Жътварят на сърца

11.

Д-р Роналд Диксън искаше да говори с Болд за разследването на Дафи. Болд го разбра от начина, по който Дикси му обясни защо го беше поканил толкова неочаквано на вечеря.

За да се влезе в джазклуба на Димити „Алеята на джаза“, наистина трябваше да се мине по една алея точно срещу паркинга. Болд се чувстваше малко не на място. Беше свикнал с лепкавия под на „Големия майтап“ и с табуретките с извити крачета. Това място беше предназначено повече за онези с БМВ-тата.

По радушния прием си пролича, че тук Дикси е редовен посетител. Веднага ги настаниха на една от най-хубавите маси. Дикси остави чантата си на пода. Би могъл да я остави на гардероба, където бяха палтата им. Защо не го направи?

Болд поръча чаша мляко на келнера, който направо донесе на Дикси уиски — тук знаеха какво пие той. Помещението започна да се пълни с посетители: добре изглеждащи мъже и жени, компютърна младеж и експерти по въздухоплаване. Имаше и по-възрастни двойки, които си спомняха за 70-те години — изкуствени зъби, перуки, но истински живи. Двойка пушачи се отправиха към най-отдалечените маси под вентилаторите. Покрай тях минаха няколко жени с широки поли. Господи, хубаво е да излиза човек навън от време на време, да се срещне отново с Дикси.

— Най-малко една година не съм идвал тук — каза Болд.

— Когато човек има деца, така става. Нещата ще се променят.

— Надявам се да не стане. Така ми е добре.

Въпреки разяждащото любопитство все още му се щеше Дикси да не посяга към чантата и да си поговорят за лични работи.

— Искам да ти разкажа една история — обяви Дикси. — И в моята, и в твоята работа случаите идват и си отиват. Едни биват разрешени, други минават в архива като неизяснени. Някои случаи са като задрямали, но никога не излизат напълно от ума ти. — Той отпи от уискито и явно го одобри. — От време на време нещо в теб като че ли се задейства, нещо в мозъка ти прещраква и започваш да си мислиш: „Това съм го виждал“, или „Струва ми се, че съм чувал нещо подобно“, или „Това ми изглежда познато“. Нали разбираш какво имам предвид? Всекиму се е случвало.

Болд кимна.

— Понякога случаите сякаш се застъпват — продължи Дикси. Болд въртеше лъжицата между пръстите си и едвам се сдържаше. — Непрекъснато се случва. За тези, застъпващите се, има причини. В окръг Кинг има определен брой убийци, които са убийци по всяко време, или поне ние смятаме, че е така. В повечето случаи убийствата се извършват от сравнително малка част от населението. Имаме средно по-малко от десет убийства на месец. Понякога през месеца няма нито едно убийство, нали така? Според мен това означава, че е възможно, или по-скоро вероятно, две убийства, открити по едно и също време или в един и същи район, да са извършени от един човек. Е, иска се твърде необичайна прозорливост, за да се стигне до такова заключение в конкретния случай, но на мен това ми е работата: да съобщя подозренията си на полицията, когато има основание за разследване. Сега ти, приятелю, представляваш полицията, а аз ще се мотивирам. Преди близо шест месеца — продължи той — при нас дойде един човек, без да ни предупреди предварително, и поиска да разговаря с началника. Разбира се, това бях аз. Беше среден на ръст, някъде около четиридесетте, с прошарена къдрава коса. Беше слаб — може би около шестдесет и пет килограма, от онези мъже, които не могат да напълнеят, защото са прекалено нервни. Често се срещат такива. Беше облечен в костюм, и то хубав. Човекът беше излязъл през обедната почивка. Адвокат. Казваше се Карсмън. Г-н Карсмън бил ловец, каза, че обичал да убива. Разправяше, че ако не си ловец, не знаеш какво е да ловуваш. Обичал да чува как свири вятърът, да гледа как вали дъждът.

„Дъжд ли? — попитах го аз. — Затова ли сте дошъл тук?“

Каза, че не било за това, а заради кучето му. Неговото куче? Уверих се, когато онзи вдигна пазарска торба, горе здраво завързана като набръчкан врат на старец. Седеше срещу мен и държеше торбата между коленете си. Започнах да си мисля, че човекът е превъртял и по някакъв начин аз влизам в сметките му. Съжалявах, че нямам револвер в чекмеджето на бюрото. Вече бях на път да скоча от стола, когато онзи сложи торбата на бюрото ми. Тя тупна, издавайки познат звук: кости. Помислих, че може да е череп. Каза, че не знаел какво да прави с това нещо. Каза също, че бил съсед на Стю Колмън. Познавам Стю от щатската лаборатория. Той си е напълно в ред. Стю му казал да донесе торбата при мен. Попитах го мога ли да разгледам костите и това го шашна, но както казах, звукът ми беше познат. Не мога да сбъркам този звук.

— Щом казваш — отвърна Болд. Дланите му се бяха изпотили. Искаше да поръча нещо за вечеря. Щеше му се също Дикси да престане да се прави на разказвач и да пристъпи към същината на въпроса. Но Дикси прекарваше много часове сред умрелите и не пропускаше възможността да си поговори с някой жив.

— Той ходел на лов в една много отдалечена гориста местност североизточно от града. Стрелял по птица — мисля, че беше син глухар — и пратил кучето да я донесе. То много се забавило. Когато се върнало, кучето де, държало… — Дикси се наведе с известно усилие. Болд чу да се отваря цип. Торбата. Дикси се изправи и каза: — … държало това в устата си.

Внимателно постави голям кокал на масата. За него беше напълно в реда на нещата да покаже на някого един кокал — човешка бедрена кост. Беше голяма и не можеше да се сбърка с нищо друго.

Болд я разгледа от всички страни и каза:

— Можеше да почакаш да си поръчам вечерята.

— След като огледал мястото, той намерил и това — уведоми го Дикси и постави на масата още една по-малка кост. — Това е нещото, което е интересно за теб — ребро.

— Ами ако си бях поръчал печено?

— Мислех, че Лиз те е направила вегетарианец.

— Кой ти каза?

— Така се говори.

— Е, да… И какво от това?

— Тогава няма да си поръчаш печено — отвърна Дикси.

Донесоха му второто уиски. След това дойде оберкелнерът. Докато приемаше поръчката, непрекъснато поглеждаше към костите. Болд си поръча гръцка салата, а Дикси, само за да му направи напук, поиска пица, богато гарнирана с пушена пуйка и шунка.

— Значи трябва да се заинтересувам от това, така ли? — Болд посочи реброто.

— Да, би трябвало. От човек е. Както и бедрената кост. Като твоите са — Дикси се втренчи в него. — Проявих интерес и настоях да се издири останалата част от скелета. Откриването на човешки кости в такова отдалечено място дава основание да се предполага, че там е бил заровен труп, а заровените трупове могат да причинят епидемии. Всички разкрити човешки останки трябва да бъдат изследвани! Може би помниш Монти, моя помощник Луис Монтгомъри? Той е нашият съдебен патолог и е много добър. Монти организира търсене с помощта на скаути, защото от отдел „Издирване и спасяване“ не искаха и да чуят за това.

Болд го прекъсна:

— Скаути?

Дикси обаче не му обърна внимание.

— Не беше намерено нищо и случаят премина към неразрешените. Оттогава не съм говорил с Монти за костите. С него бяхме им направили някои изследвания, когато Карсмън ги донесе. Измерванията и тестовете показаха, че някога реброто е принадлежало на жена между 18 и 28 години. Ако бяхме намерили и тазовата кост, възрастта не само щеше да се потвърди, но и да разберем дали жената е раждала. — Диксън продължи: — За да се идентифицира един човек по костите, са нужни повече от тези двете, а и много късмет. Но заравянето на млада жена на 25–28 години някъде из пущинаците, на повече от 80 километра от най-близкото населено място, ме кара да си мисля най-вероятното…

— Убийство — довърши Болд.

Дикси си играеше с малката кост на масата.

— Разгледай това ребро.

Болд се вгледа. Пристигна келнерът. Болд отдръпна ръцете си, за да направи място. Келнерът гледаше като онемял костите. Бутна една чаша с вода и малко оставаше да я разлее. Предложи им пипер, но и двамата отказаха. Оттегли се заднишком с поглед, прикован в костите.

Болд прокара показалеца си по четвъртития край на костта.

— Има признаци за някакъв вид хирургическа техника.

— Интересно, нали?

Болд изчака той да продължи.

— Ние използваме градински ножици. С тях се работи най-добре.

— Ние?

— При мен — отговори Дикси, — за аутопсиите. Виждал си ме да ги използвам, но не си спомняш.

— Но това не е било аутопсия — отбеляза Болд.

— Имам някои сериозни подозрения за това ребро, за този скелет и за младата жена, на която са принадлежали. Някога те са били в нея, зараствали са, развивали са се. Моят кабинет приключи с този случай, но с него могат да се заемат други отдели. — Той си взе от салатата. — Ти си следовател.

— Скаути. Какво очакваш от тях?

— Водеха ги опитни хора. Няма нищо лошо в това да имаш на разположение млади очи и крака. Местността е трудно проходима.

— Търсили ли са остатъци от скелета нагоре по реката?

— Разбира се. Не намериха нищо. Но съм сигурен, че има начин да бъде открит.

— Искаш ли да ти дам един съвет?

— Нуждая се от нещо повече. Искам да участваш. Как би постъпил ти?

— Бих се обърнал към експерти. Към Управлението на водните ресурси или към инженерните войски. Някой, който отговаря за прогнозирането на наводненията и би могъл да обясни как кокал като този ще се носи от водата. Миналата есен имаше много проливни дъждове. Преди шест месеца, нали? Мисля, че беше тогава. Изсипаха се веднага, след като се роди Майлс. Сега за мен летоброенето започва оттам — когато се роди синът ми.

Дикси каза:

— Хората заравят мъртви край реки по две причини. Влажната почва ускорява разлагането…

Болд го прекъсна:

— И по-лесно се копае.

— Матюс ти е показала заключенията от аутопсиите на трима бегълци. Поисках да бъде направен анализ на тъканни проби и на тримата. Но това тук… Бях забравил този случай.

Дикси докосна дългата бедрена кост, която стоеше на масата, точно когато покрай тях мина младеж на около двайсет години. Той я забеляза и побутна приятелката си:

— Я виж, яли са човешки бут за вечеря.

Тя се изкиска.

Болд не им обърна внимание. Гледаше съсредоточено Диксън.

— Шаблони, приятелю. Работим с шаблони — вие, полицаите, и ние от вътрешното оформление. Тази кост — каза той, насочвайки вниманието си към реброто — никога не е зараствала. Никога не е имала време да зарасне. Виждаш ли различното оцветяване тук? Това означава, че е била заровена няколко дни след операцията. О, да, операцията. Тази жена е била срязана или за да бъде лекувана, или за да бъде откраднато нещо от нея. Но това не е станало в болница, не е било извършено от системата. Много вероятно е това да е причината за смъртта й, ако не е била мъртва още преди операцията. Била е отворена от хирург — някой, който е имал твърде много работа с рязане на ребра, за да използва градински ножици вместо медицински инструменти, както са ни учили да работим. С ножиците е по-добре. Онези, избягалите от къщи, чиито папки предадох на Матюс — Уокър, Шърмън и Блументал — също са били разрязани от хирург. Същият човек? Същата причина? Но мога да ти кажа, че не е търсел бъбрека на жената. Начинът, по който е срязано реброто, дава възможност да избираш между бял и черен дроб. Дали всичко е работа на един и същи лекар? Шаблони. Но и двамата знаем, че тъкмо те окачват тези хора на бесилото. Всички ние — всеки един от нас — сме жертва на нашите неизбежни шаблони.

Неизбежни шаблони? Болд се замисли. Отново разгледа костите.

— Пак жътва на орган?

— Вероятно. Трябва да намерим отговори на много въпроси: Преди колко време е била заровена? Коя е била? Каква процедура е била приложена спрямо нея? Трябва да намерим и останалата част от тялото, Лу, и то по-голямата част. Защо е заровил тъкмо нея, а не и останалите? Престояла е дълго време в земята. Тези кости са извадени съвършено чисти. Какво я различава от другите?

Болд предусети, както става между приятели, че Дикси все още не е казал всичко.

— Не избързваш ли прекалено много? Правиш връзката между нея и останалите случаи само въз основа на предположения, или не е точно така? Нямаше да се развълнуваш чак толкова, ако имаше само някои подозрения. — Болд разсъждаваше на глас. — Има още нещо в тази торба, нали? Нещо по-убедително.

— Ти си роден детектив. Вече си се сетил.

Дикси изглеждаше леко разочарован, че Болд е отгатнал следващия му ход. После извади две черно-бели снимки. По размера Болд позна, че са правени в лаборатория.

— На Питър Блументал, един от избягалите, който е починал вследствие на хирургическа намеса, също са отрязани няколко ребра. От него са ожънали бял дроб. Запазили сме едно от ребрата му за доказателство. Имаме такава практика. Вчера, когато тези папки ми напомниха за посещението на г-н Карсмън, отнесох двете ребра — на Блументал и на загадъчната жена — в лабораторията, за да направят сравнение — за инструмента, който е бил използван. Ето резултата. — Той подаде снимките на Болд.

Беше разглеждал стотици такива фотокопия. Когато някакъв инструмент — нож, клещи, гаечен ключ или тел, влезе в съприкосновение с дърво, жица, метал, в случая — кост, той оставя своеобразни „пръстови отпечатъци“. Режещият предмет оставя нарези, които при увеличение приличат на вдлъбнатини. Те имат формите на определени структури — като при гребен, на който зъбците липсват. На снимката двата комплекта белези бяха съвършено еднакви!

Причинителят на смъртта на Питър Блументал и на другите двама избягали, явно беше извършил и операцията на жената, чиито кости лежаха пред тях. Това доказваше по безспорен начин връзката между случаите.

Дикси прочете мислите му и каза:

— Жътварят е заровил тази жена, Лу. Защо? Защо, след като е върнал другите трима и Чапмън обратно на улицата? Защо е постъпил по друг начин с тази тайнствена жена?

— Защото е причинил смъртта й.

— Може би. Ако се съди по това, колко оголени и чисти са костите, тя е предшествала другите „жътви“ най-малко с няколко години. Новите може да са станали жертви и на някаква случайност. Той може дори да не знае още, че са мъртви. Но за нея — каза той, като посочи костите — сигурно е знаел.

— Била е първият му случай? Това ли искаш да кажеш?

Болд знаеше колко важно е това откритие. Първият случай във всяка криминална афера обикновено говори повече на следователя, отколкото следващите престъпления и жертви. Чрез него се установяват методът и мотивите, добива се основна представа за това, какви могат да бъдат евентуалните бъдещи жертви. Тези кости изведнъж придобиваха още по-важно значение. Която и да е била тази жена, тя би могла да им каже подскаже кой е жътварят.

Диксън беше стигнал до същото заключение.

Болд отново въртеше костите в ръцете си.

— Мога ли да ги взема?

Диксън се ухили.

— Помислих си, че никога няма да ги поискаш.