли го беше блъснал камион.

— Майтапиш се, нали?

— Това е само броят на ветеринарните лекари, които са дали обяви в „Жълтите страници“ за американския Запад. По всяка вероятност има още стотина, които са предпочели да не си правят подобна реклама.

— Не може да са чак толкова много. Трябва да свиете бройката, и то колкото се може по-скоро — нареди Болд.

За такъв голям списък щяха да са необходими най-малко двадесет души, които да се занимават с тази работа над шест месеца.

— Някои от обявите са на клиники, а в една клиника може да има десет и повече ветеринари. Ще ни трябва цяла армия, ако трябва да ги проверим всичките — стигна Дафи до същото заключение.

Болд се мъчеше да гледа по-оптимистично на нещата. При налегналата го умора това никак не беше лесно.

— Ще се опитам да накарам Шосвиц да поиска сформирането на група със специално предназначение. Постарайте се да ограничите списъка само до тези, които са хирурзи. Може да го съкратите още повече, ако се спирате само на специалистите по вътрешна хирургия. Дали има между тях хирурзи, занимаващи се с трансплантации? Не знам. Проверете и това. Трябва да съкратим този списък поне наполовина.

— Доколкото разбирам, ще трябва да се занимавам с това в свободното си време, нали? — попита тя с нескрит сарказъм. Не само той проявяваше признаци на умора.

— Виж какво, знам, че е трудно…

— Направо е невъзможно — намеси се Ла Моя в подкрепа на Дафи. — Не ти прехвърлям топката, сержант, но за такава работа ще е необходим по-голям екип. Давам дежурства в управлението и участвам в оперативна работа. Въпросът не е само в това, че лейтенантът направо ще се надриска, когато види колко извънредни часове съм навъртял, вече съм се превърнал в един движещ се зомби. При такава преумора човек започва да прави грешки. Дори и такъв като мен. Можем да подценим нещо важно, без изобщо да се усетим.

— Какво предлагаш? — попита Болд. Беше прекарал цялата нощ с Дикси, докато изравяха скелета. Вече му бе трудно да мисли логично.

— Ти сам каза, че създаването на специална група ще улесни работата. Можем да вземем хора от окръжната полиция, момчетата от ФБР също могат да помогнат. Необходими са ни повече мъже — каза Ла Моя.

— А също и жени — добави Дафи.

— Казах, че ще опитам — отвърна рязко Болд. После се извини: — Съжалявам.

Ла Моя изпи наведнъж половината от колата. Дафи записа нещо в бележника си.

— Ще направя всичко възможно да съкратя списъка на ветеринарите. Може би Мария ще ми помогне.

— Аз отговарям за наблюдението на Мейбек, но Джей Си се справя много добре. Ще прекарам доста време в управлението, така че мога да ти помогна — предложи услугите си Ла Моя.

Точно в такива трудни моменти, когато хората се обединяваха, Болд отново си припомняше какво значи да работиш в екип. Тъкмо затова тази работа му липсваше. Вчера все още се питаше защо се бе върнал, а сега — защо изобщо беше напуснал. Господи, колко е уморен!

Отново прегледа списъка пред себе си и се обърна към Ла Моя:

— Има още нещо.

— Винаги има.

— Сега, когато вече намерихме скелета, искам да се направи следната проверка. Вярно е, че всеки, който има кола, може да стигне до района на река Толт. Но искам да се провери в окръжните архиви има ли някакви собственици на земи, или хора, взели под аренда горски участъци, изобщо всичко, което може да ни дойде наум. След това ще съпоставим данните със списъка на хирурзите, който получихме от Медицинската асоциация, и със списък на ветеринарите, който ще съставите. — Обърна се към Дафи. — Понякога хората заравят трупове на милиони километри от домовете си, но нерядко — и в собствения си двор. Нека да проверим.

— Аз ще се заема — каза Ла Моя и си записа, като се мъчеше да прикрие скептицизма си.

— Знам, че вероятността за успех е малка, а ще падне много работа — призна Болд. Беше му известно, че Ла Моя не обича да се рови из книжа и предпочита оперативната работа на улицата. — Обаче тези кости са свързани с нашия случай. Дикси го доказа с белезите от инструмента, с който е работено. Не можем да отминем тази работа просто така — опита се той да ги насърчи.

— Ако получим статут на група със специално предназначение, може да ни отпуснат хеликоптер и работата ще се ускори.

Дафи предложи:

— Управлението за геоложки проучвания разполага с карти на района от сателит. На тях могат да се видят обекти, за които после ще направим справка в окръжните архиви. Нашите приятели от въоръжените сили ще ни помогнат при разчитането на картите.

— Ще им се обадя — каза Болд и си записа в бележника. — Нещо друго?

Влезе Уотсън и седна до Дафи. Стъклата на очилата му бяха запотени. Личеше си, че трябва да смени ножчетата на електрическата си самобръсначка — брадата му приличаше на стърнище. Избърса очилата си и каза:

— Няма да ви досаждам с подробности.

— Много добре — отвърна му заплашително Ла Моя.

Уотсън беше изнервен. Неговото царство бяха жиците и тръбите за катодни лъчи. Не му се случваше често да участва в такива съвещания.

Дафи го окуражи:

— Не обръщай внимание на Джон. Има проблеми с тестостерона.

— За всяка болка има лек — отвърна й Ла Моя, като я гледаше предизвикателно.

— Няма да ти се случи дори и в най-фантастичните ти сънища — контрира го Дафи. Устоя твърдо на погледа му.

— Името ви беше Уотсън, нали? — каза Болд. Когато хората са подложени извънредно дълго на стрес, намират странни начини за самоизява.

— Знаете ли, това не е истинското ми име — оплака се той.

— Ами щом се казваш Кларънс, трябва да си благодарен, че ти викат Уотсън — посъветва го Ла Моя.

— Какво има в компютъра? — запита Болд. — Изкарахте ли копие от съдържанието?

Човекът му подаде лист хартия. Съдържанието представляваше нещо като решетка от редове и колонки. Имаше седем колонки. Ако трябваше да бъдат озаглавени, а те не бяха, според Болд можеше да започват така: ДАТА, ИМЕ, НОМЕР НА ФАЙЛА, АДРЕС, ДОМАШЕН ТЕЛЕФОН, КРЪВНА ГРУПА. Редовете се състояха от имената на донорите, подредени по азбучен ред.

— Изпратихме го на „Блъдлайнс“ за сравнение веднага щом излезе на екрана. Според тях разликата с техните списъци е в това, че в нашия лист има една допълнителна колона от неизяснени засега четирицифрени числа. Друга отличителна черта — колонката с датите най-вляво също е била променена така, че само малък процент от записаните имена са с дати, а би трябвало да има дати срещу всички имена… Имената на донорите са подредени по азбучен ред — продължи Уотсън. — Това, което прави впечатление, е, че ако пред името има дата, срещу него има и записани числа, в допълнителната колона. Общо са записани двадесет и осем дати.

— Двадесет и осем? — попита Болд и се наведе напред.

— Това е списъкът на донорите — обади се Дафи.

В стаята настъпи, мълчание.

Дафи го наруши:

— Името Шарън в списъка ли е?

— Двадесет и осем донори — повтори Болд, загледан в листа. — Колко от тях са мъртви? Колко са станали жертви на електрошок? — Забеляза името. — Тя е в списъка!

Дафи силно пребледня, извини се и излезе от стаята.

Болд се бореше със стомаха си.

Ла Моя допи колата си.

Уотсън си играеше нервно с очилата.

Болд изчака завръщането на Дафи. Тя не изглеждаше по-добре.

Прокара пръст по списъка и обяви на глас:

— Блументал, Чапмън, Шафър, Шърман, Уокър. Всички са записани тук.

От осъзнаването на неумолимата истина започна да му се повдига, но същевременно чувстваше, че бяха постигнали голям успех. Изключителните усилия, които бяха положили за Мейбек, бяха възнаградени.

За първи път забеляза, че датата до името на Шарън Шафър не беше отминала, оставаха цели два дни: петък, 10 февруари.

— Лу? — Толкова ли му личеше, или се дължеше на някаква нейна способност? Изглежда, че винаги можеше да отгатне мислите му.

След по-малко от 48 часа Шарън Шафър щеше да бъде изкормена. Както предположи д-р Бял Кон, сигурно щяха да й извадят жизненоважен орган. Нямаше време нито за сформиране на специална група, нито за проверка на списъка от триста и седемдесет ветеринарни лекари. Трябваше да пристъпят към ускорено проследяване на всяка улика, с която разполагаха, на всеки заподозрян. Фитилът под Шарън Шафър беше запален.

„Акцентирай върху положителното“ — това беше една мелодия, която пианистите по баровете често изпълняваха. „Големият майтап“ му липсваше. Запита се как ли се оправя Беър с данъчните.

— Тя е жива — каза той. — Шарън Шафър е жива.

— Лу? — попита го отново тя. Предусещаше нещо лошо.

Той плъзна листа към нея и й посочи датата. Видя как очите й се напълниха със сълзи.

— Да не би да съм пропуснал нещо? — обади се Уотсън.

— Какво означават тези четирицифрени числа? — обърна се към него Болд.

— Мога да ви кажа какво не означават. Знаем, че не са телефонни номера, нито пък номера на социални осигуровки. Не са и кодове.

— Тогава? — извика ядосано Болд. — Какво означават тези цифри?

Уотсън се дръпна уплашено назад.

Телефонът иззвъня. Болд вдигна слушалката и се заслуша. После попита:

— Не можеш ли просто да ми го кажеш по телефона? — Замълча за момент и добави: — Тръгвам.

— Какво става?

— Дикси е открил нещо.

Болд прекара колата зад сградата на Медицинския център „Изглед към пристанището“ и потърси място за паркиране. Изминаха пет минути, докато намери място на две преки по-надолу, срещу магазина за бакалски стоки „Щастлив ден“.

Излезе от колата. Покрай него премина някакъв велосипедист и изпръска обувките му. Няколко капки дъждовна вода паднаха върху парче вестник на паважа. Той се вгледа в него и видя, че е рекламна притурка за извънредни полети на американска авиокомпания до Хавайските острови. Имаше нещо, което му беше познато. Загледа се в рекламата и по-специално в самолета. Изведнъж се сети. Отключи колата. Беше толкова изнервен, че изпусна ключовете. Когато най-после даде контакт, включи акумулатора и избра с мобифона кода на полицейското управление. Поиска да говори с Дафи. Тя трябваше да има при себе си мобифон. Вече беше започнал да губи търпение, когато най-после чу гласа й. Той заговори направо:

— Това са номера на полети. Допълнителната колона с числа в съдържанието на компютъра е съставена от номера на полети.

Последва дълга пауза, докато тя проумее какво й беше казал. Пред бакалницата „Щастлив ден“ една жена си купи вестник. Болд продължи:

— Те свързват органите с определени полети, за да ги изпратят в нужния срок до местоназначението. Всичко трябва да бъде уговорено предварително, включително и времето за изпращане.

— Значи има куриер! — каза тя.

— Направи справка за посочените номера в компютъра и ще видим дали сме прави! Запиши си го като първостепенна задача в бележника.

— Не се бави много там — предупреди го тя.

— Познаваш Дикси — каза той. — Когато отрие нещо, има навика малко да позабавя нещата.

— Малко ли? — Тя наистина познаваше Дикси.

Помещенията, в които работеше главният съдебен патолог, се намираха в сутерена на Медицинския център „Изглед към пристанището“. Таваните им бяха ниски. Имаха малко прозорци, а тези откъм улицата бяха съвсем тесни. Чуваше се тихо бръмчене на компютри, шум на вентилатори, жужене на флуоресцентни лампи, приглушен звън на телефони. Дикси поведе Болд към една стая в дъното, където върху табла от неръждаема стомана лежеше изкорменият скелет.

— Костите са чудесно запазени — каза Дикси. — Всички са налице, с изключение на зъбите. Липсва ни долната челюст, а от горната са извадени няколко зъба. Вероятно е използвал отвертка. Не е искал да я идентифицираме. Това ми харесва — каза Диксън. — Значи крие нещо. Подобни усилия винаги ме амбицират още повече. — Той посочи към останките от гръдния кош. — Срязал е шесто и седмо ребро. — Наведе се още повече. — Ето тук и тук, точно над коремната кухина. В края на шесто ребро има много добре запазени следи от инструмента, с който е работил. — Подаде на Болд комплект черно-бели лабораторни снимки, подобни на онези, които му беше показал в „Алеята на джаза“, само че тези бяха с днешна дата — 8 февруари. На един комплект снимки с белези от използвания инструмент беше написано „Питър Блументал“, а на друг — „Джейн Дол“. Белезите си приличаха.

Дикси продължи:

— Изваждането на черен дроб, или жътвата на черен дроб, е една от най-трудните хирургически операции. Изисква се изключителна опитност. Често пъти доставящият хирург прави така наречената „радикална“ жътва. — Той посочи към скелета. — Изважда се много повече тъкан, отколкото е необходимо, като се оставят незасегнати всички кръвоносни съдове, свързани с черния дроб. След това същинската жътва се извършва от хирурга, който присажда органа.

— При мъртъв или жив пациент се прави операцията? — попита почти шепнешком Болд.

— Не мога да говоря със сигурност за времето непосредствено преди операцията — каза Диксън, като продължаваше да гледа в зеещата дупка на гръдния кош. — След нея обаче човекът без съмнение е мъртъв.

Диксън прекоси стаята и се върна с няколко стъкленици. Нареди ги така, че да бъдат добре осветени от лампата, и бързо заговори:

— Следващото парче от мозайката беше да фиксираме времето. За да я идентифицираме, трябваше да определим колкото е възможно по-точно, кога е починала, т.е. кога е била погребана — поправи се той. — Така можем да я търсим сред обявените за изчезнали през този период. Как понасяш такива неща като дървеници, ларви и бели червеи? — Преди Болд да успее да му отговори, той каза: — Неприятно ми е, когато някой се раздрайфа из тези тесни помещения.

— Никога не съм си падал по белите червеи. Изобщо мразя тварите с много крачета. Не можем ли да поизбързаме?

— Ще почакаш малко! — Диксън се намръщи и посочи към стъклениците. — Това е проява на любезност към нашия ентомолог, който се притече на помощ. — Върху всяка стъкленица беше залепен етикет, но Болд не си носеше очилата за четене. — Съдебната ентомология е все още експериментална сфера — предупреди Дикси. — Съдилищата нямат точно определена позиция по въпроса, но за щастие това си е проблем на Боб Проктър. Разлагането на тъканите е първото нещо, което се взема под внимание при определяне възрастта на останките. При липса на каквато и да било тъкан, както е в случая, се обръщаме към буболечките — насекомите, били те живи, или мъртви. Нещо като гроб в гроба.

Дикси почука с пръст по първата стъкленица.

— В костите намерихме добре развита колония дървесни въшки. Хранят се с плесен, която се развива само върху кости. За да се размножи в колония, на дървесната въшка са й нужни две години.

— Две години? — попита Болд. Спомни си, че има среща. Трябваше да бърза.

Дикси вдигна предупредително пръст. Почука по следващата стъкленица.

— Открихме също ларви на една муха, близък родственик на ковчежната муха. Храни се с разлагаща се плът. Като вземаме предвид размерите на скелета, определяме теглото на мъртвата някъде между петдесет и пет и шестдесет и пет килограма. При такова тегло, на мухата ще й са необходими не по-малко от две години и не повече от три, за да изконсумира плътта.

Болд усети, че пребледнява.

— Дървесните въшки не съжителстват с тази муха, така че събираме времената им — две плюс две прави минимум четири до пет години. За по-точна проверка имаме като доказателство един бръмбар, който не напада тялото, преди да са изминали най-малко три или четири години от погребението.

— Значи можем със сигурност да кажем, че тя е престояла в земята най-малко четири, а може би и пет години?

— Точно така.

Дикси вдигна третата стъкленица.

— Запознай се с тъмносинята муха. Тя живее над повърхността и снася яйцата си в разлагаща се плът. Тези яйца образуват гнезда, от които се излюпват ларви, а те по-късно се превръщат във възрастни тъмносини мухи. Открих в пробите от почвата десет такива гнезда на ларви на тъмносинята муха. Няма развита колония на тъмносини мухи, а само десет такива гнезда на ларви. Липсата на такава колония е важен признак. Тялото е било изложено на влиянието на въздуха достатъчно дълго, за да може тъмносинята муха да снесе яйцата си, но все пак не толкова дълго, че да се развие колония. Това означава, че са изминали три-четири дни преди тялото да бъде погребано. Който и да я е заровил, ще трябва да е имал здрав стомах. Обикновено това е характерно за ветеринаря. Освен това, той е трябвало да разполага с място, където да държи най-малко четири дни един разлагащ се труп, без да събуди подозрение. Това никак не е лесно, когато са я закопавали, тя в никакъв случай не е била много за гледане. Добре ли си? — попита Диксън.

— Едно убийство, извършено преди най-малко четири години, и неидентифицирана жертва? Това е интересно. Дикси, не ме разбирай погрешно, но за един следовател това звучи направо кошмарно, а както вече ти казах, не разполагам с никакво време.

Дикси се опита да го ободри:

— Щях ли да те карам да идваш тук за лоша вест? Можех да ти я кажа и по телефона. Щях ли да ти губя времето?

Той изведе Болд от стаята. Минаха през няколко помещения, докато стигнат до склад, превърнат неотдавна в кабинет. Видеокамера върху триножник беше насочена към един череп, поставен пред компютърен екран. На стената вляво със скоч бяха прикрепени снимки на жени.

— Обявени за изчезнали, нали? — попита Болд.

— Да — потвърди Дикси. Той включи компютъра. — Това са жени на възраст от осемнадесет до двадесет и шест години. Всички са почти еднакво високи. Всички са изчезнали преди не по-малко от четири и не повече от пет години. До този момент всички продължават да се водят за изчезнали. — После сам се поправи: — Всички, с изключение на една.

Болд се разсъни. Екранът беше разделен на две. Вляво се виждаха очертанията на същия череп.

— Това е нова технология, разработена от Бриц. Наричаме я структурно възпроизвеждане на образи. Има някои недостатъци и дори може да не издържи в съда, но спестява месеци работа с глина за възстановяване на образа. Върху черепа наслагваме фотографии с подходящ размер на хора, обявени за изчезнали, и търсим образа, който напълно съвпада. Помни, че преди четири години всичките единадесет жени са изчезнали в продължение на шест месеца. Точно тук идва на помощ ентомологията.

Диксън застана пред компютъра.

— Вляво на екрана имаме фронтално изображение на черепа, който открихме при реката. Вдясно — фронтално изображение на някоя си Пеги Шулте. Тя е изглеждала твърде обикновено. Не е била от шумните, не се е занимавала прекалено с външността си. Госпожица Шулте е изчезнала в района на река Толт преди две години, а не преди четири. Окръжната полиция подозираше, че това са нейните останки, но я да видим?

Снимката на Пеги Шулте беше наложена върху черепното изображение, но не пасваше. Формата на главата беше съвсем друга. Диксън извърши няколко манипулации, опитвайки се да натамани двата образа.

— Както и да се опитваме, вижда се, че образите не съвпадат — каза развълнувано той. — Нали виждаш? Няма начин черепът, който изровихме, да принадлежи на Пеги Шулте.

Болд се премести на ръба на стола. „Разнищваме живота на хората до костите им, помисли си той, само и само да си обясним защо са починали.“

— Коя е тя? — попита Болд, изгубил търпение.

Диксън извърна рязко глава от екрана. В очите му проблеснаха пламъчета. Отново зачука по клавиатурата на компютъра. Образът на Шулте изчезна и бе заменен с друго, още по-обикновено лице. В долния край на снимката имаше номер. „Колко ли хора изчезват безследно всяка година?“ — запита се Болд. Бяха толкова много, че полицията и ФБР актуализираха списъците си всяка година, за да отворят място за по-новите случаи. Тези хора, повечето от които бяха млади жени, почти сигурно бяха мъртви.

Дикси наложи цветната снимка върху черепа и каза:

— От единадесетте тя е номер осми.

Образите си паснаха като ръка в ръкавица. Диксън описа това съвпадане с технически термини. Когато докосваше екрана, пръстите му предизвикваха искрици от статично електричество. Болд не слушаше. Снимката струваше повече от хиляди думи. Беше една и съща жена. Диксън гордо заключи:

— Жената е изчезнала, когато е работела в района на Сиатъл преди петдесет и един месеца. Времето съвпада. Нещо повече, сведенията за зъбите й, които получихме тази сутрин по факса, показват, че имала пломби на същите горни зъби, които са били извадени впоследствие от челюстта на жертвата. Този човек щеше да постъпи по-умно, ако беше махнал и няколко други зъба. Сега по заобиколен път той фактически ни помага да я идентифицираме.

— Само защото е извадил няколко зъба? Как така?

— Като е извадил същите девет зъба. — Той посочи към Болд. — Знаех си, че ще ме попиташ, гъди, гъди. Аз обаче съм се подготвил за такъв въпрос! — Извади лист от джоба на ризата си. — Обадих се на един приятел математик от университета и го попитах за степента на вероятност същите девет зъба да бъдат и пломбираните. Готов ли си за това? — Той си сложи очилата и прочете: — Вероятността е двадесет и осем милиона четиридесет и осем хиляди и осемстотин. Ерго, има вероятност тя да е единственият такъв случай в този град. Лу Болд, запознай се с Ана Ферагот.

— Ана — каза Болд и се наведе напред. Сложи ръка на рамото на Диксън: — Винаги си бил един копелдак, който не пропуска и най-малката подробност.

— Такава ми е работата. — Дикси приближи още повече лицето си до екрана и каза с уморен, но изпълнен с гордост глас: — Жътварят те е държал четири дни, преди да те погребе. Защо? Извадил е черният ти дроб — за кого? Можеш ли да ни помогнеш? Познаваш ли убиеца си, или не?

От снимката на Ана Ферагот се виждаше, че е била привлекателна млада жена с руса коса и нежни очи.

— Сигурно си мислиш, че съвсем сме те забравили — каза Болд.

— Пак позна — отговори д-р Роналд Диксън.