Жътварят на сърца

32.

Портиерът излезе за обяд.

Памела заключи вратата и постави върху прозорчето табелка с надпис: „ЗАТВОРЕНО, ЩЕ СЕ ВЪРНА СЛЕД ЧАС“. Щяха да оперират. Но това всъщност не беше единствената причина да заключи вратата. Искаше й се да останат сами и никой да не ги безпокои. Чакаше ги работа.

За три дни беше отслабнала с близо два килограма. Беше станало някакво чудо! Според нея причината беше той. Включи телефонния секретар, разкопча едно копче на блузата си и се отправи към кабинета му. Безпокоеше се за него. Днес като че ли не беше на себе си. Прекара цялата сутрин в кабинета, надвесен над медицински списания и ръководства. Най-безцеремонно отказа да приеме няколко техни пациенти, оставяйки я да се оправя сама с тях. Беше съвсем необичайно за него.

Тя почука.

— Влез — каза сърдито той.

Напомни й за баща й. Не, той наистина не беше на себе си. Тя отвори вратата.

Седеше зад бюрото с угрижен вид. Друг не би го забелязал, но тя го познаваше добре. Подръпваше нервно брадата си.

— Какво се разбра за онова изгубено куче? — попита той. — Какво стана с него?

— Разпитахме наоколо. Никой не го е търсил. Днес следобед ще го изпратим в общинския кучкарник.

— В кучкарника? Но там ще го убият до три дни! Аз му спасих крака — възмути се той.

— Да го приберем във фермата? Това ли искате?

— Готови ли сме за операция? — попита той.

— Обикновено преплитане на червата. Всичко е готово. Кучето е подготвено за операция. — После многозначително добави: — Заключих вратата. Телефоните са изключени. — Запита се дали забелязва разкопчаната й блуза.

— Много добре — каза той и стана от тапицирания с черна кожа стол. — Няма обаче да оперираме това куче. Подготви онова бездомното за отваряне на гръдния кош.

— Моля? — попита тя.

— Подготви кучето. Веднага!

Няколко минути по-късно те стояха един до друг, готови за първия разрез. Той разглеждаше кучето безкрайно дълго.

— Докторе? — наруши мълчанието тя.

Хвърли й гневен поглед. Загледа се в гърдите й и я накара да се закопчае.

— Не сме дошли да снимаме порнофилм, а да вършим работа. По-правилно е да се каже, че аз имам работа. Ще се оправя сам.

— Какво? — възкликна изненадано тя, като закопчаваше блузата си.

Той огледа стаята.

— Донеси лед.

— Лед?

— Веднага!

Тя излезе от стаята и се отправи към кухничката. Събра всичкия лед от хладилника. От операционната се чу бръмчене. Електрическият трион?

— Физиологичен разтвор! — провикна се той.

Трябваше да отиде до килера, за да го потърси. Отне й повече време, отколкото предполагаше. Върна се бързо в операционната, защото имаше навика да я обвинява за всеки появил се проблем, дори и когато тя не беше там.

— Къде е физиологичният разтвор? Пеницилин! Къде е ледът? — занарежда строго той.

Тя зави зад ъгъла и когато го видя, спря като закована.

— Господи! — извика Памела, вперила поглед в разтворения гръден кош на кучето.

— Безупречна работа — обяви гордо той. — И при това извършена с максимална бързина! — Обърна се към нея с протегнати ръце, в които държеше сърцето на кучето.