Жътварят на сърца

34.

Шарън Шафър седеше гола в студения и влажен кучкарник на Елдън Тег. Беше обвила коленете си с ръце и стискаше в немощния си юмрук захвърлената игла, която все пак беше успяла да прибере. Опитваше се да си представи, че се намира в някакво приказно място, където вместо цимента, на който седеше сега, имаше топъл, фин мексикански пясък и вместо отвратителната смрад, която се носеше наоколо, въздухът бе изпълнен със свежия полъх на морски бриз. Всеки ден си налагаше да си представя нещо ново и приятно. Иначе самосъжалението щеше да я сломи напълно, а след това и организмът й да отстъпи пред болестите. Нямаше защо някой да й го казва, знаеше, че е така. Имаше опит от живота си на улицата, който се изчерпваше главно с пресушаване на бутилки или боцкане с игли като тази, която държеше сега. Гледаше на нея почти като на ключ, който можеше да й отвори вратата към спасението. От разстройството, което имаше, съдеше, че той й дава мощни дози антибиотици. Най-големият й враг беше немощта. Чрез системата той едновременно я хранеше и упояваше с наркотични вещества. Колко още можеше да издържи?

Разбираше, че най-важното в момента е да бъде силна. С помощта на волята успяваше да издържи още някой и друг час, но не можеше да каже колко дълго щеше да продължи това. Припомни си, че колкото и ужасно да е положението, в което беше изпаднала, в живота й имаше и по-тежки моменти, защото беше живяла без вяра. Вярата я крепеше сега. Може би това страдание беше наказание за немирните й години.

Продължаваха да я преследват думите му: „Практиката усъвършенства“. Беше ги казал, докато държеше сърцето на Майкъл в ръцете си. Какво означаваха те — че нейното сърце ще бъде следващото, че ще й отнеме живота?

Годините, които беше прекарала на улицата, я бяха научили на някои неща. Знаеше как да се бори, как да оцелява, да лъже, да мами. Беше установила, че лукавството може да спести много повече проблеми, отколкото убеждаването и логиката.

Продължаваше да стиска иглата в ръка. Око за око, каза си тя.

Препятствието, пред което трябваше да се изправи, изглеждаше непреодолимо. Докторът, т.е. ветеринарят — за нея той все още си беше Пазача — използваше Феликс за охрана на бараката. Кучето щеше да разкъса всеки натрапник или самата нея, ако успееше да излезе от клетката. Трябваше да измисли как да се справи с него. За да засили свирепостта му, Пазача го беше оставил без храна. Феликс пиеше вода от автоматичния кран в клетката до нейната. Вратата й беше оставена отворена, за да може кучето да влиза в нея. Но с всеки изминат ден в очакване на Пазача и храната Феликс сновеше все по-често до клетката и обратно. Понякога лягаше в нея и лигите му течаха, докато я гледаше. Често това продължаваше с часове и я плашеше. Опитваше се да го отпъди с махване на ръка или да му се скара през намордника, но кучето продължаваше да я гледа, без да реагира. Душеше миризмата й, желаеше я.

Плановете й за бягство най-често бяха свързани с безпокойството от начина, по който Пазачът използваше електрическия ток в намордника, за да я накара да бъде покорна. Токът се включваше по два начина — или ако докоснеше стените на клетката, или ако Пазачът натиснеше дистанционното устройство. Обикновено, преди да влезе в клетката, за да смени превръзките й, той натискаше бутона няколко пъти. След тези електрически шокове тя изпитваше такава непоносима болка и се чувстваше толкова слаба, че той можеше да прави с нея каквото пожелае. Знаеше си работата и не поемаше никакви рискове.

Трябваше да събере всичките си сили, ако искаше да използва иглата срещу него. Беше планирала всичко: да му забие иглата в окото, да отвори клетката, да отвори и вратата на бараката, после да заключи, да влезе в колата и да изчезне. Но честите електрически шокове, на които я подлагаше, я караха да мисли, че когато моментът настъпи, силите няма да й стигнат. Часовете, а може би и дните, които прекарваше в размисъл, я накараха да стигне до заключението, че трябва да се предпази от действието на електрическия ток в нашийника. Трябваше да го надиграе в измислената от самия него игра.

Началото не беше никак лесно. Едно беше да го измислиш, а съвсем друго — да го изпълниш. Прекарваше часове наред под втренчения поглед на Феликс, загледана в металната мрежа на клетката, като се убеждаваше, че се налага да я докосне доброволно. Това изискваше някаква болезнена перверзност, граничеща с мазохизъм.

Няма нищо невъзможно, припомняше си тя.

Затвори очи, подготвяйки се да посрещне електрическия ток, протегна ръка и докосна стената на клетката. В нашийника се чу предупредителният сигнал, а след това последва и електрическият ток. Той я разтърси така, че гръбнакът й се изопна, брадичката й се вирна нагоре и по тялото й се разля непоносима, изгаряща топлина. Имаше чувството, че вратът й гори. Пусна преградата и се строполи тежко на цимента. Отначало не можеше да си поеме дъх. Крайниците й бяха вкочанени, а мускулите толкова стегнати, сякаш никога нямаше да се отпуснат. Разбра, че шокът временно я беше заслепил. Когато зрението й се възстанови, видя, че Феликс е скочил на крака и я гледа втренчено, размахвайки опашка.

Седна на пода и отново се приготви да хване металната решетка. Този път задържа ръката си няколко частици от секундата повече, като понасяше твърдо разтърсването, спазмите и огнената топлина върху врата си. Накрая се призна за победена и пусна решетката. Отново се отпусна на пода и за кратко време пак изгуби зрение. После срещна жадния поглед на пазача от другата страна на металната мрежа.

Но най-важното беше да избяга. Щом като тази болка беше пътят към свободата, тя беше готова да се подложи на нея още десетки, дори стотици пъти. Той щеше да я подложи на електрическия ток, а тя да изпълни това, което беше замислила, и щеше да бъде свободна. Може би, ако имаше време, щеше да изтощи батерията в нашийника си. Силите я бяха напуснали. Непрекъснато си повтаряше, че няма лесен начин за излизане от това място и единственият път към свободата беше готовността за саможертва.

Устата й беше пресъхнала. Чувстваше, че всичко в нея трепери. Превъзмогна страха. Противопостави желанието си да избяга на болката.

Протегна ръка и отново хвана решетката. Сигналът й прозвуча като музика. Почувства се замаяна. Започна да се бори с желанието да я пусне.

— Не-е-е! — викаше беззвучно тя поради намордника. — Не-е-е! — Стисна още по-здраво решетката.

Феликс продължаваше да я гледа благоговейно с бялото на очите си. Той беше нейната публика. Тя го респектираше. Седна на задните си крака и вдигна въпросително муцуна нагоре.

Тогава тя осъзна, че може да вижда! Беше успяла да запази зрението си при шока. Електрическият ток вече нямаше да я заслепява. Това беше малка победа, но за Шарън беше огромна.

Окуражена, тя се вкопчваше отново и отново в решетката. При всяко хващане в нашийника й се чуваше предупредителният звън преди електрическото изпразване.

„Постепенно, казваше си тя, постепенно.“