Жътварят на сърца

50.

21:00 часа

Памела Чейз караше толкова бързо, сякаш отиваше да гаси пожар. Стигна до черния селски път, който водеше до фермата. Колата й поднесе и за малко не се удари в крайпътните дървета. Той се беше опитал да я упои! Тя не можеше да се примири с това! Беше глътнала едното хапче, но задържа другото и го изплю пред къщата му. Караше бързо, защото искаше да пристигне по-скоро във фермата и да изпревари действието на валиума. Вече го усещаше. През последните няколко минути беше значително по-спокойна. Пръстите й не стискаха толкова силно кормилото, престана да скърца със зъби. Колкото по-отпусната се чувстваше, толкова повече се засилваше ужасът й. Беше й казал, че ще се обади сутринта. За какво? Отнасяше се към нея като към своя собственост, сякаш е едно от опитните му кучета. Как му позволи да я води за носа толкова време! Що за човек беше тя?

Не такъв, който ще изтръгне сърце — отговори си сама. Смяташе окончателно да приключи с досегашния си живот, но трябваше да действа бързо! Паркира колата пред фермата. От бараката се понесе яростният лай на кучетата. Старата селска къща от края на миналия век и бараката засилваха усещането за безлюдно, потайно и затънтено място. Радваше се, че в момента той дава парти. Не искаше да я завари тук.

Излезе от колата и се приближи до къщата. Краката й постепенно омекваха под коварното въздействие на валиума. А и все още искаше да му вярва. Тази вяра я беше дарила с няколко години щастие. Сега искаше и да опровергае, и да докаже подозренията си. Не можеше да не мисли за него. Сякаш беше застанал пред нея и мълчаливо наблюдаваше всяка нейна предателска стъпка. Чуваше доводите му. Той умееше да убеждава. Огледа се неспокойно. Облаците се разкъсваха и луната хвърляше бледа светлина върху ливадата. Усети се, че гледа към небето. Чувстваше се невероятно добре.

Резервният ключ! Защо ли го е скрил? Освен…

Намери един камък и счупи прозореца. Трябваше да бърза. Действието на валиума се засилваше. Пъхна ръка през прозореца, за да потърси резето, но се поряза. Заболя я, но тя не обърна внимание. Вратата се отвори. За външен човек къщата изглеждаше като изоставена. Занемарени мебели и то старовремски. Сигурно е била бивша ловна хижа. Тег нарочно я беше оставил в този й вид, за да не привлича любопитни погледи. Изпитваше патологичен страх, че някой може да открие лабораторията, т.е. операционната, въпреки че тя никога не беше виждала жива душа наоколо. Бушоните бяха изключени и в горните стаи нямаше осветление. Той държеше фенерче на стълбището за мазето. Памела мина през кухнята, като се удряше в шкафовете, и го намери. Бързо огледа стаите на първия етаж. Нищо!

Изкачи се по стълбите, чувстваше се странно лека, сякаш не беше тя. Беше щастлива. На горния етаж имаше две спални и една малка баня, чийто под беше покрит със стар и напукан линолеум на цветчета. Мивката и тоалетната бяха с неопределен цвят и покрити с петна. Лъчът на фенерчето шареше по стените. От чешмата капеше вода. Тя завъртя крана, капките спряха. Нещо й подсказваше, че тук се крие някаква опасност. Вдигна глава и подуши въздуха. Метален, възсолен мирис, който й беше познат — на кръв. Пристъпи към коша за пране, оттам идваше миризмата. Виеше й се свят. Никога не е използвал този кош и това я озадачи още повече. Обикновено тя носеше хирургическите чаршафи в клиниката и от там ги даваха за пране. Спря пред коша. Не искаше да знае какво има в него. Уплаши се, като си представи какво може да види. Въпреки това протегна нерешително ръка, хвана капака, поколеба се и рязко го вдигна. Насочи лъча на фенерчето и в следващия миг изкрещя с всичка сила и отскочи назад. Там, смачкана на топка и напоена с невероятно количество засъхнала кръв, беше неговата хирургическа престилка. Инстинктивно усети, че това е човешка кръв — кръвта на Шарън. Вече беше извадил сърцето! И по време на операцията се е случило нещо ужасно.

Тя затръшна капака. Почти беше откачила. Паниката и ужасът неутрализираха действието на валиума. Спусна се надолу по стълбите, за да се увери в подозренията си. Питаше се дали само той е виновният. Дали щеше да хвърли вината и върху нея, защото отказа да му асистира? Главата й се въртеше.

Спусна се бързо по тесните стъпала, които водеха към мазето. Когато стигна долу, насочи светлината на фенерчето към стената и протегна ръка към ключа на лампата. Напипа засъхнала кръв. Вратата на операционната не беше заключена! Невъзможно! Изведнъж доказателствата, които се натрупваха, започнаха да й говорят за нещо съвсем друго — окървавените дрехи в коша, незаключената врата. Това не беше присъщо за Елдън. Някой друг е влизал тук и е направил това безобразие. Не смееше да погледне по-нататък. Какво ли имаше зад вратата? Бутна я леко с крак и тя бавно се отвори. Не можа да познае операционната. Сякаш тук се е водила гангстерска война. Памела запали всички лампи. Инструментите не бяха почистени. Скалпелите, хемостатите, ретракторът за гръдната кост, масата, подът — всичко беше покрито с невероятно количество засъхнала кръв. Полицайката беше употребила думата „жътва“. Тогава Памела не схвана за какво става дума, но вече й бе ясно. Обзе я паника, отчасти притъпена от успокоителното. Чувстваше се раздвоена. От една страна, още беше влюбена в Елдън Тег, но вече се боеше от него. Искаше да му бъде вярна, но знаеше, че той може да я измами, обвиняваше го, но до известна степен считаше и себе си за виновна.

Касапница. Убийство?

Нашийник.

Беше поставен до кръвоспиращите средства.

Разтърси се от истеричен смях. Нашийник! Следователно е куче, не е човек. Значи не е убийство. Няма човешка жертва. Само едно куче! Правил е опити.

Беше проявила недоверие към него. Беше се усъмнила в намеренията му. Беше позволила на полицията да й повлияе, точно както той я предупреждаваше. Как можаха да й дойдат наум такива работи? Как можа да изгуби толкова бързо вярата си в него?

Откритието я развълнува. Обзе я желание да се увери, че първоначалните й подозрения са били неоснователни. Втурна се към стаята за реанимация. Таванът и стените също бяха облицовани в пластмаса. Лъчът на фенерчето освети тясното походно легло до стената, а после и прозореца, който гледаше навън. Дори и от това разстояние лаят на кучетата й се стори необичайно силен. До този момент не му беше обърнала внимание. Може би се дължеше на действието на валиума.

Но защо Шарън не е тук, както се надяваше? Лъчът на фенерчето отново освети прозореца и тя сама си отговори.

Лаят на кучетата напълно потвърди заключението й. В бараката нямаше прозорци. Оттам нямаше възможност за бягство.

Тя излезе от мазето и бързо се изкачи по стълбите. Пресече поляната и спря пред бараката. Все още се надяваше, че наличието на нашийника в операционната означава, че е правил експеримент с куче, а не с човек. Че не е била Шарън. Ако в бараката кучетата бяха с едно по-малко, предположението й щеше да се окаже вярно. Тези негови питбули бяха направо ужасни. Обучени да нападат, още преди да бъдат „спасени“ от умъртвяване. Неговите хирургически експерименти с тях не се бяха отразили на кръвожадния им нрав.

Беше забравила ключа от бараката и отиде да го вземе от операционната. Видът на нашийника отново я изпълни с надежда. Помисли си с облекчение, че положението не е чак толкова безнадеждно.