Жътварят на сърца

29.

Когато колата спря пред тях, Болд сгъваше прането. Мъртвото тяло на Кони Чъ все още беше пред очите му. Лиз лежеше на канапето и четеше. Майлс беше заспал в подвижната си кошара и беше заприщил с нея пътя към кухнята, така че никой не можеше да влезе и да разчисти масата. От стереокасетофона се носеше сладострастното изпълнение на саксофон на Скот Хамилтън. Болд знаеше наизуст всяка нота, всеки нюанс. Но тази вечер всичко му изглеждаше незначително. В съзнанието му се мяркаше и друг образ — Шарън Шафър с разтворен гръден кош и извадено сърце. Дали вече не беше късно да го предотвратят? Регистрационните номера на микробуса се оказаха крадени. Болд не се изненада, но беше разочарован. Бяха алармирали всички заложни къщи, за да ги уведомят за оставен портативен компютър.

В момента нямаше какво друго да правят, освен да чакат, а това беше дяволски тягостно.

— Взел си един кафяв и един черен, ако те интересува — каза Лиз и му посочи, че се готви да сгъне заедно двата чорапа.

Тя си беше такава. Можеше да разделя вниманието си едновременно между няколко неща. За разлика от Болд. Той проявяваше склонност към пълно самовглъбяване. Мислите и чувствата му бяха като приковани и нищо не можеше да ги размърда. В момента беше на автопилот, зает с вечната дилема на ченгето да възстановява отново и отново в главата си допуснатите грешки. Раздели чорапите, промърмори й „Благодаря“, и пак започна да ги сгъва заедно. Важното беше, че тя се грижеше и за чорапите, и за него. Беше й благодарен за това. Тя не му се натрапваше, а само забелязваше. Не му налагаше волята си. Напомняше му да се обръсне, когато той забравяше. Слагаше ризите му в пералнята, въпреки че той переше. Сега сигурно беше започнала да се безпокои, че е пропуснал вечерята.

Имаха посетител.

Болд чу нечии стъпки по дървените стъпала на входа и още преди да се почука, обяви:

— Това е Дикси. Аз ще отворя.

— Изумяваш ме — каза тя.

Болд спря пред вратата. Почувства, че иска да я заключи, вместо да я отвори, да се промъкне под полата на Лиз и да направи нещо там, може би още едно бебе.

— Сигурно ще изляза с него — каза той, като видя, че фаровете на колата светят, а Дикси изскочи от нея тичешком. Отвори вратата. — Тръгвам с теб след секунда — посрещна го Болд.

Дикси едва успя да каже:

— Но как…?

— Той е психо — намеси се Лиз, докато помагаше на мъжа си да намери пистолета и якето си. Тя попита Диксън:

— Колко ще отсъствате?

— Може би около два часа — отговори объркан той.

Лиз попита Болд дали си е взел ключовете, защото към единайсет щеше да е заспала. Мразеше полицейската работа, защото крадеше от свободното им време. Във вторник беше негов ред да приспива Майлс. Сега трябваше да прави и това. Прошепна в ухото му:

— Събуди ме! — После бързо го близна с език.

Болд я целуна и докато слизаха с Дикси по стълбите, чу вратата да се затваря зад тях.

— Какво има? — попита Болд, като се настани на предната седалка.

— Намерили са останките от скелета — отговори Дикси. — Нивото на водата е високо и продължава да се качва. Трябва да направим ексхумацията веднага или ще загубим останките. Нашият съдебен археолог тръгна. Помолих да дойде и един ентомолог от университета. Разбира се, по-добре щеше да е да го направим на дневна светлина, но рискуваме да загубим останките.

Настроението на Болд мигновено се подобри. Пулсът му се ускори и любопитството го загложди. Отново го връхлетяха десетки въпроси. Кога е заровено тялото? Каква точно е причината за смъртта? Какво можеха да им разкажат останките за жътваря? Това ли е първото му убийство? Преди да си отговорят на тези въпроси, трябваше да извадят остатъка от скелета и да идентифицират жертвата.

— Много си приказлив, няма що — изсумтя Диксън няколко минути след като потеглиха.

След още четвърт час светлините и движението останаха зад тях. Обгръщаше ги гъст мрак. В продължение на няколко минути преваля слаб дъжд. Болд гледаше като хипнотизиран движението на чистачките. Диксън го помоли да му налее чаша кафе от термоса, но не му предложи да си сипе и той.

— Днес получих резултатите от токсикологичния анализ на кръвта на Чапмън — опита се да го заинтригува Диксън.

— Има ли нещо интересно?

— Чувал ли си за опиата кетамин?

— Не. Защо?

— Ще ти кажа.

— Добре.

— Това е опиат, който използват ветеринарните лекари.

Болд реши, че сърцето му спира.

— Животински косми — каза той и си припомни, че такива косми бяха намерени по дрехите на Чапмън и в стаята на Шарън Шафър.

— Какво? — попита Диксън.

А забележката на д-р Бял Кон за необичайния метод на зашиване на раната. Ветеринар! Като вземеха под внимание доказателствата, заключението просто се натрапваше. Отпред пътят беше пуст, но в главата му настана истинска суматоха.

— Казвай.

— Гледал ли си предаването „60 минути“? — попита Диксън.

— Знаеш, че не съм. — Болд нямаше телевизор още от времето, когато Уолтър Конкрайт3 престана да се появява на екрана.

— Това е упойка, която се използва при хирургически операции, извършвани от ветеринари. Парализира пациента от врата надолу. Кучето, котката и каквото и да било животно остава полубудно, така се избягва необходимостта от вентилация и други животоподдържащи системи. Животното не чувства нищо и не може да се движи. Често се използва в комбинация с газ. Прилагането му при възрастни хора е много опасно поради евентуалните поражения върху психиката. Колкото и странно да е, сега някои педиатри го използват при деца. В „60 минути“ показаха как един изпарява кетамина, докато стане на прах, слага го в питиетата на жени по баровете, а след това ги води в мотели и ги изнасилва.

— Четох за това — каза Болд. — Спомням си случая.

— Е, очевидно не само ти се сещаш за него. Характерен за кетамина, особено в големи дози, е унищожителният му ефект върху паметта за кратък период от време. Никоя от жертвите не можеше да си спомни какво се е случило. Не си спомняха нищо. Онзи бил заловен благодарение на една жена, която избягала, преди кетаминът да подейства. Имал е късмет, че не е убил нито една от жертвите си. В големи дози този опиат е смъртоносен: конвулсия, задушаване и смърт.

— Ветеринар?

— Вкарва венозно голяма доза кетамин в комбинация с валиум. За всеки случай ги подлага и на електрошок и след това вече не остава абсолютно никой, който би могъл да го разпознае. — Диксън сви в един черен, разкалян път и намали скоростта, за да не поднасят задните колела.

— Ветеринар? — повтори изумен Болд. Изведнъж разбра, че трябва да подложи на преоценка цялата основна линия на разследването си, да започне почти отначало. Не можеше да каже нито дума повече.

— Има още нещо. Като открих кетамин при анализа на кръвта, вече знаех какво търся. Нали ти казах, че сме запазили тъканни проби от жертвите, починали от кръвоизлив?

— Дафи ми каза.

— Пазим такива проби за случаи като този.

Колата непрекъснато танцуваше насам-натам. На няколко пъти Болд се изкушаваше да хване волана, но Диксън се справяше добре, въпреки опасния навик едновременно да говори и да шофира.

— При два от случаите за вътрешните шевове е използван хирургически конец от викрил. Произвежда се от компанията „Етикон“. Използва се изключително за вътрешни шевове. Но викрилът, употребен при Питър Блументал и Гленда Шърмън, е с дебелина №2. Това е прекалено голяма дебелина за хора. Може да се прилага при крави, коне, дори при горили, но не и върху хора. При употребата на такъв дебел конец той постепенно се разхлабва. Шевът не държи. При изваждане на бъбрек, ако с него е пришита бъбречната артерия, той ще се разхлаби и 45% от цялата кръв ще се изсипе в червата. Смъртта ще настъпи бързо. Много бързо. Просто излизаш на улицата и приклякаш. Точно в това положение беше намерена Шърмън на 911-а улица. Слушаш ли ме?

Вляво от пътя проблесна червеникава светлина като от факла. Диксън намали скоростта и зави в посока към пламъка, следвайки оставените в калта следи от автомобилни гуми. Вече имаше пристигнали.

— Ветеринар?! — замислено повтори Болд. — Може ли да използвам телефона ти? — Трябваше да се обади на три места, за да открие Дафи. Оказа се, че е в дома на Шарън, за да се грижи за съквартирантката й Агнес Ръдърфорд.

— Какво ще кажеш, ако свършиш малко допълнителна работа? — зададе риторично въпроса той. — Не е хирург, а ветеринар. Дикси има доказателство. Разбуди Ла Моя. Направи списък като този на Медицинската асоциация. Нека той провери всички местни ветеринари, способни да извършат подобни операции. Да помисли как би могъл да намали броя на заподозрените. Също и как става снабдяването с един опиат, който се нарича… — Той погледна към Дикси.

— Кетамин.

Болд повтори. И допълни:

— Напредваме, Дафи. От отдел „Издирване и спасяване“ откриха костите.

— Ще намеря Ла Моя. Сигурно е в кабинета си.

— Искам да се направи и психологически портрет на евентуалния извършител — напомни й Болд, но връзката прекъсна. — Излязохме извън обсега — каза той и затвори телефона.

— Има още — обяви гордо Дикси. — Еталонът, който е използван за подкожното затваряне, е т.нар. непрекъснат преплетен шев. Сега ти говоря за Чапмън и онези снимки, които занесе на д-р Бял Кон. Получих бележката ти. Тя е права за метода при подкожното затваряне. Същия използват ветеринарите. Прилагат преплетения шев заради здравината. Доказателството се крие в подкожния шев — непрекъснатия преплетен шев. При десняците той винаги се прави от дясно наляво, а при леваците — обратно. Този е от ляво надясно.

— Левак? — попита развълнувано Болд. — Това ще ограничи кръга на заподозрените, въпреки че нямаме данни кой работи с дясната или лявата си ръка. — Даде си сметка, че ще са необходими изключително много хора, за да се проследи тази нишка.

— Мислех, че ще те заинтересува.

Болд кимна замислено. Разследването щеше да бъде трудно. Ако изпратеха детективи, които да задават въпроси, просто щяха да се издадат пред жътваря. Трябваше да тръгнат по обратния път. Трябваха им градинските ножици, които според Дикси бяха използвани и при двете жертви. Трябваше им свидетел, дори и мъртвец.

— Пристигнахме — каза Дикси и спря.

Въздухът беше невероятно свеж, а шумът на течащата долу в тъмнината река го накара да си спомни далечното минало преди двадесет години, когато двамата с Лиз намираха време да разучават полуострова. Колите бяха паркирани долу в ниското. Фарове и фенери осветяваха разкопания участък, отдалеч приличаше на лунна повърхност. Целият район беше осеян със сондажни дупки. Когато очите му привикнаха с тъмнината, забеляза, че дупките се простират на около 30 метра по протежение на брега. Сега светлините бяха насочени към гроба — зейнала дупка, която приличаше на огромна отворена уста, застинала в мига, в който е надала последния си вик. Групата беше от около десетина души, всичките мъже. Бяха се струпали около гроба. Някои бяха в шерифски униформи, други се подпираха на лопати, повечето пиеха кафе от пластмасови чаши.

Двамата тръгнаха по наклона. Бледосинкавата светлина на фаровете им открояваше околния фон като лъчите на прожекционен апарат. По пътя внимаваха да не попаднат в някоя дупка. Един от хората в шерифски униформи се представи.

Мястото беше извън градската зона и не попадаше под юрисдикцията на Болд, но се намираше в очертанията на окръг Кинг, за който като съдебен патолог отговаряше д-р Роналд Диксън. При териториални спорове или въпроси на престиж различията в юрисдикцията можеха да създадат невероятни трудности. Болд не забравяше това и остави Дикси да говори.

Заместник-шерифът беше свестен човек. Поиска да разбере за какъв случай става дума. Дикси му разказа колкото се може по-малко. Не спомена за отвличането на Шарън Шафър и за връзката с жътвата, за което Болд му беше благодарен. Досега бяха успели да държат пресата настрана от разследването. Тя можеше да превърне всичко в кошмар.

Започна да се спуска лека мъгла. Болд вдигна яката си. Един от хората от отдел „Издирване и спасяване“ му предложи дъждобран, но той отказа. Бяха изкопали няколко тераси, които се спускаха от повърхността до костите, част от които се подаваха на дъното. Болд беше обхванат от нетърпение. Това вероятно е първото убийство на жътваря, първата му жътва и затова можеше да даде сведения за характера и методите му. Първия път престъпниците допускат грешки, които при следващите престъпления често се повтарят.

— Имайте предвид — предупреди ги един от хората горе, — че водата подкопава почвата с огромна сила. Дъното няма да ви издържи. Не изпускайте от ръце лопатите и не слизайте по-долу от последното стъпало. — Като че ли лопата беше пробила почвения слой, който още задържеше костите. През дупката се виждаше как водите на разгневената река се пенят застрашително.

Дикси стъпи на най-долната тераса и коленичи. Болд го последва. Двамата застанаха един до друг. Дикси даде знак с ръка и отгоре му подадоха мощен прожектор. Включи го и освети празните очи на череп, който ги гледаше втренчено. Болд видя ясно една ръка и част от крак. Дикси промълви:

— Тя е красавица.

— Щом казваш — отвърна му Болд.

Дикси засили още повече светлината на прожектора. Започна да изрежда наименованията на костите:

— Раменна, лъчева, по-голямата кост на ръката, пищялната кост, на стъпалото. — Когато стигна до костите на пръстите, светлината от прожектора случайно попадна върху лицето на Болд. — Череп, тазова кост и повечето от останалите ребра. Имаме късмет.

Болд протегна ръка и насочи светлината отново към обекта. „Но тя не е имала късмет“ — помисли си той. После каза:

— За убийствата е характерно едно, че винаги има двама свидетели.

— Остава да разберем дали тя ще може да ни каже кой е другият.

— Жътварят — тихо каза Болд.

Вече нямаше никакво съмнение. Две от ребрата бяха срязани. Костите липсваха. Цяла секция от гръдния кош беше изрязана и той зееше като празна кутия.

Диксън се обърна към хората от „Издирване и спасяване“, които с кални лица надзъртаха от ръба на склона.

— Да се залавяме за работа.