Жътварят на сърца

31.

Сряда

8 февруари

— И така, цяла сутрин съм въртяла телефони, за да се консултирам с най-добрите в този бранш: д-р Кристиансен, който работи тук, в Сиатъл, Шайърс от Денвър, Рантнър и Маккълаф от Куантико. Положението никак не е розово. Щом като този човек е направил три, може да е извършил и тридесет жътви. Вероятно гледа на избягалите деца като на улична измет, но може би не знае, че ги е убил. Живее с идеята, че помага на тези, които се нуждаят от органите. Фактът, че е извършил операции поне на два бъбрека и на един бял дроб, показва, че не става въпрос само за бизнес, това по-скоро е проверка на професионални способности. На възраст е между четиридесет и четиридесет и пет години, женен е и има деца.

Шосвиц изсумтя.

Тя обясни.

— Това е демографска черта при ветеринарите, лейтенант. Работата ми изисква да се позовавам на средностатистическите данни. Възможно е да се опитва да преодолее някакъв предишен неуспех. При един ветеринар най-близкото до ума е, че не е бил приет медицина.

— Играе си на доктор — каза Шосвиц.

— Точно така. Може да е загубил свой близък поради неуспешна трансплантация на някакъв орган или поради липса на орган за присаждане. Сега едновременно доказва собствените си способности и доставя достатъчно органи, за да не се случи това с някой друг. Има значителен медицински опит. Може да е бил изключен от някой медицински институт и все още да съжалява. Той или някой негов сътрудник имат или са имали контакти с избягали деца или бездомници.

— Искаш да кажеш, че тези три смъртни случая са по-скоро изключения, а не правило? — попита я Шосвиц.

— Да, така мисля. По-вероятно е Синди Чапмън да е правилото: изваждат органа, упояват донора, подлагат го на електрически шок и го връщат на улицата. Тези, които нямат късмет, не оцеляват.

— Тридесет? — попита Шосвиц.

— Такава е минималната преценка на д-р Рантнър, основаваща се на уменията на жътваря и предположенията за работния му цикъл. Срокът, изминал между намирането на две от жертвите — Шърман и Блументал — е бил три седмици, което навежда на мисълта за триседмичен цикъл. Но има признаци, че тази работа продължава вече най-малко три години, ако — откритите кости навеждат на подобна мисъл — жътвите са били извършени от един и същ човек. Някъде между дванадесет и петнадесет случая на година, но е напълно възможно да са от два до три пъти повече.

— А броят на намерените досега мъртви от значение ли е за тази преценка? — попита Шосвиц.

— Да, също е показателен. Открили сме три смъртни случая. Ако приемем, че десет процента от жътвите завършват по такъв начин, това отново прави някъде към тридесет операции и повече.

— Господи! — възкликна Шосвиц. — Този човек не е с всичкия си!

— Не непременно, лейтенант — отбеляза тя, приемайки буквално думите му. — Според Кристиансен той е остроумен, очарователен, дори много активен в обществото. Мисли, че се е издигнал над другите, че е допринесъл много повече от тях за спасението на човешкия живот. Чувства се напълно оправдан. Това повдига самочувствието му и го вдъхновява да продължи. Имаме работа със супер егоцентрична личност.

— Робин Худ? — попита недоверчиво Шосвиц. — Според теб той е убеден, че изпълнява дълга си към обществото?

— Точно така. Добре го казахте, лейтенант. Това е най-точното определение.

На вратата се почука и в кабинета влезе униформен полицай.

— Лейтенант? Очакваме ви.

В оперативната стая се бяха събрали петнадесет души: Джей Си Адамс, Бъч и Дени, които извършваха наблюдението, неколцина от техническата служба, между тях и Уотсън, който се държеше така, сякаш това бе неговият отдел, макар че в действителност не беше; две жени — Мария Романело и Триш Лейдечър — дългогодишни детективи от отдел „Сексуални насилия“, които сега бяха включени в помощ на отдела за „Специални операции“, Болд, Ла Моя, Дафи и Шосвиц.

Шосвиц заговори с нетърпящ възражение глас, като ходеше назад-напред из стаята и разтриваше лакътя си.

— Ето докъде сме стигнали. Отдел „Кражби“ вероятно е открил портативния компютър, който беше задигнат от микробуса под наблюдение. Вчера от един магазин за заложни вещи в квартал „Бор“ ни казаха серийните номера на портативен компютър „Тошиба“. Описанията на компютъра и на младежа, който го е оставил в магазина, съвпадат с нашите данни. Изпратихме Уотсън с екип да го разгледат. Уви, до информацията в компютъра не може да се стигне, без да се знае ключовата дума. Уотсън. — Той се обърна към един човек с яркочервени влажни устни и очила с масивни рамки.

Онзи каза с леко фъфлене:

— Тъй като не знаем ключовата дума, не можем да възстановим напълно никакъв файл от хард диска. Можем да стигнем само до някои откъслечни данни, но без да ги подредим в логична последователност. Разполагаме с програми, способни да изпробват поредици от ключови думи, с тях ще се опитаме да разгадаем кода, но при конкретната комбинация хардуер-софтуер това ще отнеме ужасно много време.

Шосвиц го прекъсна. Двама от групата на умниците шумно реагираха. Уотсън седна.

— Явно е, че ни трябва ключовата дума — каза Шосвиц. — Вчера следобед друго лице се е явило в магазина и е твърдяло, че то е заложило компютъра, а това не отговаря на истината. Човекът си го искал обратно. Казали му да дойде пак тази сутрин. Отговаря на описанието, а и чрез монтираната в магазина видеокамера се установи, че е шофьорът на въпросния микробус. Този шофьор не само трябва да бъде поставен под наблюдение, чрез него искаме да се доберем и до ключовата дума, за да стигнем до данните в компютъра. Надявам се, че слушате внимателно, защото няма да повтарям. Сержант Болд реши да не задържаме, повтарям, да не задържаме лицето, когато се яви тази сутрин. Ще го проследим и той може да ни отведе до голямата риба. Ясно ли е? Тази ключова дума ни трябва, а сержант Матюс има някои идеи как да я открием. Сержант… — каза той и се обърна към нея.

Дафи огледа групата, като се стараеше да срещне погледа на всеки един от присъстващите.

— Трябва да се опитаме да подмамим заподозрения сам да ни каже думата. Това се отнася до всички тук. За всеки има определена роля. Ще ви кажа как бихте могли да я изпълните, какъв да е подходът ви към заподозрения. Всички знаете как изглежда той. Ще поддържаме радиовръзка. Уотсън ще монтира апаратурата си в задната част на магазина. — Тя погледна един доклад. — Имах възможността да разгледам внимателно заподозрения от видеозаписа. Той е нервен, невъздържан и нахакан тип. Свикнал е да се налага и сегашното положение никак не го задоволява. Той иска компютъра. Тъкмо затова е подходящ за нашия експеримент. Подозрителен е, което означава, че ще реагира най-добре на отрицателни стимули. Ще се опитаме да играем с него като с риба, ще го пуснем да бяга и ще се правим, че изобщо не ни интересува. В това се състои цялата работа. Но в никакъв случай няма да му помагаме да се измъкне. Ако усети, че се опитваме да го улесним, вероятно ще се скрие. Не забравяйте, че той също непрекъснато се старае да ни открие къде сме. Онези от вас, които ще бъдат в магазина и ще се преструват на клиенти, трябва да използват всяка възможност, за да го унижават. За повечето от вас това няма да е много трудно. Повече смях. Изсмейте му се в лицето. Наричайте го задник, кажете му, че е глупак.

— Само не го канете на вечеря — провикна се един от групата.

— Много остроумно, Мейърс. Обзалагам се, че сам го измисли — реагира бързо тя и така изпревари смеха, който Мейърс очакваше да предизвика, за да разколебае увереността й. Тя погледна към Болд и с благодарност забеляза, че той я наблюдава с уважение. — Искаме да използваме чувството му за несигурност срещу самия него. Той търси компютъра. Никога не трябва да забравяме това. Ще направи всичко необходимо, за да си го получи обратно, а ако успеем да го накараме, ще ни даде и ключовата дума. Бъдете подготвени за възможността да си тръгне. Няма защо да се плашим. Оставете го да си върви. Той ще се върне. Виждам, че много от вас се съмняват. Това са неща от моята сфера — припомни им тя. — Доверете ми се. Той ще се върне. Естествено, ако в този компютър се намира информацията, която предполагаме, и ако нашите момчета не предизвикат съмнения в него. — Тя ги остави за момент да разговарят помежду си и след това се намеси: — Ще се опитаме да го разиграваме. Важното е да го изнервим.

Болд се намеси. Убедеността му в успеха беше очевидна.

— Щом узнаем ключовата дума, ще копираме файловете от хард диска. Това може да отнеме минута…

Дафи отново взе думата:

— Това е моментът, в който подозренията му ще се засилят, и онези от вас, които ще се преструват на клиенти, трябва да предизвикат възможно най-голяма суматоха точно тогава. Длъжни сме да го накараме да си мисли, че не рискува, ако остане още. Ако си тръгне, добре. Щом узнаем ключовата дума, за нас това вече няма да има значение.

Болд я поправи:

— За нас има значение да не го изпускаме от поглед. Може да го оставим да си тръгне и той да ни помогне да се изкачим по стълбата. В това отношение той много прилича на дребен наркотрафикант, който може да ни отведе до босовете си. Тъкмо по тази причина в групата ни са включени хора от отдела за борба с наркотрафика. Имаме нужда от техния опит.

— Откъде да знаем дали този човек не е самият изкормвач?

— Вече разполагаме с предполагаемия портрет на жътваря. Този не отговаря на описанието. — Дафи забеляза недоверчивите физиономии и изпита желание да се защити. Погледна към мястото, където беше застанал Болд. — Имаме основания да смятаме, че жътварят е ветеринарен лекар.

И двамата изчакаха няколко секунди, за да отминат първите коментари. За първи път този факт се съобщаваше пред всички.

— Има и някои физически данни за него. Предполагаме, че жътварят има дрезгав глас. Заподозреният от заложния магазин не е с такъв глас. Предполагаме също, че носи обувки тринадесети размер, а този от магазина е с големи спортни обувки. Най-важното нещо — продължи тя — е да се възползваме от неговото нетърпение. Да го критикуваме: за външния му вид, за несхватливостта му, за всичко, което би могло да го ядоса. Ако успеем да го ядосаме, той няма да може да разсъждава трезво и ще престане да внимава, ще иска да излее яда си на някого. — Тя се обърна към двете жени: — Коя от вас е проститутката?

Това накара всички мъже да извърнат глави.

Мария Романело вдигна ръка. Беше подходяща: тъмна кожа, сладострастно изражение, добре оформена фигура. Лошото беше, че непрестанно дъвчеше дъвка и изобщо не беше от разговорливите. Мъжете я аплодираха. Тя им отвърна, махвайки пренебрежително с ръка.

Дафи й обясни:

— Трябва отдалеч да привличаш вниманието. Сложи си повече сенки и грим. Изобщо направи всичко, което би могло да отвлече вниманието му, но без да прекаляваш.

Мария кимна с глава. Един от мъжете зави като вълк.

— Трябва да положим усилия да разстроим този човек колкото се може повече. Обстановката не трябва да бъде делова. Нека го накараме да се почувства нежелан. Ако е възможно, направо да го пренебрегнем. Мария ще активизира хормоните му. Колкото повече кътчета в мозъка му успеем да раздвижим, толкова по-малко той ще премисля това, което го питат. Да го накараме той сам да ни я предложи. Да си помисли, че това е негова идея. Ако изиграем ролите си правилно, той ще ни каже ключовата дума, без да се замисли.

— Ако се провалим — каза Болд, — вероятно се лишаваме от едно добро доказателство, може би най-убедителното.

Дафи погледна към часовника.

— Магазинът за заложени вещи отваря в десет. Разполагаме с един час, за да стигнем дотам. Въпроси?

Един вдигна ръка. Отново Мейърс.

— Някой помислил ли е какво ще правим, ако той извади ютия и поиска да му дадат компютъра?

Болд каза:

— Подготвили сме друг компютър, абсолютно еднакъв с търсения. Ще ги разменим и ще му дадем него.

— Нещо друго?

Никой друг не вдигна ръка. Дафи почувства, че се изпотява, докато очакваше реакцията на лейтенанта. Шосвиц огледа хората си. Поколеба се, но накрая кимна одобрително. Болд я погледна. Тя се почувства наистина свързана с този мъж.

Когато мина близо до него, прошепна:

— Как ти се струва?

— Радвам се, че работиш с нас — отвърна той.

Тя отново мислеше за Шарън. Вече мислеше само за нея. Какво й се беше случило? Каква беше ролята на човека в магазина? Какво ли я очакваше, ако не се справеха с предстоящата задача?