Жътварят на сърца

56.

Тег знаеше точното място, откъдето неговият клетъчен телефон можеше да действа. Беше едно малко възвишение на пътя, непосредствено преди езерото Мод. Спря колата, но не изключи двигателя. Набра номера на Уон Кей.

— Казвай.

— Аз съм — отвърна Тег. Погледна треперещата си ръка и се запита дали наистина е неговата.

Феликс беше направил Памела на кайма. Тя беше от малкото хора, с които свързваше бъдещето си. Неговото протеже. Сега представляваше кървава пихтия, натъпкана в две торби за отпадъци. Памела. Това, че беше станал очевидец на касапницата, и опитите му да я предотврати, го бяха изтощили до край.

— Трябва да ускорим изпълнението на плана — уведоми го Тег.

— Какво? Невъзможно! — отсече Уон Кей. — Утре сутринта. Утре сутринта!

— Тази нощ. Сега — заяви Тег. — Ще ти се обадя по телефона от летището. Очаквай ме — той погледна часовника си, — в полунощ или малко по-късно. Трябва да действаш бързо. Докато стигна при теб, ще са изминали два часа от изваждането на сърцето.

— Невъзможно!

— Гледай да стане. Аз тръгвам.

Можеше да намери лед в Снокуолми Фолс.

После да залости входната врата и да използва като път за бягство старата пътека в другия край на имението. Ако не му стигнеше времето, щеше да отложи жътвата за по-късно — да упои Шарън и да я скрие на задната седалка, покрита с одеяло. В багажника на джипа разполагаше с всичко необходимо за операция на открито. Защо не? Ще се насочи на север и ще влезе в Канада през дърварските пътеки. Някъде там щеше да извърши жътвата. Ще вземе парите от Уон Кей. Сега се нуждаеше от тях повече от всякога. Трябваше да се придържа към първоначалния план.

Вярна беше старата поговорка: „За одирането на котката винаги има повече от един начин“. Това се отнасяше и за човека.