Жътварят на сърца

62.

Вторник

14 февруари, Денят на Свети Валентин

Дафи предложи да обядват на остров Бейнбридж и Болд се съгласи. Беше получил благословията на Лиз. Надяваше се да убеди Дафи да не напуска. Взе със себе си Майлс и сгъваема количка. Тя се пошегува, че води детето, за да го пази от нея, а той си помисли, че донякъде е права. Дафи леко накуцваше с ранения крак. Беше облечена в синьо шлиферно яке, сини джинси, а на краката имаше високи „кубинки“. Не беше сложила шалче и белегът й се виждаше. Болд усети промяната в нея.

— Какво е това предложение за работа? Мислех, че сме екип?

Тя не отговори на въпроса му. Сирената на ферибота изсвири, Майлс се разплака. Дафи отиде до перилата и се загледа в сиво-зелената вода. Градът зад тях постепенно се смаляваше. В далечината се виждаше къс синьо небе, къщите по хълмовете приличаха на играчки. Болд и Майлс дойдоха при нея.

Тя се загледа в хоризонта, а той я наблюдаваше. Майлс играеше с някакви пластмасови топки, вързани на ластик. Лиз ги беше открила след много търсене.

— Купихме пиано — каза Болд, но не й обясни защо. Това му припомни, че вече не си казват всичко. Така беше по-добре. — Накара ме да се върна, а сега напускаш. Не е честно. Шосвиц ще вдигне голяма врява.

Тя заговори, повишавайки глас, за да надвика шума от машините и вятъра:

— Организмът й е отхвърлил бъбрека.

— Не можеш да я обвиняваш, като имаш предвид кой е донорът.

— Сега е в списъка на чакащите под номер 5.

— Знам — каза вече сериозно Болд.

— Дали не е много назад? Трябваше ли да преживее всичко това, за да умре накрая?

— Тя ли? Тя знае да се бори, Дафи.

Дафи кимна леко и прошепна:

— Затова и се беше захванала с тази работа.

Пет морски чайки минаха съвсем близо до перилата. Майлс ги посочи с пръст. Един от пътниците им хвърли парче кейк.

— Дори чайките трябва да ядат отпадъци — каза Болд. Но тя не се усмихна. Изглежда, че не го чу. — Взех със себе си едно хвърчило — опита се да я заинтересува той. — Айнщайн разказа ли ти за рибата и за хвърчилото?

— Не беше нужно. Разбрах по миризмата.

— Това е стар мой трик. Зная много трикове. Повечето са стари.

Тя пак не се усмихна. Значи вече номерата му не минаваха. Още един признак за промяната в нея. А може и да е от възрастта, или и от двете.

— Дори и ако я загубим, Дафи, тя промени някои неща. Привлече вниманието на обществеността към обитателите на Убежището, особено след като тази история се разчу. Банките за органи вече са пълни с донори, когато има повече органи, хора като Тег ще останат без работа. Това е неин принос. Не е малък. Ако всички можехме да постигнем толкова! Не мисля, че ще я загубим.

— Обичам те — каза тя, без да сваля очи от хоризонта, и добави: — Като приятел. — Усмихна се за първи път.

— Аз също. Завинаги.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Щом тя се почувства по-добре, заминавам за Лондон на новата си работа. Ще водя преговори с похитители.

— Чух.

— Може би ще остана там. Не знам. Бил ли си някога в Лондон?

— Виж как действа — каза той и се наведе към сака, надяваше се, че не е доловила вълнението в гласа му. — Пускаш хвърчилото да лети високо нагоре, оставяш го да се издигне… След това връзваш рибата за въжето и я хвърляш през борда. Рибата държи въжето изпънато и хвърчилото лети. Така то се носи над морето само, понякога с часове, а може да кара и дни.

— Знам, че си бесен, защото напускам.

— Ще опитаме откъм кърмата. Там вятърът е най-добър.

— Ако имате късмет, може да направи околосветско пътешествие и да се върне при вас — каза тя.

Този път той не отговори.

Тя добави:

— Знаеш ли, че беше по-трудно да застрелям кучето, отколкото него. Що за човек съм аз?

— Честен, за разлика от повечето от нас.

— Мислиш ли, че тя има шанс?

— Всички имаме шанс.

— Ще ме прегърнеш ли? Позволено ли е?

— По-добре питай него — каза Болд и посочи към Майлс.

Той плесна с ръчички.

Тя се хвърли в обятията му и силно се притисна. Заплака. Хората ги гледаха. Не го беше грижа. Нека си гледат. Болд също се разплака, но по друга причина. Сега пътят пред него беше ясен. Добре. Щеше отново да тръгне по някоя следа. Трябваше да й бъде благодарен.

— Ще ми липсваш — прошепна той.

Майлс отново плесна с ръце и Дафи се разсмя. Приятно й беше да чуе това. Накрая трикът с хвърчилото успя. Майлс заспа в количката. Хвърчилото се отдалечаваше към хоризонта и ставаше все по-малко и по-малко. Хората сочеха към него. Майлс не се събуди.