Жътварят на сърца

45.

Облечен в тъмносин блейзър, бяла риза и разноцветна италианска връзка, Елдън Тег наблюдаваше със задоволство как гостите му се забавляват. Обичаше да бъде домакин, да се грижи за тях, въпреки че дълбоко в себе си презираше претенциозността на тези хора. Пеги даваше вечеря в чест на Управителния съвет на операта. Петима от техните единадесет гости бяха членове на съвета с право на глас. Между тях бе и неговият председател Байрън Ендикот. Въпреки проблемите на Мейбек с полицията и собственото му разкритие, свързано с гроба на Ана Ферагот, Тег присъстваше на вечерята. Разчиташе на план, който вече бе в ход след един телефонен разговор с Ванкувър. Жътвата щеше да бъде извършена утре сутринта. Тег лично щеше да достави органа. По обяд имаше запазено място за полета през Мексико сити за Рио де Жанейро. С живота на ветеринарен лекар беше свършено. Щеше да пристигне в Рио с парите на Уон Кей и да има достъп до няколко банкови сметки в този град. Ако действаше бързо, парите можеха да бъдат преведени там, преди нищожествата да разберат как се произнася името му. С тези пари щеше да си осигури правото да практикува като хирург, извършващ операции по присаждане на органи. Щеше да започне нов живот.

Един глас в него му казваше, че това е илюзия, че фантазира. Всичко изглеждаше прекалено просто, нещата се нареждаха прекалено добре и прекалено лесно. Въпреки това се опитваше да се убеди, че хората непрекъснато правят подобни неща. Четеше за такива случаи във вестниците. Изпълнителни директори изчезваха с целия пенсионен фонд, секретарки се покриваха безследно заедно с босовете си, домакини теглеха всичките пари от общите сметки със съпрузите си и за тях повече не се чуваше нищо. Нужни бяха малко повече смелост и бързи решения.

Мислите му се съсредоточиха върху предстоящата операция и собственото му бягство. Всичко, което се изискваше от него, беше през следващите няколко часа да се прави на напълно нормален, да заблуди всички, а утре на обяд вече щеше да пътува към новия си живот. Така ставаха тези работи.

— Кои работи? — попита жената пред него.

Беше ли казал нещо? Да не би да изказваше гласно мислите си?

— Извинете, не ви чух? — попита той, като се опитваше да си спомни името й. Парченце от гъба в ъгълчето на устата й му пречеше да се съсредоточи.

— Какво е това? — попита тя и отстрани със салфетката си гъбата.

Погледът на Тег се плъзна по гърдите й. Бяха изложени на показ и всеки можеше да им се радва. В тази стая имаше повече силикон, отколкото ордьоври и повече басти, отколкото в шотландска пола.

Жена му му даде знак, така че гостенката им да я види. Тя беше истински спасител! Той се извини и се отправи към нея.

Пеги изглеждаше блестящо, въпреки че не се чувстваше съвсем удобно в японското кимоно, толкова плътно прилепнало около бедрата и коленете й, че се движеше като спънат кон. Колкото и да се бяха старали, повечето от другите жени не можеха да се сравняват с нея.

— Т. Дж. има проблеми с компанията, но миналия месец спечелил състезанието на голф за аматьори в Скотсдейл — прошепна жена му, докато минаваше със ситни стъпки покрай него. Отправи се към масата с шампанското и размени няколко думи с един от сервитьорите с бели ръкавици.

Тег не беше в течение на клюките във висшите кръгове. Години наред с Пеги бяха полагали усилия, за да бъдат допуснати в тази среда. Обаче сега, когато вече ги бяха приели, всичко му изглеждаше абсолютно фалшиво, особено пък в момента, когато трябваше да вземе такива съдбоносни решения и бе изправен пред проблеми, които можеха да го доведат до катастрофа. Бяха купили правото си да бъдат сред това общество, като пръскаха парите от жътвите за изкуство — за балет, за опера, за да ги забележат и да станат част от тази среда. Смехотворни глупости. Какво ли щеше да каже Пеги, ако разбереше, че нейният съществен принос за изкуството идва не от работата му в клиниката, а от изваждането на бъбреците на малолетни скитници?

— Много се радвам да те видя отново, Елдън. Как върви работата?

Томас — Т. Дж. Харпър — притежаваше втория по големина универсален магазин по северозападното крайбрежие. Беше с бяла коса, бели зъби и костюм, шит в Лондон.

— Целият съм в шевове — отвърна Тег, очаквайки търговецът на парцали да схване хумора.

Човекът отговори с лека, пресилена усмивка. При поводи като този всичко беше пресилено. Елдън не знаеше какво повече да каже. Отпи от шампанското.

— Справил си се чудесно с крака на Гинджър — каза Харпър.

Гинджър беше неговият териер. Тег усети, че се изчервява. Подобни комплименти го караха да се чувства като наемен работник, като някой градинар или чистачка. Нищожество. Чувстваше се като лакей и се ненавиждаше за това. Наложи си да бъде любезен заради Пеги.

— Чух, че напредваш в голфа. Поздравления за Скотсдейл.

Човекът остана много поласкан.

— Трябва да поиграем някой път.

— С удоволствие — отговори Тег. Не беше много запален по голфа, въпреки че бяха членове на клуба. Извини се и се насочи право към Тина Ендикот.

В очите й се забелязваше някакво вътрешно безпокойство, което Тег изтълкува като жажда за секс. Байрън Ендикот стана обект на завистта на много мъже от неговия кръг, когато се ожени за двадесет и осем годишната красавица. Беше с четиридесет години по-млада от него. Непрекъснато се изказваха предположения, колко дълго ще трае бракът им и доколко Байрън е склонен да й отпуска юздите. Преди двадесет минути Ендикот поиска да се обади по телефона и още не се бе върнал от кабинета на Тег. Тина имаше безкрайно дълги бедра и лъскава кестенява коса.

Докато се наслаждаваше на разговора си с Тина, срещна погледа на жена си и тя му посочи с очи блюдата с хайвера. Това му подсказа, че гостите бяха унищожили рибешки яйца за две хиляди и петстотин долара, и то за много по-кратко време, отколкото се полагаше. Посланието беше прието: трябваше да се избърза със супата и тя щеше да бъде поднесена всеки момент. Двамата с Пеги се справяха така добре с партитата, както той и Памела извършваха жътвите.

Разликата беше, че те не бяха толкова забавни.

Тег кимна към кабинета си, за да покаже, че има намерение да доведе Байрън Ендикот. Пеги отвърна с глава и заситни към кухнята.

Когато минаваше през хола, една от сервитьорките отвори външната врата. Пред него се изправи с прасешката си мутра Памела Чейз. Чертите на лицето й бяха изкривени от вълнение, а дебелите й устни трепереха. Защо беше дошла тук? Пак ли имаше проблеми? Тег усети, че ще го връхлети поредният тик, и когато главата му се наклони към рамото, реагира бързо, като се отправи с бързи стъпки към Памела. Младата сервитьорка се стресна от тика му, но веднага извърна очи и се направи, че не го е забелязала. Видя страх в малките криви очички на Памела, за които изобщо не го беше грижа.

— Памела? Проблеми ли има? — попита той.

— Много е важно — каза тя, като се владееше учудващо добре и не поглеждаше към сервитьорката. — Имаме спешен случай.

По очите й разбра, че трябва да се действа незабавно. Даде й знак с ръка да го последва в кабинета, като си помисли, че трябва да разкара оттам Байрън Ендикот. Ако не го направеше внимателно, слуховете за скандала щяха да плъзнат, преди още да бъде сервирана рибата!

Докато въвеждаше Памела в кабинета, се чудеше какво извинение да измисли за идването й. Дали Мейбек беше отворил плика? Опита се да види младата жена с очите на Байрън Ендикот. Много добре си даваше сметка какво можеше да се заговори за тях двамата, ако не успееше да се измъкне убедително от положението. Това обаче не го интересуваше. Нека си говорят. Утре започваше нов живот.

„Дръж се“ — напомни си той, защото почувства, че се задава нов тик. Противопостави му се така, сякаш затръшна в лицето му врата. Без да иска, затръшна вратата на кабинета си. Трясъкът беше много силен. Памела подскочи. Старият Ендикот промърмори нещо в слушалката и затвори телефона. Изправи се и заобиколи бюрото. В погледа му имаше подозрение и арогантност.

— Кое е това красиво създание? — обърна се той към Памела.

Тег се смути за миг.

— Това е асистентката ми Памела Чейз. Байрън Ендикот — представи го той. — Байрън, извинявай, но имаме проблем в клиниката и кабинетът ми трябва за малко.

— Разбира се — усмихна се Ендикот и пое ръката й. — Да не би да сте малкото момиченце на Дъглас Чейз?

— Да — каза Памела, като продължаваше да гледа неспокойно към Тег.

— Такава красива млада жена — излъга Ендикот. — Последния път, когато ви видях, вие… Ама много добре изглеждате! — преструваше се той.

Тя се изчерви.

Ендикот погледа ухилен към Тег.

— Оставям ви — каза той, без да прикрива намека си. — Трябва да я запознаеш с гостите, Елдън, иначе ще се разсърдя, обещавам ти. — После каза на Памела: — Родителите ви са ни много близки. Непременно ни се обадете, преди да си тръгнете.

Усмихна й се любезно, хвърли закачлив поглед към Тег и излезе от стаята.

— Съжалявам, че дойдох — каза тя.

— Не се безпокой. Изглеждаш ужасно. Какво има?

Той затвори плътно вратата. В главата му нахлуха догадки.

— В апартамента ми дойде полиция. Питаха ме за пътуванията до Ванкувър.

Отначало му се стори, че не е чул добре, но по сериозния израз на лицето й и по учестеното си дишане разбра, че е схванал правилно. Усети как два тика го връхлетяха безмилостно един след друг. Смъкна се в близкото кресло. Кръвта туптеше в ушите му толкова силно, че не можеше да чуе какво му говори. Първо Мейбек, а сега и Памела. Нещата се развиваха прекалено бързо. Нямаше време за губене. Веднага започна да крои нови планове.

— Всичко им е известно — каза тя. — Предложиха ми да се споразумеем, ако те предам.

Дали беше проговорил Мейбек? Адвокатът му Хауард Чамбърленд го увери, че всичко е наред. Мейбек беше освободен, след като му бе предявено обвинение в неприлично поведение. Дланите на ръцете му се изпотиха. „Дръж се!“ — подкани се отново той. Изправи рамене, вирна глава и отвърна на смутения й поглед. Полицията действаше с бързината на морж и сигурно не можеше да противодейства на последните му планове. Нямаше причина за паника. Трябваше да прецени обстановката, да я анализира. Нерешителността беше най-големият враг на човека. Не беше изчерпал всичките си козове.

Вгледа се в тъмните й, криви очи и си помисли дали да не й разкаже за плановете си. Но тогава трябваше да й разкрие и намерението си да извърши жътвата на сърцето, а тя не я одобряваше и можеше дори да го издаде, ако узнаеше какво възнамерява. Утрото щеше скоро да настъпи.

— Седни — каза й той. — Така. Искаш ли да ти донеса нещо за пиене? Шампанско? Отпусни се и се успокой. Сега си при мен и ще се оправиш.

— Тя е красива, даже прекалено красива, с тъмна коса, по-висока е от мен и има красиви очи.

— Жена? — попита учудено той. Стори му се, че ако разпитът е бил извършен от жена, а не от мъж, щеше да бъде по-малко опасно. Сам не знаеше защо.

Знаеше колко тя мразеше красивите жени. Гледаше на прекомерното си тегло като на предателство спрямо нея, а не като на болестно състояние. Смяташе го за резултат от слабост на характера. Това й беше внушено от родителите й.

— Извинявай, че те прекъсвам, но подробностите са важни за мен — каза той. — Не ти показаха заповед за арест, нали? Защото не разполагат с нищо съществено против нас. Само подозрения. И преди сме говорили по този въпрос. Когато имаш работа с полицията, важното е да помниш, че ако не говориш пред тях, не могат да научат нищо от теб. Знам, че е трудно. — Той я докосна с ръка по коляното. — Страшно трудно е, но е така.

— Тя спомена за жътвите. Каза, че трима от донорите са починали от кръвоизливи.

Той не можа да си поеме дъх. В коридора се чуха стъпки. Идваха да му кажат, че трябва да се върне при гостите. Изведнъж почувства, че стаята се смали и стените се приближиха. Да, чувстваше ги как се приближават. Дръж се!

Остра болка прониза гърдите му. Не сега! Погледна към вратата, опита се да стане от стола, но не можа да помръдне. Подобна безпомощност му беше непозната. Досега винаги пациентът беше парализираният, а не той. Памела се надигна без никакво усилие, за да отвори вратата. Това го подтикна да направи нов опит и този път крайниците му се подчиниха. Протегна ръка и я спря. Припомни си, че висшата форма на превъзходството е да превъзмогнеш трудностите. Важното беше да даваш вид, да играеш добре ролята си.

Отвори вратата и с облекчение срещна втренчения поглед на една от сервитьорките. Очакваше, че може да е жена му, а нямаше никакво желание да се изправи пред нея точно в този момент. Можеше да си я представи начело на масата как гледа празния му стол и беснее вътрешно, докато се прави на любезна домакиня. Грациозно подава кошницата с хляба и гледа да поддържа разговора.

— Супата е сервирана, д-р Тег. Госпожа Тег ме помоли да ви извикам.

— Моля ви, кажете им да започват без мен. Трябва да реша един дребен делови проблем. Няма да се бавя.

Отсъствието му лесно можеше да се обясни. Той беше единственият ветеринарен лекар в клиниката и постоянно го викаха. Имаше спешни повиквания по всяко време и от всякакво естество. Напълно нормално беше да го повикат във вечерните часове по спешност. Вместо да го кара да идва в града, когато дава такава важна вечеря, асистентката му беше проявила благоразумие и беше дошла лично да се посъветва с него, за да не му губи времето.

— Кръвоизливи ли каза? — попита той, след като затвори вратата. — Невъзможно е! Трябва да е някакъв трик. Опитали са се да те шокират.

— Мисля, че не е така. — Изглеждаше сериозна. — Тя каза, че разследването се води от отдел „Убийства“.

Думата „убийства“ му припомни за Мейбек и за това, което му беше изпратил. Сега съжаляваше. Съжали още в момента, когато предаде пратката на куриера. Но беше късно.

— Мейбек е виновен — каза той и с голямо облекчение се поздрави, че се беше сетил. — Може да се е отнесъл лошо с донорите. След като излязат от контрола ми, извън обсега на нашите грижи, не можем да следим всяка тяхна по-нататъшна стъпка. Разбира се, че не можем. Ако са правили прекалено рано някои резки движения, нещо може да се е разхлабило. Казано им е как да се грижат за себе си. Не можем да сме бавачки на пациентите си.

— Тя ми показа снимката на една жена — каза рязко Памела. — Шарън, същата, на която извадихме бъбрек в събота. Спомням си името й. Спомням си много добре онази нощ. Дори по-добре, отколкото можеш да предположиш. Помня, че видях гъба, напоена с бетадин, и че гърдите й бяха влажни, и още се чудя защо. Затова ли не беше подготвена за изваждането на бъбрека? Затова ли направи онова нещо с мен, затова ли го направихме? За да отвлечеш вниманието ми? Тя каза, че Шарън е изчезнала и изчезването й не е свързано с изваждането на бъбрек. Става въпрос за сърцето й, така ли е, Елдън? Щом като е с АБ-отрицателна, мисля, че не може да става въпрос за друго, освен за сърце.

Неговото собствено сърце биеше като няколко барабана едновременно.

— Не е нужно да ми отговаряш, защото съм сигурна. Колко пъти си се опитвал да ме убедиш да извършим жътва на сърце! Нали вчера извади сърцето на онова куче? Какво става? Да не би вече да си го направил? Направи ли го?

— Това не те засяга — предупреди я той.

— Не ме засяга ли? От къде ти дойде наум?

Личеше си, че го обзема гняв, но успя да се сдържи. Тя е само едно дете.

— Говорили сме по този въпрос. Не приемам аргументите ти. Ти го знаеш. Чувал съм ги десетки пъти. Не можеш да признаеш, че съм прав. Признай си!

— Няма да им кажа нищо. Знаеш, че няма да го направя, задължена съм ти, но ме е страх за теб и за мен. Не знам какво да правя. Те знаят за пътуванията до Ванкувър. Всичко им е известно. Трябва да направим нещо! Няма да ни оставят на мира просто ей така.

— Пропускаш основния момент.

— Какъв е той?

— Ако знаеха нещо, сега нямаше да разговаряш тук с мен.

За миг го обзе паника. Ами ако вече се беше споразумяла с тях? Ако носеше микрофон и полицията стоеше отвън, готова да нахълта? Изправи се и хвърли бърз, но безполезен поглед навън. Валеше дъжд и беше тъмно. Видя само, че на паркинга е пълно с коли. Приближи се зад нея и я погали по косата. Това й хареса. Тя наведе назад глава и го погледна. Той се наклони към нея и си наложи да я целуне, като същевременно опипа гърдите и корема й, за да разбере дали има микрофон. После я наведе напред и започна да масажира врата и гърба й, за да провери и там. Нямаше нищо. Може би тя все пак му беше вярна.

— Ако изобщо знаеха нещо, нямаше само да задават въпроси — продължи той. — Те просто опипват почвата. С това си изкарват хляба. Нали за това плащаме данъци. — Не можеше да се съсредоточи. — Да допуснем, че са на прав път, съгласен съм с теб. Но тогава защо не ни предявят обвинения? Защо не ме разпитват? Виждаш ли, те просто слухтят. Не трябва да им се хващаме на въдицата. Говорили сме за тези неща и преди. Разбира се, че сме говорили, дори очаквахме такъв момент. Лабораторията във фермата може да бъде демонтирана за няколко часа. Имаме готовност. Не е никакъв проблем. Ето откъде може да дойде доказателството.

Това беше вярно. Ако разтуреше операционната във фермата и ако Пам му останеше вярна, полицията не можеше да направи нищо.

— Нещата не са толкова зле, колкото изглеждат — каза той. — Важното е да запазим спокойствие. Чакай ме тук, сега ще се върна.

Независимо какви щяха да бъдат следващите му планове, трябваше да упои Памела за остатъка от нощта. Трябваше да я премахне от пътя си, за да не му мъти водата.

Затича се към гаража, порови из медикаментите в хладилника на джипа. Единствените опиати, които намери там, бяха за венозна употреба. Но все пак успя да намери хапчета валиум, и то в достатъчно големи дози. Взе две капсули и побърза да се върне в кабинета, като внимателно избягваше да не го забележат от столовата.

— Няма за какво да се безпокоиш, обещавам ти — каза той, като се върна. Подаде й хапчетата: — Вземи това, ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не, благодаря.

— Вземи ги! — Той й подаде чаша с шампанско. — Ще те успокоят. За всяко нещо си има лек. И си иди вкъщи. Вдигни краката си на високо.

Тя разгледа хапчетата.

— Това е голяма доза валиум.

— Довери ми се.

— Бих предпочела…

— Памела, вземи лекарството!

Тя лапна хапчетата и отпи от шампанското.

— Карай право вкъщи. Яла ли си нещо?

Тя кимна.

— Добре. Карай право вкъщи за по-голяма сигурност, въпреки че няма да ти подействат по-рано от 45 минути. Вземи гореща баня и се отпусни. Ще говорим сутринта. Разбрахме ли се? — Повдигна брадичката й с пръст и я загледа в очите. — Добре направи, че дойде тук. Не ти се сърдя. Важното е да се гледа на нещата в перспектива. Не трябва повече да разговаряш с полицията. В никакъв случай. Само ще се опитат да те объркат. Не трябва да им позволяваш. Чуваш ли ме, Памела?

Тя отново кимна.

— Така. Някакви други проблеми?

Памела поклати глава. Изглеждаше малко ядосана и малко тъжна. Сигурно не искаше да вземе хапчетата. А може би причината беше друга? Не беше сигурен.

— Върви — каза той и й подаде ръка.

Тя не отговори. Беше я наранил. Е, валиумът щеше скоро да оправи нещата.

Той я изпрати до входната врата и тя изтича в дъжда към колата си. Тег чу зад себе си безгрижния шум, който вдигаха гостите. Можеше ли да издържи вечерята с тези хора при сегашното си състояние? Имаше ли друг избор?