Жътварят на сърца

6.

Д-р Елдън Тег прибра единствения ключ от хладилната камера заради наркотиците, които държеше в нея. Не би се занимавал с изграждането на подобно помещение, то беше наследство от предишните наематели. А от камерата имаше полза. Служеше едновременно за склад на медикаменти и като хранилище за отстранените при хирургическите операции органични тъкани, както и за умрелите животни, каквито в голяма хирургическа кланица не можеше да няма.

Мъжът, когото срещна при задната врата на клиниката, беше нисък и набит, с черно кожено яке и черна непокорна коса. Дони Мейбек беше наемен работник — караше колата с „боклука“ на клиниката. С нея се пренасяха до един частен крематориум найлоновите торби с органичните остатъци от операциите.

Тег отключи тежката врата на камерата и се отдръпна. Остави човека да си върши работата, но го държеше под око заради медикаментите.

— Ще ми помогнеш ли? — Мейбек помоли доктора. Имаше отвратителни, изпочупени и прогнили зъби.

Така зададен, въпросът беше знак за Тег. Влезе в хладното помещение и затвори вратата зад себе си.

— Бързо казвай какво има — подкани го той. — Тук можеш да си видиш дъха — скръсти ръце, за да се предпази от студа.

Мъжът с коженото яке каза тихо:

— Един човек се обади и поиска да се срещнете. Каза, че е неотложно.

— Кое е неотложно? Какъв човек?

— По гласа ми заприлича на китаец. Каза, че те е препоръчал един доктор от Ванкувър. Поиска да му уредя среща с теб. Иска да бъде на скрито място.

— Ванкувър? — Това може да означава само едно. Изведнъж му стана горещо.

— Онзи иска точен отговор — ще се срещнете ли, или не. С него шега не бива.

Тег почувства, че коленете му омекват.

— Каза, че е готов да плати добри пари.

— А ти какво му отговори? — попита нетърпеливо Тег.

— Нищо не му отговорих. Добре ли направих? Искам да знам как онзи шибаняк е узнал името ми, и сега се опитвам да разбера това от теб, докторе. Това е всичко. Няма защо да се стягаш. Умея да си държа устата затворена.

Тег се опита да се успокои. Наложи си да мисли по-бавно, да подреди мислите си и да се захване с тях една по една.

Те просто искаха да го изпреварят и това създаваше у него чувството, че настоящето е вече отминало. Така животът му изглеждаше като нещо нереално, като кинолента, върната с голяма скорост. Това, което се случваше реално в живота му, беше нещо като спомен, защото вече си го беше представил. Имаше чувството, че представлява две различни личности — едната си пробива път в живота, а другата се опитва да не изостава от действията на първата.

Можеше ли да си позволи да пропусне такава възможност? От друга страна, можеше ли да се предпази от евентуалните опасности?

— Слушай — каза другият, — тази вечер ти ще закърпиш Феликс. Не забравяй, че обеща да ми направиш тази услуга. Какво ще кажеш, ако накарам онзи да се срещне с нас там?

Тег беше забравил за ангажимента. Това го обезпокои — не беше обичайно да забравя каквото и да било, дори и нещо толкова неприятно.

Мейбек продължи:

— Виж какво, мога да отида на срещата вместо теб. Ще извикам онзи китаец да дойде там преди теб. Ще го разпитам. Ти ще бъдеш наблизо. Ако всичко е наред, ще ти се обадя по телефона от колата. Ако не ти се обадя, да речем до девет часа, ще се отърва от него, а ти ще изчакаш да си отиде и след това ще дойдеш да ми помогнеш за Феликс. Трябва да знаеш едно нещо за тези борби. Ако онзи е съмнителен, много ще му се иска да си е седял вкъщи. Знаеш какво имам предвид.

Тег изведнъж осъзна, че когато оперираше, мислите му не бягаха пред него. Ръцете му се движеха без усилие. Замисли се дали това е обяснението на любовта му към хирургията. После се обърна към другия:

— Ами ако обстановката не му хареса? Аз, например, никога не бих се срещнал с някого на кучешки борби. Дори никога не съм бил на такова нещо.

— Това не е наш проблем! „Който се страхува от гората, не ходи за мечки“ — цитира погрешно една поговорка той. Словесните лигавщини на този човек винаги изнервяха Тег до краен предел. — Ако не иска да дойде, да върви на майната си.

Докторът размишляваше, докато онзи събираше найлоновите торби с хирургическите отпадъци.

— Уреди срещата — нареди му той.

После се обърна, дръпна голямото резе и вратата на камерата се отвори. Тръгна бавно през хола замислен и съсредоточен. Усещаше, че всичко се е променило. Колкото повече приближаваше кабинета, толкова повече не му се мислеше за кучета и котки. Отегчителна, безсмислена работа.

Преди малко просто искаше да си върши добре работата, да изкара още един ден. Да се позабавлява. Да спечели добри пари, да послуша малко Вагнер.

Сега единственото му желание беше да се срещне с непознатия. Погледна нетърпеливо часовника си: имаше още няколко часа.

Вдигна очи към Памела Чейз, която току-що донесе нов комплект рентгенови снимки. Неуморна асистентка.

— Първите снимки не бяха много сполучливи — обясни тя.

— Добре си вършите работата.

Комплиментът я накара да се изчерви. Тег знаеше как да я манипулира, да й казва онова, което тя искаше да чуе. Тя, от своя страна, правеше същото за него с непрекъснатите си комплименти и красноречиви погледи.

Той се приближи към снимките. Детска игра в сравнение с истинската работа, която му предстоеше. Когато тя се наведе, за да разгледа снимките, почувства как сладникавият й дъх стопля бузата му. Отмести се, за да й даде възможност да вижда по-добре, и уж случайно ръката му се отърка в задника й. Тя не трепна, очите й продължаваха да търсят на негатива счупената кост.

Освен това, помисли си с известно самодоволство, тя знаеше, че докосването не беше случайно. Обичаше всичко, което беше свързано с него.