Жътварят на сърца

7.

— Чий ред е да приготви вечерята? — попита Болд жена си. Мислеше, не без известно безпокойство, как да насочи разговора към темата за връщането му на работа. Бяха изнамерили успешен начин за съжителство. Сега щеше да подложи всичко това на изпитание и предварително знаеше, че не може да разчита на отзивчивост от нейна страна.

Тя се преобличаше. Смени дрехите на банков мениджър с джинсите и памучната фланелка, които бяха хвърлени върху леглото. Минаваше седем и той умираше от глад.

Лиз отговори:

— Предполагам, че е мой ред, но отказвам. Хайде да излезем някъде.

— Ами Айнщайн? — Болд погледна към Майлс, който се мъчеше да държи очите си отворени, за да не пропусне нещо. Всичко беше така ново за него. Болд наблюдаваше с жив интерес всяко негово изражение — любопитен поглед, сбърчена вежда. Прости удоволствия.

— Добре — каза тя. — Печелиш. Ще поръчаме за вкъщи на моя сметка. Ако направя поръчката по телефона, ще отидеш ли да я вземеш?

— Забелязала ли си колко дълго преговаряме за всяко нещо? — попита я той.

— Кажи откъде да поръчаме — от китайски, виетнамски или тайландски ресторант?

— Предлагам да си вземем риба и пържени картофи.

— Много се пълнее от тях.

— Каза аз да избера.

— Пошегувах се. Какво ще кажеш за суши?

— Къде ти е портфейлът?

— Мисля, че е в антрето.

— Поръчай повече. Умирам от глад, а с това нещо никога не мога да се нахраня като хората.

— Вземи и бира.

Докато Болд го нямаше, Лиз сложи Майлс да спи.

Когато приключиха с яденето, Болд я хвана за ръка и я заведе в хола. Накара я да седне. Минаваше девет часа.

— Снощи данъчните затвориха „Големия майтап“. Конфискуваха счетоводните книги.

— Данъчните? Значи това те безпокои.

— Искат да разговарят с нас.

Тя го погледна недоверчиво:

— С нас? Господи, надявам се, че не знаят за парите на ръка.

— Не виждам за какво друго може да става дума.

— Да му се не види! Подписах данъчната декларация.

— Двамата я подписахме.

— Но откъде могат да знаят за парите в брой? За пари, дадени на ръка? Как биха могли…? Да го вземат мътните този Беър Беринсън. Вероятно се е опитал да ги приспадне от данъците си. По дяволите! Знаеш ли каква глоба могат да ни натресат? Боже господи!

— Освен това затвориха и „Големия майтап“. Мога да потърся друга работа, но никой няма да ми даде толкова, колкото ми плащаше Беър.

— Ей, да му се не види! Даваш ли си сметка каква глоба могат да ни тръснат? Няма да се учудя, ако те натикат и в затвора.

— Ами, на тях им трябват пари. Всички искат само пари.

— Тъкмо там е работата, я! Колко? Всеки цент, който успяваме да отделим, отива за покриване на борчовете ни към болницата.

Болд не искаше тя да мисли за това. Погледна към стаята, в която спеше Майлс, и си спомни за усложненията, свързани с раждането му. Сякаш беше вчера. Щеше ли да забрави някога онази нощ? Това, че и двамата останаха живи, не може да се плати с никакви пари.

— Ще се оправим някак.

— Как? Ти не се занимаваш със сметките. Аз ги водя. Няма да се оправим, там е работата. Парите ни бяха необходими. Ще опишат имуществото ни? Това ли имаш предвид? Господи, не мога да повярвам.

Ненавиждаше се, че трябва да я обработва така. Но той си имаше специален подход към Лиз.

— Днес ми разказаха ужасна история за едно момиче на име Синди Чапмън.

— Ще те съдят за недекларирани доходи, даваш ли си сметка?

— Била шестнадесетгодишна. Избягала от къщи.

Както и очакваше, Лиз моментално забрави за данъчната полиция.

— За какво говориш?

— Откраднали й бъбрека — обясни Болд.

— Кой? — попита ужасена тя.

— Нещо още по-лошо. Има кръвоизлив. Всеки момент може да умре. На шестнадесет години е — повтори той.

— Лу?

Ето го знака — беше почнала да разбира. Очакваше го със свито сърце.

— Ако се върна на работа, имам право на заем от профсъюзната каса.

Забеляза тъга в очите й.

Тя се загледа в него. Не говореше, само го гледаше втренчено.

— Знам, ще трябва да измислим нещо с Майлс. Може би едни дневни ясли — каза той плахо в очакване на бурята.

Тя пребледня. Изправи се, обърна му гръб и се отправи към спалнята. Затвори вратата след себе си.

Обичаше тази жена. Чувството й за хумор. Куражът й. Навика й да се смее най-неочаквано. Начинът, по който посягаше към водата от душа, за да провери дали е топла. Дребни неща, които имаха значение за него. Навика й да си тананика, когато мислеше, че не я чува. Чувството й за ред и организация. Нелепите подаръци, които му правеше без какъвто и да е повод. Как се любеше, когато се чувстваше наистина щастлива.

Чу радиото през затворената врата. Съобщаваха новините. Прогнозата за времето. Пак щеше да вали. Нямаше ли да спре най-после? Покачването на нивото на водите беше по-голямо от когато и да било. Самоубийците се увеличиха. Скачаха от моста „Аврора“, от който обикновено се правеха скокове с ластично въже.

Чудеше се как да постъпи. Напоследък Майлс, тази жена и „Големият майтап“ запълваха изцяло живота му. Сега мислеше за Синди Чапмън и Дафи Матюс.

Може би на сутринта щеше да успее да я убеди. Може би щеше да се отметне от вече даденото обещание. Може пък Синди Чапмън да е единичен случай. Може би, може би, може би.

Отиде до спалнята и внимателно открехна вратата.

— Имаш ли нещо против да вляза?

Лиз лежеше на леглото. Джинсите й бяха разкопчани. Сви рамене.

— Пак ще вали — каза тя, сякаш нищо не се беше случило.

— Да, чух.

Лиз потупа дебелото одеяло до себе си. Той познаваше този поглед: опрощаващ, издаващ плах оптимизъм. Караше го да я обича още повече.

Болд влезе вътре, изу обувките си и затвори вратата.