Жътварят на сърца

16.

Неделя

5 февруари

Майкъл Уошингтън се беше изгубил. През по-голямата част от съботния ден следваше насипа на старата железопътна линия. Преспа близо до едно блато, което не беше обозначено на топографската карта, и сега се луташе в гъста многогодишна гора. Преди малко се покатери на едно високо дърво и оттам забеляза в далечината малко бунгало и стара барака, разположени на оголено пространство. Отново разгледа картата с надеждата, че постройките — някои бяха обозначени с черни квадратчета — могат да го ориентират и да му помогнат да определи къде се намира.

„Проблемът не е в картата, а в теб“ — помисли си той. През по-голямата част от сутринта, докато следваше железопътния насип, мислите му бяха изцяло погълнати от усилията да разреши една засечка в компютърната програма. Работеше като програмист в отдел за информационни програми, които бяха строга фирмена тайна. През уикендите скиташе из околността и проучваше нови територии. Тази част на страната беше много по-различна от Кливлънд. По време на екскурзиите се опитваше да разрешава професионални проблеми и същевременно да се разтоварва от стреса. В понеделник, когато започваше неговият 12-часов работен ден, се чувстваше освежен умствено и физически. Често пъти по време на тези скитания се случваше да се загуби.

Това не беше първото му излизане из този район. С цената на големи усилия и лутания беше проучил немалка част от южното разклонение на река Толт и местностите по посока на водопада Снокуолми. Дори железопътният насип вече му беше познат. По него се вървеше по-лесно и можеше да наблюдава околността. Всеки уикенд разширяваше познанията си за тези места, докато в главата си търсеше разрешение на различни проблеми, свързани с компютърната програма. Беше нещо като суперзвезда в компанията, в която по начало работеха известни специалисти. Нямаше такова мнение за себе си, но знаеше, че за другите беше такъв. Може би защото е от африкански произход. Достатъчно е да си с всичкия си и да изкачиш дори само едно стъпало по стълбата, за да бъдеш забелязан от колегите и началниците си. Ставаш по-скоро изключение, а не правило. Ако пък разрешиш проблемите, от които зависи финансовото благополучие на фирмата, те смятат за гений. Без да се усети, Майкъл се беше озовал в това необичайно и тягостно положение. Сега от него очакваха да решава още по-трудни въпроси.

Но непосредственият му проблем беше да намери пътя до колата си. Според него все още се намираше на две-три мили от мястото, където я беше паркирал. Наоколо нищо не му изглеждаше познато, особено бунгалото и колибата. Не му оставаше друго, освен да пита някого за посоката, или да се опита да стигне до някой черен път, който да го отведе до позната местност. След три-четири часа щеше да се стъмни и не можеше да си позволи да се лута повече.

Въпреки многобройните надписи „Преминаването забранено“, които срещаше по пътя си, Майкъл Уошингтън се движеше към постройките, които беше забелязал. Отнасяше се с уважение към правото на другите да не бъдат обезпокоявани, но като изгубил се човек нямаше друг избор. Въпреки че не беше изпаднал в голяма беда, все пак тези хора би трябвало да се отнесат със съчувствие.

Беше заобиколен от гъста гора и единствените ориентири, че може би е близо до мястото, бяха все по-често срещащите се предупредителни табели. Когато видя и надписа: „Минавате на собствен риск“, започна да се чуди що за хора са тези. Беше чел във вестниците истории за отшелници, расисти и убийци психопати, с които изобилстват горите на Северозапада. Предупрежденията бяха достатъчно красноречиви. Може би щеше да е по-добре да заобиколи, за да избегне това място — да се подчини на надписите. Но Майкъл Уошингтън беше прекалено логичен човек, който не искаше да пропусне възможността да установи къде се намира. Трябваше му само малко указание къде, по дяволите, се беше озовал. Спря за момент пред поредната предупредителна табела. Ситният дъждец отново заръмя и като че ли предреши нещата. Реши да потърси начин да се измъкне оттук, дори това да е последното нещо, което щеше да направи в живота си.

Така и стана.

Помещението беше дълго около десет метра и почти толкова широко. В единия край дъждът се процеждаше през някаква пролука по циментовия под. Сводестият ламаринен покрив й напомняше за самолетен хангар. Дъждовните капки чукаха по него с такава сила, сякаш валеше градушка. Шумът направо я оглушаваше.

Беше се събудила в клетка. Когато се огледа, разбра, че е клетка за кучета. В почти всички останали клетки в помещението имаше кучета. Беше гола и лежеше върху кафяв чувал от зебло. Нямаше представа кое време е, коя е тя, къде се намира и какво се беше случило с нея. Сигурно сънуваше кошмар. Постепенно чувството за реалност започна да прониква в съзнанието й. Спомни си двамата мъже, които дойдоха в дома й, иглата, забита в ръката й. Опита се да седне. Остра, пареща болка прониза корема й. Ръката й беше омотана в тръбичката на система. Припомни си също ослепително ярката светлина и повторното действие на втората доза наркотик. Отново се опита да седне, но болката я прониза още по-силно. Ръката й се отпусна и тя почувства превръзката. Обхвана я паника. Кучета! Клетка! Гола! Зад нея имаше кофа и руло тоалетна хартия, а до стената — автоматична пръскалка. Банката на системата беше закачена за тавана на клетката. Кап, кап, кап: виждаше как системата я захранва капка по капка. Обърна се на една страна, за да разгледа бандажа по-добре. Беше широк няколко сантиметра и по ръбовете му в допир с кожата се процеждаше червенина. Изведнъж й се повдигна, обърна се на другата страна и повърна.

Беше ли се събуждала преди това? Не можеше да си спомни. Беше напълно объркана. Тук нямаше нищо, което да отговаря на представите й за реалност. Сякаш всичко ставаше с някой друг. Отначало наистина си помисли, че сънува кошмар — от онези, в които всичко изглежда напълно реално, най-мъчителните и разтърсващи. Но обстановката безспорно беше реална. Ако се беше събуждала, в паметта й не бяха останали никакви следи. Едва сега, когато кучетата се размърдаха в клетките и болката в корема стана направо непоносима, започна да добива реална представа за нещата. Постепенно идваше на себе си. Покрай всяка стена на бараката имаше по осем кучешки клетки, разделени помежду си от циментова пътека. Единствената врата беше вдясно. Нейната клетка беше между други две, празни. В другия край на бараката, от лявата й страна, една клетка беше натъпкана догоре с пакети кучешка храна. На срещуположната страна на пътеката от тавана висеше газова акумулираща печка, която изпращаше топъл въздух право към нея. Помисли си, че тъкмо заради печката са я поставили в тази клетка.

Преброи дванадесет кучета. Някои от тях бяха с не напълно зараснали рани. При гледката на тези рани почувства, че главата й се замайва. Кучкарник? Бавно, преодолявайки болката, седна, подтиквана от стремежа да се измъкне оттук. На врата й нещо тежеше. Сграбчи го с ръка и се опита да го дръпне, но то беше дебело и тежко. Нашийник! Едва сега си даде сметка, че всички кучета също имаха такива нашийници. Бяха големи и към всеки беше прикрепена черна кутия. Знаеше каква е тази кутия — акумулатор. Стана й ясно какво е предназначението на нашийниците. Отново дръпна своя. Пръстите й напипаха малък катинар. Заключен! Обзе я паника. С мъка пропълзя до телената врата и се вкопчи в нея. В нашийника иззвъня електронно алармено устройство, но тя не осъзна, че това е предупреждение. Обхвана я още по-силна паника и силно разтърси вратата.

Електрическият шок я прониза от врата до пръстите на краката като вряла вода. Никога не беше изпитвала толкова силна болка. Пусна вратата, падна по гръб и изкрещя с всички сили.

Всички кучета скочиха едновременно и се разлаяха с такава сила, че направо я оглушиха. Шарън Шафър притисна ушите си и отново изпищя. От очите й потекоха сълзи. Кучетата продължаваха оглушителния си лай.

„Може би това е адът“, помисли си тя. Може би е умряла и е отишла направо в пъкъла.

Като се оглеждаше внимателно, Майкъл Уошингтън излезе на поляната пред бунгалото и бараката и точно тогава чу сърцераздирателен писък, който го разтърси до дъното на душата. Жена! Веднага след него се чу яростен кучешки лай, но той беше сигурен, че е чул женски писък. Дали не е плод на развинтената му фантазия? Само минути преди това си беше помислил, че точно в такива места живеят разни откачени типове. Припомни си една история от вестниците — как баща и син отвлекли жена, оковали я във вериги и я изнасилвали и подлагали на мъчения, докато полицията не нахлула в бърлогата им. Дали тази ужасна случка не беше го накарала да си въобрази, че чува женски писък? Или пък наистина там, заедно с глутница кучета, е затворена жена?

Затича се напред. След минута стигна единия край на постройката. На единствената й врата висеше огромен катинар. Затворили са я вътре заедно с кучетата? Защо? Той заудря силно с юмрук по вратата и долепи ухо до студения метал.

Вътре имаше толкова много лаещи кучета, че не можеше да каже със сигурност какво точно чува. И все пак му се стори, че жена моли за помощ.

Свали раницата и се затича към бунгалото. Изведнъж спря рязко, когато се сети, че ако това е женски глас, ако в бунгалото има някой, сигурно този някой трябва да я е вкарал там.

Върна се бързо при раницата си, метна я на рамо и хукна към гората. Сниши се сред дърветата и се опита да събере мислите си. По всичко изглеждаше, че в бунгалото няма никой, но следите от автомобилни гуми показваха, че съвсем скоро е имало посетители.

Колко време щеше да му е необходимо за проверката? Остави раницата в гората и се върна при постройката. Обиколи я отвсякъде. Имаше само една врата. Пантите бяха отвътре. За да се разбие този катинар, му беше необходима цяла пръчка динамит. Отново обиколи бараката, като почукваше по стените, за да провери колко са здрави. По едно време му се стори, че отново чува гласа. Беше сигурен, че е така, но кучетата лаеха толкова силно! Ядосан, че не може да направи нищо, обиколи няколко пъти бараката и накрая спря.

Трябваше да потърси помощ. Нямаше друго решение. Изтича до края на черния път, който водеше към фермата, като внимаваше да не се натъкне на някоя приближаваща кола. Беше готов да се скрие веднага в гората, ако забележеше нещо. Нямаше друг избор, освен да следва пътя. Той трябваше да го отведе до цивилизацията и това беше най-бързият начин. Адреналинът ускоряваше пулса му. Чувстваше се странно, като преследван.

След около половин миля тесният път се съедини с друг, обрасъл от двете страни в бурени. Сви по десния не само защото беше сигурен, че градът е в тази посока — слънцето се падаше от дясната му страна и трябваше да тича на юг, но и защото по груби преценки колата му би трябвало да е някъде тук.

Опита се да обмисли всичко по-задълбочено. Ако някой живееше в бунгалото, сега той не беше там. Реши да се скрие, ако види да се приближава връщаща се кола. Но ако го настигнеше кола или камион, които се движат на юг, щеше да им махне да го вземат. Беше горд, че може да мисли логично, да бъде отново уверен в себе си. Това го поуспокои. Продължи да бяга, като поемаше дълбоко въздух.

Стигна до кръстовище, което веднага беше последвано от друго. Тук вече имаше някакъв ориентировъчен знак, но беше оставил картата в раницата. Погледна замъгления ореол на залязващото слънце и продължи на юг.

Елдън Тег отиваше към фермата, за да провери как е пациентката му, когато видя следи от ботуши по пътя. Разстоянията между тях бяха големи, значи някой е бягал много бързо. Сърцето му бясно заби. В края на пътя бяха само бунгалото и кучкарника му. Нямаше нищо друго. А следите бяха съвсем пресни. Сети се за снощното предупреждение на Мейбек. Полицията!

Подкара по-бързо колата и когато стигна имението, спря рязко. Следите от ботушите водеха право към кучкарника!

За миг дъхът му спря — на него, абсолютното олицетворение на спокойствието! Изскочи от колата и тръгна по следите. Важно беше да запази самообладание. В това беше силата му. Успокои се и се огледа.

Посетителят беше спирал пред вратата на кучкарника. Следите бяха само от един човек. Тя или той не беше успял да влезе вътре. Когато стигна до тревата встрани от бараката, Тег загуби следите. Прехвърляше в ума си десетки възможности, но те го водеха все до едно и също място, което никак не му харесваше — обратно към следите.

Отключи вратата и бързо влезе вътре. Въздъхна с облекчение, когато видя пленницата си, заключена здраво в клетката. Тя го гледаше с недоумение и не каза нито дума.

От колко време бяха следите? Минути? Часове? Не беше забелязал човек по пътя, но тук имаше десетки пътища. Дали беше пристигнал твърде късно? По друг път ли беше поел натрапникът?

Скочи в джипа и подкара обратно с възможно най-голямата скорост. Следваше отпечатъците от ботушите отстрани на пътя като някоя хрътка. Когато пътят свърши, следите свиха вдясно. Тег също зави натам. Стори му се, че продължават с километри. След известно време разстоянието между стъпките започна да става все по-малко, което показваше, че човекът е престанал да тича. Добре, помисли си Тег, така няма да отиде далеч. Все още се чувстваше изнервен. Някога това състояние беше чуждо за него, но напоследък му ставаше все по-познато. Започна да вдишва дълбоко и да издишва продължително, докато се успокои.

Стигна до двойното кръстовище и чак тогава разбра защо не беше срещнал човека на път към фермата. Той беше вървял по пътищата, водещи на юг, но бе поел по онова разклонение на реката, което лъкатуши на изток към водохранилището. Тук местността беше открита. Тег започна да се безпокои и натисна газта. При водохранилището можеше да има хора. Не искаше човекът да стигне до тях. Мина един много широк завой и видя пешеходеца на стотина метра пред себе си.

Като чу приближаващата кола, той се обърна — беше негър — и замаха енергично с ръце. Тег усети как кръвта пулсира в ушите му. Намали ход и смъкна стъклото на прозореца. Негърът беше млад и красив, очите му изразяваха нетърпение.

— Моля ви — каза младият мъж, — бихте ли ме качили. Трябва ми помощ.

— Помощ? В беда ли сте?

— Моля ви!

— Качвайте се. — Тег освободи ръчката на вратата, докато мислеше какво да прави по-нататък. Когато младежът влезе, Тег почувства прилив на сили. Не можеше да си позволи да бъде малодушен. Не трябваше да се поддава на страха. Каза на спътника си да закопчае колана. Взе положението под свой контрол.

— Къде се намираме? — попита младият човек.

— Да не сте се загубили?

— Май че и това стана. Колата ми е някъде тук.

— Повреди ли се?

— Не. — Младежът се поколеба. После предпазливо попита: — Тук някъде ли живеете?

Тег забави отговора си. Проверява го.

— Не — отвърна той. — Имам малко работа във водохранилището — посочи напред.

— В тази посока ли е?

— Да, в тази.

— Спрете колата.

Тег намали.

— Някакви проблеми ли има?

— Трябва да се върна обратно. — Разтърси глава. — Дявол да го вземе, пак съм се прекарал.

Тег съвсем намали скоростта.

— Мога ли да ви помогна?

— Ако обичате.

— Е, не ми се ще да ви оставям тук. Какъв всъщност е проблемът?

На ръба на истерията Майкъл Уошингтън му разправи за това, как се е загубил, за кучетата, за женския глас, зовящ за помощ. За някаква жена, която била отвлечена от сексуални маниаци.

— Почакайте. — Тег се опита да успокои колкото него, толкова и себе си. Спря джипа встрани от пътя. Това накара младежа да застане нащрек. Реакцията на дребните хорица не беше много предвидима.

— Там има една жена, която се нуждае от помощ!

— Вие видяхте ли я? — Тег се питаше дали сърцето му ще издържи напрежението. Воланът овлажня под ръцете му. Пусна го.

За миг в очите на младия човек се мярна сянка на съмнение. После бързо изчезна, като си припомни на глас:

— Хамбарът беше заключен.

— Хамбарът?

— Прилича повече на малък хангар, на барака. Вътре има кучета.

— Кучкарник ли е?

— Уверявам ви, вътре имаше жена.

Тег му обясни:

— Можем да стигнем до шерифа за половин час или да се обадим по телефона. — Посочи към мобифона. — Няколко мили по-надолу вече имам сигнал. Но трябва да сте напълно наясно с вашата история.

— Какво искате да кажете?

— Как се казвате?

— Майкъл.

— Майкъл, да сте чували някога как котките мяучат нощем? А не сте ли чували какви писъци надава котката, когато се разгони? Не ви ли приличат на плачеща жена? — Спътникът на Тег се озадачи. — Не ме разбирайте погрешно. Не ви казвам какво сте чули. Не съм бил там. Вие трябва да обясните на шерифа какво сте чули. Но споменахте кучета, а това ме накара да си помисля как котките стенат като жени. Стенеща жена или разгонена котка? И дивата котка издава подобни звуци. Какво чухте?

Спътникът му не отговори веднага. После натъртено каза:

— Чух писък на жена.

Тег продължи:

— Не знам какво е отношението ви към ченгетата, но аз не ги обичам много. Частно ли беше имението? Имаше ли предупредителни табели? Не забравяйте, че ще ви питат подобни неща.

— Знам, но знам и какво чух.

— Готов ли сте да се разправяте с полицията? Добре. — Тег като че ли понечи да запали мотора. — Ако питате мен, ченгетата са тъпаци. Те са дребни душици.

— Какво друго мога да направя? Все пак трябва да направя нещо. — После добави: — А какво ще кажете за кучетата?

Тег кимна в знак на съгласие. Важното беше да държи положението в свои ръце, да създаде у този човек впечатлението, че той, Тег, знае всички отговори, дори да не му беше ясно как ще се развият събитията по-нататък. Главното при подобно манипулиране беше да накараш другия да мисли, че решава всичко сам. За повечето животни в гората основното средство за оцеляване — докопването до плячката — ставаше чрез възможно най-сигурното прикритие. Тег знаеше, че за него най-сигурното прикритие беше да убеди другия, че е настроен приятелски. Всичко зависеше от това, колко бързо щяха да се сприятелят, а когато пожелаеше, той можеше да бъде твърде симпатичен.

— Вижте, ако искате да ме накарате да дойда с вас — каза Тег, — мисля, че има известен смисъл. Идеята не е лоша. Полицията ще повярва повече на двамата, нали? Разбира се, че е така!

Не дочака съгласието на другия. Младежът беше малко объркан, а той целеше точно това. Никой не бърза да отхвърли добра идея, която смята за своя. Тег обърна колата. Реши да се преструва, че не знае пътя.

Странно колко дълго им се видя пътуването до фермата. А всъщност то продължи само няколко минути, защото разстоянието не беше повече от три километра. За Елдън Тег, който си блъскаше главата как да излезе от положението, тези минути се проточиха безкрайно дълго. Изправен беше пред още едно усложнение. С тази жътва не му вървеше, но той нямаше намерение да се отказва. Вече беше взел пари от Уон Кей и имаше донор, подготвен за операцията. Хващаш проблема за гушата и стискаш, докато издъхне. Много просто. Ако им оставиш дори и глътка въздух, проблемите отново оживяват. Или свършваш с тях още в началото, или си патиш от последствията.

Майкъл показваше на Тег пътя до собственото му имение. Докторът симулираше истинско недоумение.

— Обикалям тукашните пътища от години, но никога не съм знаел за съществуването на това място.

— Аз също — каза Майкъл.

— Пеш ли обикаляте? — попита Тег, опитвайки се да се добере до повече информация. Надяваше се да разубеди този човек, да го накара да си помисли, че така му се е чуло. Ами ако не успее? Тогава? Къде беше Мейбек сега, когато му беше най-нужен?

— Да, правя екскурзии.

— Отдалечили сте се много от населените места. Имам впечатлението, че земите наоколо са повече частна собственост.

Това беше гориста местност — собственост на компания за производство на хартия, която сега беше предадена в частни ръце. Туристът беше навлязъл в частна територия може би преднамерено. Информацията беше полезна. Трябва да се използва уязвимостта на другите. Това винаги се оказва най-слабото им място.

Спътникът му не отговори и Тег продължи:

— Проблемът е, че полицията може да попита най-напред какво търсите тук. Особено ако се окаже, че става дума за такава празна работа като две разгонили се котки. Казвате, че правите екскурзии? Има ли наоколо някакви маршрути?

— Има един стар железопътен насип — отвърна чернокожият, като се опитваше да се оправдае. — Не ме е грижа какво ще каже полицията!

Тег знаеше всичко за стария железопътен насип и за опитите на природозащитниците да купят голяма част от тази земя. Спомняше си протестите им против изсичането на горите и как те се бяха завързали за дърветата.

Погледна към младежа — беше толкова решителен и принципен! Свали стъклото на прозореца и пое дълбоко въздух. Каква щеше да е следващата му стъпка? Сети се за един възможен изход.

— Онези кучета, за които споменахте, няма да ни създадат проблеми — заговори отново той. — Поне не би трябвало, нали? Казах ли ви, че съм ветеринарен лекар? — Пое максимален риск, но го направи така, че да изглежда като възможност за изход и другият да го приеме именно така.

— Не ме будалкате, нали?

— Там горе при водохранилището едни фермери имат два коня — излъга Тег, без да му мигне окото. Погледна към спътника си. Дали му се стори, че забеляза в очите му някакво облекчение? Побърза да обясни: — Чантата ми е в багажника. Ако кучетата се опитат да ни създадат неприятности, ще се оправим с тях.

— Почти стигнахме — уведоми го младежът.

— Разговаряхте ли с някой в къщата? — попита Тег, докато вземаше завоя. Бунгалото беше пред тях. Почувства се по-уверен, въпреки че адреналинът му се бе покачил. Напрежението го замайваше.

— Майтапите ли се? Какво би станало, ако в къщата имаше някой, а в онзи хангар е заключена жена?

— Значи нямаше никой — повтори Тег.

— В тези гори живеят странни хора.

— Знам.

— Ама наистина съвсем странни.

Тег спря джипа. Кучетата залаяха яростно. Без да изпуска къщата от погледа си, Майкъл каза:

— Не изключвайте двигателя. Може да са въоръжени… Ако тук има хора и са въоръжени, ще трябва да се омитаме бързо.

— Съгласен. — Двамата излязоха от колата. Внезапно една мисъл осени Тег: каква чудесна идея! — Подсетихте ме нещо. Дойде ми наум, че имам нещо, което може да ни помогне.

Изведнъж се почувства по-уверен, по на себе си. Върна се при колата и отвори задната врата. Порови из ветеринарните инструменти.

Едно беше ясно. Ако се справеше с тази работа, щяха да се променят няколко неща. Ще държи Феликс отвързан, за да пази пътеката между клетките. Така той може да се нахвърли върху всеки чужд човек, който се опита да отвори вратата. И щеше да й сложи намордник. На онази кучка, за да не пищи повече.

— Това може да ни е от полза — показа го той на Майкъл Уошингтън.

— Пистолет?

— Стреля със стрелички. В тях има кетамин. Много са ефикасни, уверявам ви. А сега, нека се ослушаме. — Подкани младежа да отидат до постройката.

— Ето оттам. Гласът идваше оттам — посочи Майкъл северната страна на бараката.

— Нищо няма да чуем от този лай — каза Тег.

— Може би трябва да почакаме — отвърна Майкъл Уошингтън. — Ще се успокоят. — Безпокоеше се някой да не дойде откъм бунгалото и непрекъснато поглеждаше натам.

— Не мога да чакам тук цял ден, млади човече.

— Да можехме да надникнем вътре.

— Вратата е здраво заключена. И без това сме в частна собственост. Нали знаете, че отношението на полицията към различните престъпления е еднакво. Нямам намерение да нарушавам повече закона. — Тег почувства някаква необичайна бодрост. Въздухът беше кристалночист. Знаеше какво трябва да направи. Провери пистолета. После още веднъж се опита да разколебае спътника си. — Имам и друга работа. А вие? Казахте, че сте се загубили. Няма ли да забележат отсъствието ви? — После опипа почвата. — Има ли с вас някой друг?

— С мен? Не. Разбирам какво искате да кажете. Не можем да чакаме безкрайно тук. Може би съм сгрешил.

Кучетата притихнаха. Тег вдигна ръка като проповедник и след като лаенето престана напълно, се заслушаха в настъпилата тишина. Изненада се, че се успокоиха толкова бързо. Понякога продължаваха да лаят с часове.

— Нищо не се чува — прошепна той.

Майкъл се приближи до бараката. Вдигна ръка, готов да удари по стената.

Тег го спря:

— Не можем да влизаме с взлом. Няма какво повече да правим тук. А и да се скъсаме, не можем да счупим този катинар. — Пръстът му беше на спусъка на пистолета. Въпреки че нямаше никой, не искаше да го прави на открито. Веднъж вече беше направил подобна грешка в живота си, а не беше от хората, които повтарят грешките си.

— Помо-о-о-щ! — Женският глас отвътре се чу съвсем ясно. Кучешкият лай веднага го заглуши, но нямаше никакво място за съмнение.

Туристът се развика възбудено:

— Нали ви казах! — Затича към вратата.

Пистолетът не беше подходящ за стрелба по движещи се цели, а и Тег не беше добър стрелец. Искаше, преди да използва оръжието, и двамата да са вътре в бараката. Необходими бяха от тридесет секунди до няколко минути, за да подейства кетаминът. През това време човекът трябваше да бъде затворен, за да не тича като луд. Трябваше да стреля по него вътре в кучкарника и после бързо да излезе и да заключи вратата, докато упойващото средство подейства.

Представи си спокойно, с почти кристална яснота възможните варианти. Какво друго му оставаше? Не можеше да се довери на този човек. Опасността беше много голяма. Дори да успееше да премести жената, тук беше изследователската му лаборатория. Можеше ли да се откаже от нея, заради някакъв загубил се турист? Проблемите започваха да се множат като зайци. Разрешаването им изискваше бързи действия.

— Току-що ми хрумна нещо. Дали наоколо няма скрит ключ? Дали няма резервен ключ за тази барака? Хората винаги крият резервен. И аз правя така. Няма да е трудно да бъде намерен. — Докато говореше, Тег напипа ключа в джоба си.

— Прав сте.

— Да мислим като собственика. Къде щяхте да скриете ключа? Аз ще тръгна от тази, а вие — от другата страна.

Трябваха му няколко секунди, за да извади ключа от ключодържателя. Наложи се да остави пистолета за малко. Обърна един голям камък, за да покаже, че го е намерил под него. После извика силно:

— Намерих го!

Майкъл дотича веднага.

Тег прибра пистолета и двамата се отправиха към вратата. Мушна ключа в ключалката и го завъртя. Катинарът щракна и се отвори.

— Влизайте пръв. Идеята беше ваша — каза Тег. После добави: — Аз ще ви прикривам. — Показа му заредения пистолет.

Вратата се отвори. Посрещна ги непрогледна тъмнина и остри, отвратителни миризми. Кучетата лаеха бясно. Майкъл Уошингтън провери, без да каже нищо, дали Елдън Тег го следва. Окуражен от него, той запристъпва предпазливо по тъмната пътека. При всяка стъпка виждаше оголени зъби на озверели кучета. Когато се хвърляха към стените на клетките си, шоковите нашийници звъняха предупредително, а кучетата ревяха от болка.

Елдън Тег вървеше с пистолет в ръка няколко крачки назад. При всяка клетка, покрай която минаваше, кучето в нея стихваше. Майкъл Уошингтън не забелязваше това. Не можеше да направи връзката. Вниманието му беше приковано от обитателката на клетката. От голия гръб и голите бедра на жената, която се беше свила в най-отдалечения ъгъл.

За миг тя погледна през рамо към тях. Притискаше гърдите си с ръце. Загледа се първо в Майкъл Уошингтън, а после в Тег. След това им обърна гръб.

— Прав бях — обяви тържествено Майкъл Уошингтън и се обърна към Тег.

— Скоро ще искаш да не си бил — отвърна Тег, който стоеше няколко крачки назад с насочен пистолет. Натисна спусъка. Оръжието изгърмя. Тег никога не беше стрелял с него по човек. Замаян, Майкъл издърпа стреличката от тялото си.

Очите му гневно засвяткаха. Нахвърли се върху Тег, който не беше достоен противник за силния негър.

Кучетата продължаваха да лаят оглушително.

Тег трескаво мислеше: лопатата! Беше подпряна на близката стена. Хвърли се към нея. Нападателят изтълкува погрешно намеренията му и се блъсна във вратата, която се затвори. Замаян от упойката, Майкъл Уошингтън се отдръпна и успя да открехне малко вратата, точно в момента, когато Тег замахна с всичка сила, за да стовари лопатата върху главата му. Тя само го одраска леко по ръката. Майкъл я хвана и я задърпа към себе си. Всеки дърпаше лопатата към себе си. Докторът видя зениците на другия и изведнъж пусна лопатата. Майкъл политна назад, без да я изпуска от ръце. Тег забеляза първите признаци на упойката. Мускулите му се свиваха един след друг, от краката към раменете.

Майкъл Уошингтън се съпротивляваше. С големи усилия успя да направи крачка напред. Страхът го сковаваше.

Тег го наблюдаваше, като си поемаше дъх. Усмихна се:

— Няма смисъл да се съпротивляваш — каза той.

Майкъл се сгърчи от втори спазъм и се строполи на пода — Тег стоеше изправен над него и следеше внимателно реакциите му. Никога не беше виждал толкова силно действие на кетамина. Като лекар направо се възхити. В по-големи дози упойката беше смъртоносна.

— О, не! — изстена упоеният човек.

— О, да! — отговори му Елдън Тег и отново се усмихна.